Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Imperial Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
vankatapd (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: Земя имперска

Преводач: Иван Златарски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Иван Димитров

ISBN: 954-8811-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7022

История

  1. — Добавяне

Глава 13
Най-дългото пътуване

— Говори капитанът. През следващите петнайсет минути ще направим последна корекция на траекторията във връзка с излизането ни от равнината на еклиптиката. Това ще бъде последната удобна възможност за наблюдаване на Сатурн и ние ще ориентираме кораба така, че планетата да се вижда през илюминаторите на салон „B“. Благодаря.

Аз благодаря“ — помисли си Дънкан, макар да не беше чак толкова благодарен, когато стигна при салон „B“. Този път явно доста повече пасажери бяха предварително предупредени от стюардите. Все пак успя да си намери удобно място, макар и прав.

Въпреки че полетът им едва бе започнал, Сатурн вече изглеждаше много далеч. Планетата се бе смалила до една четвърт от размера, с който той бе свикнал и сега беше само два пъти по-голяма, отколкото би изглеждала Луната в земното небе.

Независимо от това, гледката беше станала дори още по-впечатляваща. „Сириус“ се бе издигнал на няколко градуса над екваториалната равнина на гиганта и това най-сетне даваше възможност да зърнат пръстените в част от великолепието им. Тънки, концентрични, сребристи ореоли, те изглеждаха така, че бе невъзможно да се приеме, че не са дело на някакъв митичен космически занаятчия, използващ за суровини световете. Макар на пръв поглед да изглеждаха твърди, когато се вгледа внимателно, Дънкан успя да различи под тях блещукането на планетата, чиято жълтеникава светлина странно контрастираше със снежнобялата им белота. На стотици хиляди километри под себе си пръстените хвърляха сянка под формата на тясна ивица по дължината на екватора, която лесно би могла да бъде взета за по-тъмен облачен слой, а не за нещо, обяснимо с причина, намираща се далеч в космоса.

Двете големи пролуки в пръстените се виждаха и без вглеждане, но внимателният наблюдател можеше да различи поне дузина по-тесни пролуки в местата, където се забелязваха резки промени в яркостта на съседните секции. От самото откриване на пръстените някъде през седемнайсети век математици като доктор Чанг се опитваха да намерят обяснение на тяхната структура. Отдавна бе станало известно, че гравитационното привличане на множеството луни на Сатурн е разделило неизброимото множество частици на отделни ленти, но точните детайли на този процес все още не бяха известни.

Имаше и значителни разлики между самите пръстени. Най-външният например притежаваше ясно забележима зърниста структура, в източния край на която се различаваше светло струпване на частици. „Какво е това — питаше се Дънкан, — признак, че се заражда нова луна, или последните свидетелства за отдавна унищожен спътник?“

С известно притеснение той зададе същия въпрос на доктор Чанг.

— Трябва да се разглеждат и двете възможности — отговори тя. — Моите изследвания сочат, че е по-вероятно да става дума за първата. Според мен наблюдаваме кондензация на материя, която след няколко хиляди години може да доведе до образуването на нов спътник.

— Не бих могъл да се съглася с вас, доктор Чанг — намеси се друг пасажер. — По-скоро сме свидетели на обикновена, статистически обяснима флуктуация в плътността на частиците. Най-обикновено явление, което едва ли ще просъществува по-дълго от няколко години.

— Вие сте прав за областите с по-малки размери. Но това, за което говорим, е с много по-голяма интензивност и прекалено близко до периферията на пръстен B.

— Но Вандерпласовия анализ на задачата на Янус.

Оттук нататък разговорът се превърна в нещо като престрелка от стар каубойски филм. Двамата учени едновременно посегнаха към пристегнатите на коланите им портативни компютри и шепнейки неразбираеми формули, се усамотиха в дъното на салона, забравяйки за истинския Сатурн, макар да бяха направили това дълго пътешествие именно за да го изследват отблизо и — по всяка вероятност — едва ли щяха да го видят отново.

— Говори капитанът. Направихме необходимата корекция на скоростта и отново връщаме кораба в равнината на еклиптиката. Надявам се, че сте доволни от гледката, защото следващия път, когато го видите, Сатурн ще бъде много далеч.

