Артър Кларк
Земя имперска (8)

Глава 8
Деца на коридорите

Имаше някакво чувство на тъга и окончателност в почти всичко, което вършеше през тези последни дни. И в известна степен това го озадачаваше: не трябваше ли да е по-скоро възбуден в очакване на великото приключение, което само шепа хора от неговия свят биха могли да изпитат? Макар никога досега да не се бе разделял с приятели и семейство за повече от няколко часа, той беше сигурен, че едната година отсъствие ще изтече достатъчно бързо сред чудесата и развлеченията, предлагани на Земята.

Защо беше тогава тази меланхолия? Дори да се сбогуваше с нещата от своята младост, това щеше да бъде само за кратко и той сигурно щеше да им се радва повече, когато се върнеше…

Когато се върнеше. Точно в това бе проблемът, разбира се, защото в известен смисъл онзи Дънкан Маккензи, комуто предстоеше да напусне Титан, никога вече нямаше да се върне — именно такава бе целта на цялото начинание. Подобно на Колин преди трийсет години и на Малкълм четиридесет преди него, той щеше да се отправи към Слънцето, търсейки познание, власт, съзряване… и най-вече наследника, който неговият собствен свят никога не би могъл да му дари. Понеже, естествено, като пълно копие на Малкълм, той също носеше в слабините си онзи фатален ген на всички Маккензи.

Трябваше да подготви семейство за новия член в срок. След обичайното експериментиране на младини, още преди четири години той се бе спрял на Мириса, може би защото обичаше децата й толкова — сигурен бе, че е така, — колкото ако бяха от неговата плът и кръв. Клайд вече бе на шест годинки, Карлийн — на три, и те, изглежда, също обичаха Дънкан като истинските си бащи, на които сега се гледаше като на почетни членове на Клана Маккензи. Подобно нещо се бе случило и с поколението на Колин — той се бе сдобил или бе осиновил три семейства, — както и с това на Малкълм. Дядо му така и не се бе оженил повторно след като Елън го бе напуснала, но това не означаваше, че бе оставал без компания за дълго. Само компютър би могъл да води точен отчет за всички промени в състава на Клана и често изглеждаше, че целият Титан по един или друг начин е свързан с него. Един от главните проблеми на Дънкан в момента бе да прецени кой не би му се обидил смъртно, ако пропуснеше да се сбогува лично с него.

Дори забравяйки за фактора време, той имаше и други причини да не прекалява със сбогуванията. Оказа се, че всички приятели и роднини — в това число и неколцина абсолютни непознати — имат някаква поръчка за него, някаква задача, която искаха да изпълни веднага щом се озове на Земята. Или, което беше много по-лошо, някаква изключително важна вещ („Изобщо няма да те затрудни!“), която молеха да им донесе оттам. Започваше да изглежда, че ще му трябва цял товарен кораб, ако приеме всички заявки.

Всяка задача можеше да бъде отнесена към една от двете възможни категории: имаше неща, които просто трябваше да бъдат свършени, преди да отлети от Титан, но за щастие имаше и такива, които можеше да отложи за през полета. В последната група се включваха заниманията му, свързани с изучаването на последните събития на Земята, за които въобще не оставаше време въпреки все по-отчаяните опити на Колин да го държи в курс.

Не беше никак лесно и да се измъкне от текущите официални задължения и в един момент Дънкан осъзна, че само след няколко години тази задача би била непосилна. Оказа се, че малко по малко се е заел с твърде много работи, макар това по правило да бе семейната политика. Няколко пъти си позволи да се оплаче, че постът му на „Специален помощник на Главния администратор“ го натоварва с прекалено много отговорности, без да му дава никаква реална власт. На което Главният администратор Колин бе отвърнал: „А ти имаш ли представа какво означава понятието власт в нашето общество? Означава да даваш заповеди на хората… само ако на тях им се иска да ги изпълняват!“

Това определение беше крайно несправедливо по отношение на титанската администрация, която функционираше удивително ефективно при минимум бюрокрация. Понеже всички „началници“ се познаваха, значителна част от работата се вършеше по каналите на личния контакт. Всеки избрал да дойде на Титан, се отличаваше с интелигентност и способности и добре разбираше, че оцеляването е възможно само с общи усилия и взаимно сътрудничество. Онези, които се изкушаваха да изоставят социалните си задължения, първо трябваше да се научат да дишат метан с температура сто градуса под нулата.