Без да почувстват нищо, те видяха как гигантският глобус бавно започва да пълзи обратно към края на наблюдателното поле. Пасажерите на предните седалки се наведоха, за да го проследят докрай, и когато той окончателно се скри от погледите им зад защитната обшивка в долната част на кораба, се разнесе протяжен стон на разочарование. Предназначението на тази метална „престилка“ беше едно-единствено — да блокира радиацията, излъчвана от реактора. Дори само един поглед към ослепително ярката струя би могъл да предизвика пълна и необратима слепота, а няколко секунди излагане на нея би означавало смърт.

Сега „Сириус“ беше насочен почти право към Слънцето и отново се ускоряваше към зоната на вътрешните планети. Докато двигателят работеше, не можеше да става и дума за наблюдения на района, от който идваха. Дънкан знаеше, че когато види отново Сатурн с невъоръжено око, планетата ще представлява просто една невзрачна звезда.

Един ден по-късно, движейки се с триста километра в секунда, корабът подмина друга забележителна граница. Още преди няколко часа се бяха изскубнали от гравитационното поле на планетата и вече нито Сатурн, нито Слънцето, естествено, можеха да ги притеглят към себе си. Границата, която пресичаха сега, беше в известна степен произволно определена и това бе орбитата на най-външната луна.

Мнемозина със своите петнайсет километра в диаметър би могла да претендира поне за два скромни рекорда: тя имаше най-дългия период на обиколка от всички спътници в Слънчевата система, защото й трябваха ни повече, ни по-малко от 1139 дни, за да обиколи Сатурн, а освен това притежаваше и най-дългия ден от всички тела в Слънчевата система със своите 1143 дни, необходими й за едно завъртане около оста. Макар да бе повече от ясно, че тези два факта са свързани, никой досега не бе успял да предложи правдоподобно обяснение за „ленивостта“ на Мнемозина.

Съвсем случайно „Сириус“ мина на по-малко от един милион километра от малкия спътник. В началото, дори в окуляра на корабния телескоп, Мнемозина не бе нищо повече от мъничък сърп, върху който не бе възможно да се различат никакви детайли, но този сърп бързо израсна до полумесец и на него се появиха светли и тъмни петна, които скоро след това се превърнаха в кратери. Представляваше типичен представител на плътните сателити от така наречения „меркуриев“ тип — за разлика от другата група на снежните топки като Мимас, Енцелад и Тетида, — но за Дънкан беше от особен интерес. Защото за него това бе повече от последен километричен камък по пътя към Земята.

Тук беше Карл, прекарал вече много седмици в състава на съвместно организираната от Титан и Земята експедиция за изследване на външните спътници. Всъщност това изследване продължаваше, откакто Дънкан се помнеше, защото общата повърхност на всички луни изненадващо превишаваше един милион квадратни километра, а съвместната експедиция си бе поставила за цел да свърши работата съвестно. Чуваха се оплаквания за общата стойност на това изследване, но критиците мирясаха само когато им бе обещано, че изследването ще бъде толкова подробно, че никога вече няма да се наложи да обръщат каквото и да било внимание на външните луни. Дънкан обаче се опасяваше, че това обещание ще бъде забравено.

Той видя полумесеца на Мнемозина да се изпълва до диск и едновременно да се смалява, защото корабът им стремглаво падаше към Слънцето, и се запита дали да не изпрати до Карл няколко прощални думи. Страх го бе обаче, че подобен жест може да бъде схванат като насмешка.

 

 

Трябваха му няколко дни, за да се адаптира към сложното разписание на дневния ред на борда на кораба, определено в основна степен от факта, че трапезарията (така наричаха салона в съседство с кафе-сладкарницата) можеше да поеме наведнъж само една трета от всички пасажери. Така че девет часа от всеки ден поне сто пътници се хранеха, докато двеста други или мислеха за следващото ядене, или недоволстваха по повод предишното. Това в максимална степен затрудняваше работата на касиер-домакина, който по съвместителство бе натоварен и с ролята на организатор на културната програма. А фактът, че повечето от пасажерите изобщо не желаеха да бъдат „организирани“, ни най-малко не му помагаше.

Въпреки това за всеки ден имаше по няколко предварително набелязани мероприятия, посещавани от немалко хора, готови на всичко само и само да се преборят със скуката. В 8:00 започваше излъчване на новини от Земята с повторение в 10:00 и актуализация в 19:00 и 21:00. В началото на пътуването новините от Земята закъсняваха с поне по час и половина, но интервалът се скъсяваше с приближаването на „Сириус“ към крайната му цел. Когато влезеше в орбита около Земята, закъснението щеше да бъде равно на нула и най-сетне щяха да могат да синхронизират часовниците си с радиосигналите от планетата-майка. На онези пасажери, които не осъзнаваха този факт, им предстоеше да се борят с постоянно объркване на графика и — което беше най-лошото — да изпуснат поне няколко пъти смяната си за храна.

Малката библиотека, където можеха да влязат най-много десетина читатели, предоставяше най-различни средства за визуализиране на съдържанието на няколкото милиона записани книги, както и достъп до музикалната съкровищница на човечеството. Всяка вечер в главния салон имаше по две прожекции на филми, избирани — ако можеше да се вярва на думите на касиера-домакин — чрез възможно най-демократичната процедура на индивидуалното гласуване. Видеотеката притежаваше всички велики класически филми, като се започнеше от началото на двайсети век. За пръв път през живота си Дънкан можа да види „Модерни времена“ с Чарли Чаплин, повечето филми на Дисни, „Хамлет“ с Оливие, „Патер Панчали“ с Рей, „Наполеон Бонапарт“ на Кубрик, „Моби Дик“ на Жимановски и много други стари шедьоври, чиито имена дори не бе чувал. Но най-голям успех несъмнено пожъна „Ако сме вторник, това трябва да е Марс“ — селекция от безброй филми, посветени на космически пътешествия, от времената преди излизането на човек в космоса. Кадрите докарваха публиката до безпомощен истеричен кикот и беше трудно да се повярва, че филмът някога е бил забранен за прожекция по време на полет, защото някой напълно лишен от въображение бюрократ бе сметнал, че кадрите с катастрофи — сред които кацането на погрешна планета — могат да разтревожат по-неспокойните пътници. Ефектът по-скоро бе в обратна посока: те се смееха така, че забравяха за евентуалните си тревоги.

Самият Дънкан се хвана сериозно на работа още от втория ден на пътуването — черта, характерна за всички Маккензи.

Работеше върху три проекта — един физически и два интелектуални. Първият, изпълняван под безстрастния поглед на корабния лекар, трябваше да го направи годен за пълноценен живот при земната сила на тежестта. Вторият бе свързан с това да научи колкото може повече за новия си дом, за да не му бъде отредена ролята на „братовчеда от село“, когато пристигне. А третият имаше за цел да подготви благодарствената му реч — или поне трябваше да напише подробен конспект, който да бъде ревизиран според развоя на мероприятията от програмата му.

Планът му за физическото му укрепване включваше два петнайсетминутни сеанса дневно в корабната центрофуга или на „колодрума“. Никой не се радваше на центрофугата, защото дори най-приятната музика в слушалките не бе в състояние да премахне скуката във въртящата се кабинка, докато ръцете и краката ти се налеят с олово. Но „колодрумът“ се ползваше с такава популярност, че работеше без прекъсване, и някои ентусиасти дори се опитваха да си откраднат допълнително време на него.

Част от тази популярност несъмнено се дължеше на елемента на новост — кой наистина би очаквал да намери велосипеди в космоса? Самата писта представляваше тесен тунел с издигащ се встрани заоблен под, опасващ целия кораб, и в голяма степен напомняше за едновремешните ускорители на елементарни частици… със съществената разлика, че в случая частиците трябваше да се ускоряват сами.

Всяка вечер преди лягане Дънкан влизаше в тунела, яхваше едно от четирите колела и бавно поемаше по дългата шейсет метра писта. Първата обиколка изминаваше без никакво напъване за половин минута, после стъпваше на педалите по-енергично. Повишаването на скоростта го издигаше по-високо на извития под и когато набереше максимална скорост, той вече се намираше под прав ъгъл спрямо пода. Едновременно с това усещаше как тежестта му плавно се увеличава и тъй като спидометърът на велосипеда бе градуиран да показва както абсолютна скорост, така и проценти спрямо земната сила на тежестта, той можеше да се ориентира докъде е стигнал. Четиридесет километра в час се равняваха на едно „же“. След седем дни съвестно упражняване Дънкан беше в състояние да поддържа това състояние в продължение на десет минути без голямо усилие. В края на пътуването можеше да го понася колкото пожелае — това щеше да му се наложи, когато стъпеше на земната повърхност.