За щастие му бе спестен поне един притеснителен ангажимент. Той едва ли можеше да отлети от Титан, без да се сбогува с едновремешния си най-близък приятел, но за щастие Карл просто не беше тук. Още преди няколко месеца той бе излетял с една от совалките, за да стане член на групата, заминала да изследва външните луни. Каква ирония на съдбата: Дънкан му бе завиждал за шанса да види непознати светове, а сега несъмнено Карл щеше да завижда на него.

Просто си представяше безпомощната завист на Карл, когато разбереше, че Дънкан е отпътувал за Земята. Но тази мисъл повече го натъжаваше, отколкото радваше — никой Маккензи, при всичките му недостатъци, не се славеше с отмъстителност. Но въпреки това Дънкан се питаше колко ли често щеше да обръща сега Карл мислите си в посока към Слънцето и към онзи момент от миналото, когато техните емоции неразривно се свързаха с родния им свят.

Дънкан беше само на шестнайсет, а Карл — на двайсет и една, когато пътническият лайнер „Ментор“ пристигна за пръв — и единствен, както всички след това се надяваха — път на Титан. Беше отремонтиран бивш товарен кораб с ядрен реактор — бавен, но икономичен, особено ако съумееше да намери необходимото количество водород в няколко критични точки от полета.

„Ментор“ спря край Титан за последно презареждане, готов да поеме по последната отсечка от така наречената „голяма обиколка“, която досега бе включвала Марс, Ганимед, Европа, Палада и Япет, заедно с прелитане покрай Меркурий и Ерос. Щом заредеше петнайсет хиляди тона водород, измъченият му екипаж щеше да го насочи обратно към Земята по възможно най-бързата възможна траектория, без да се съобразява с евентуалните роптания на пътниците.

Обиколката сигурно бе изглеждала отлична идея, когато преди няколко години я бе замислил консорциум от земни университети. Така и се бе оказало в крайна сметка, защото випускниците на „Ментор“ бяха успели да докажат своята полезност там, откъдето бяха минали. Но още при влизането в орбита на кораба под командите на преждевременно побелелия си капитан, цялото начинание бе започнало да изглежда като грандиозна катастрофа.

Явно беше, че никой не е мислил върху проблема да се осигурят достатъчно забавления за петстотин младежи, които оставени сами на себе си са склонни към пакости и поразии. Професорът по право, които се бе съгласил да изпълнява по съвместителство и длъжността оръжейник, по-късно не спря да се оплаква от липсата в склада на достатъчно количество хиподермични пистолети и упойващ газ. От друга страна, досега не бяха имали нито един случай на смърт или сериозни наранявания, бяха се отървали само с една бременност и всички бяха научили много неща, макар и не точно в областите, планирани от организаторите. Първите няколко седмици например бяха протекли в сексуални упражнения в състояние на безтегловност въпреки сериозните предупреждения, че това крие сериозни опасности от скъпо струващо пристрастяване за онези, на които е съдено да прекарат останалата част от живота си на повърхността на някоя планета.

Имаше и други занимания, които не бяха толкова безобидни. Докладвани бяха няколко случая на пушене на тютюн — поведение, което не че беше противозаконно, но едва ли можеше да се приеме за разумно при наличието на толкова много по-безопасни алтернативи. По-обезпокоителни бяха упоритите слухове, че някой е качил незаконно на борда на „Ментор“ усилвател на емоции. Така наречените „машини на радостта“ бяха забранени на всички планети и използването им беше допустимо само под стриктен медицински контрол, но, разбира се, винаги се намират хора, за които реалността не е достатъчно добра и които са готови да опитат нещо по-различно.