„Колодрумът“ предлагаше съвсем друг тип емоции, когато на него се намираха двама или повече велосипедисти — особено ако се движеха с различни скорости. Макар изпреварването да бе абсолютно забранено, то беше предизвикателство, на което никой не би могъл да устои. В допълнение към всичко останало, Дънкан се снабди и с материален сувенир под формата на псевдосредновековен манускрипт, деклариращ за всички, които биха могли да се заинтересуват, че АЗ, ДЪНКАН МАККЕНЗИ, ОТ ОАЗИС СИТИ, ТИТАН, С НАСТОЯЩОТО УДОСТОВЕРЯВАМ, ЧЕ СЪМ ИЗМИНАЛ НА КОЛЕЛО РАЗСТОЯНИЕТО ОТ САТУРН ДО ЗЕМЯТА СЪС СРЕДНА СКОРОСТ ОТ 2 176 420 КИЛОМЕТРА В ЧАС.

Интелектуалната подготовка на Дънкан за живота на Земята отнемаше много по-съществена част от времето му, но поне не беше толкова изтощителна. Той вече бе успял да натрупа значителни познания за земната история, география и текущи събития, макар досега всичко да бе останало в чисто теоретичен план, поради невъзможността да го приложи където и да било. Както астрономически, така и психологически Земята продължаваше да отстои на голямо разстояние от него. Но вече се приближаваше с милиони километри на ден.

Особено съществено бе обстоятелството, че ежедневно се намираше в компанията на земни жители. На борда на Титан се бяха качили само седмина титанци кореняци, така че те бяха буквално погълнати от численото превъзходство на земяните в съотношение петдесет към едно. Независимо дали това му харесваше, или не, мозъкът на Дънкан бе бързо промиван и настройван към възприемането на новата култура. Не след дълго той се улови да използва земни фразеологизми, установи, че говори с леко напевната интонация, универсално възприета на Земята, и забеляза, че включва в речта си все повече и повече думи с китайски произход. Всичко това можеше да се очаква, но най-обезпокоителен бе фактът, че светът, който бе оставил зад гърба си, му се струваше все по-малко реален. Започваше да подозира, че още преди края на пътешествието ще се е превърнал наполовина в земянин.

Прекарваше голяма част от времето си в анализиране на сцени от живота на Земята, слушаше знаменити политически дебати, опитваше се да осмисли текущите промени в сферите на културата и изкуствата, за да не изглежда като истински варварин, изпълзял от покрайнините на света. Когато не седеше пред видеото, обикновено прелистваше страниците на малката, но натъпкана с информация книжка, оптимистично озаглавена „Земята за десет дни“. Допадаше му да открива нови за него факти от разговорите със спътниците си, обичаше да изучава реакциите им и да ги сравнява със своето разбиране за онова, което бе повод на разговора. Понякога реакцията бе неразбиращ, празен поглед, друг път се изразяваше в лека снизходителна усмивка. Но всички неизменно оставаха вежливи с него и Дънкан скоро усети колко истина има в старото клише „Земяните не съзнават грубостта си“.

Естествено беше абсурдно да се прилага подобна квалификация по отношение на половин милиард души, базирана върху наблюдение на триста и петдесетте на борда на кораба. И все пак Дънкан беше изненадан колко често собствените му предубеждения се оказват правилни. Повечето земяни наистина се държаха макар и несъзнателно с известна доза превъзходство. Първоначално Дънкан се дразнеше от това, после почувства, че няколкото хиляди години история и култура зад гърба им им дават основания за известна гордост.

Но все още беше прекалено рано да отговори на основния въпрос, така често дискутиран по всички други светове: „Настъпва ли на Земята упадък?“ У хората, с които се бе запознал на „Сириус“, нямаше дори и следа от онази упадъчна свръхчувствителност, в която така често биваха обвинявани земните жители… но, разбира се, обществото, в което се намираше, не беше статистически значима извадка. Повече от ясно бе, че всеки, имал възможността да посети далечните покрайнини на Слънчевата система, би трябвало да притежава изключителни качества или значителни средства.

Налагаше се да изчака, подир кацането си на Земята, докато бъде в състояние да измери степента на упадък там достатъчно точно. Този проект обещаваше да е изключително интересен, стига, разбира се, да издържеше собственият му бюджет и ако му стигнеше времето, с което щеше да разполага.