Въпреки ужасяващите съобщения, разпращани навсякъде от препатилите междинни станции по курса на „Ментор“, Титан очакваше с нетърпение възможността да поздрави с добре дошли младите пасажери. Всички смятаха, че те ще добавят колорит към местното ежедневие и ще помогнат за установяването на някои приятни контакти с Майката Земя. Освен това нали ставаше дума само за някаква си седмица престой…

Никой не можа да предвиди, че тази една седмица щеше да се разтегли до цели два месеца. Вината за това не беше на „Ментор“. Титан можеше да се сърди само на себе си.

Когато „Ментор“ влезе в орбита, Земята и Титан бяха подхванали поредния периодично повтарящ се спор за цената на водорода. Предлаганото от Титан 15-процентно увеличение, възмутено крещяха земяните, щяло да срине междупланетната търговия. Всичко под 10 процента, кълняха се титанци, ще доведе до моменталния им банкрут, и за тях ще е невъзможно да внасят скъпите стоки, които Земята на всяка цена държи да им продаде. За всеки историк на икономическото развитие тези дебати бяха досадно познати.

Така „Ментор“ увисна в орбита с празни резервоари и без твърда оферта. Първоначално капитанът в известен смисъл даже се зарадва: той и екипажът му имаха нужда от малко почивка, пасажерите бяха свалени със совалка на Титан и се бяха пръснали по целия нещастен спътник. Но едната седмица се проточи във втора, трета, после стана месец. Титан вече беше съгласен на всякакви условия, но за нещастие „Ментор“ бе пропуснал удобните възможности за оптимални траектории и трябваше да изчака още четири седмици преди да се отвори следващият прозорец за отлитане. Междувременно петстотинте гости се наслаждаваха на престоя си, при това значително повече от своите домакини.

За младите титанци това се оказа време, което те щяха да запомнят за цял живот. На техния малък свят, където всички се познаваха, се бяха изсипали цели петстотин очарователни пришълци, пълни с истории — голяма част от които истински — за чудесата на Земята. Това бяха мъже и жени, повечето навършили съвсем неотдавна двайсетте, които бяха виждали гори, прерии и океани с течна вода и които се бяха разхождали без никакви защитни костюми под слънце, чиято топлина наистина можеше да се почувства…

Самият този контраст в житейския опит бе потенциален източник на опасност. На земяните не биваше да им се разрешава да се разхождат сами, дори в очертанията на зоните за живеене. Те трябваше винаги да бъдат придружавани, за предпочитане от отговорни хора на приблизително тяхната възраст, за да се избегне възможността да убият сами себе си или своите домакини.

Естествено имаше случаи, когато те възроптаваха срещу натрапената им протекция и понякога дори се опитваха да избягат от нея. Една група веднъж даже успя, но има късмета да се отърве само с няколко парещи вдишвания амоняк. Пораженията бяха толкова незначителни, че глупавите търсачи на приключения се измъкнаха с рутинна трансплантация на бели дробове. За щастие след този случай повече сериозни неприятности нямаше.

Но имаше множество други проблеми. Истинско предизвикателство бе дори самият механизъм на приемането на петстотин новодошли от общество, чийто жизнен стандарт бе в известна степен спартански, а жизненото пространство — ограничено. Първоначално неочакваните гости бяха разпределени в един комплекс коридори, останали след прекратен миннодобив и преобзаведени в общежития. След това, когато бяха взети съответните мерки, те бяха извадени оттам и разпределени като бежанци от бомбардиран град по домакинствата, които можеха да ги приемат. На тази фаза все още не се усещаше недостиг на доброволци, сред които бяха Колин и Шийла Маккензи.

Апартаментът им беше празен, след като Глин — псевдосестрата на Дънкан — бе напуснала дома, за да работи от другата страна на Титан. Юри, другото дете на Шийла, се беше изнесъл още преди десетина години. Макар домът с номер 402, второ ниво, Меридиан Парк, да не бе просторен според земните стандарти, помощник-администраторът Колин Маккензи — тогава той все още беше такъв — избра една бездомна душа за временно осиновяване.

По този начин в живота на Дънкан и в този на Карл се появи Калинди.