Артър Кларк
Земя имперска (23)

Глава 23
Ахенатен и Клеопатра

Сър Мортимър Кейнс седеше в креслото си в своя кабинет на Харли Стрийт от другата страна на Атлантика и разглеждаше с клиничен интерес Дънкан Маккензи.

— Значи вие сте последната издънка на прословутия род Маккензи? И искате да се подсигурите, че няма да останете последен.

Фразата прозвуча утвърдително, а не като въпрос. Дънкан не направи опит да отговори и просто продължи да разглежда изучаващо човека, който в буквалния смисъл на думата беше неговият създател.

Мортимър Кейнс бе над осемдесетте и изглеждаше като рошав и грохнал светски лъв. Въпреки това цялото му същество излъчваше усещане за сила и власт, но едновременно с това — примирение и отреченост. След половин век като първи генетичен хирург на Земята, той беше престанал да очаква от живота нови изненади, но може би все още не бе загубил изцяло интерес в изучаването на човешката комедия.

— Кажете ми — продължи той, — защо дойдохте чак от Титан? Защо просто не изпратихте необходимите проби за биотипа?

— Имам и друга работа тук — отговори Дънкан. — Освен това, поканен съм да взема участие в честванията по повод годишнината. Възможността беше прекалено удобна, за да се откажа.

— Но все пак можехте да ми изпратите материала предварително. Сега ще трябва да чакате девет месеца — казвам „ще трябва“, ако искате да вземете сина си с вас.

— Посещението ми бе организирано набързо и почти без предизвестие. Както и да е, имам с какво да си запълня времето. Все пак това е единственият ми шанс да разгледам Земята — само след десетина години вече няма да съм в състояние да издържа на гравитацията.

— Но защо за вас е толкова важно да възпроизведете нов и гарантирано стопроцентов Маккензи?

Нищо чудно и Колин да бе водил подобен разговор с Кейнс, но разбира се, това е било преди трийсет години и Бог знае колко хиляди клонирания бе направил хирургът оттогава. Едва ли помнеше броя им, но от друга страна, несъмнено притежаваше всички необходими медицински данни и най-вероятно точно в този момент ги преглеждаше на невидимия върху екрана на бюрото си допълнителен дисплей.

— За да отговоря на въпроса ви — бавно започна Дънкан, — ще трябва да ви разкажа историята на Титан за последните седемдесет години.

— Не мисля, че се налага — прекъсна го хирургът, преглеждайки извадката от базата данни на екрана. — Това са стари истории, в които се променят само незначителни подробности. Чували ли сте за Ахенатен?

— Не.

— А за Клеопатра?

— О, да… била е египетска царица, така ли беше?

— Царица на Египет, но не египетска. Любовница на Антоний и Цезар. Последната и най-велика представителка от рода на Птолемеите.

Какво, за Бога, го засягаше всичко това? Не за пръв път и сигурно не за последен се почувства смазан от тежестта и сложността на земната история. Колин, с неговите интереси към миналото, сигурно щеше вече да се е досетил накъде бие Кейнс, но Дънкан нямаше никаква представа.

— Говоря за проблема за наследяването. По какъв начин да си гарантираш, че твоята династия ще продължи и след смъртта ти, и то по начин, който ти би желал? Е, няма пълна гаранция, разбира се, но вероятността значително се увеличава като оставиш свое идеално копие… Египетските фараони положили героични усилия в тази насока и постигнали възможно най-доброто, лишени от шанса да използват съвременните постижения на науката. Понеже твърдели, че са богове и не можело да се женят за простосмъртни, наложило се да се съчетават брат със сестра. В резултат понякога се появявали гении, но имало и случаи на израждане. А конкретно с Ахенатен — и двете. Но те продължили тази традиция повече от хилядолетие, докато накрая всичко приключило с Клеопатра… Ако фараоните бяха имали възможността да се клонират, несъмнено щяха да прибегнат до това. За тях това би било идеалната възможност, с което биха се избегнали опасностите от унаследяване на дефектите. Това обаче създава нови проблеми. Гените вече не се смесват, което образно казано спира еволюционния часовник. И слага край на целия биологически прогрес.

„Какво говори той?“ — нетърпеливо се питаше Дънкан. Диалогът изобщо не се развиваше както си го бе представял. Беше му се струвало, че е безкрайно просто да се организират нещата по същия начин, както при Колин и Малкълм, съответно три и седем десетилетия по-рано. А сега изглеждаше като че ли човекът, направил повече клонинги от всеки друг на Земята, се опитва да го разубеди. Почувства се объркан, и се ядоса.

— Нямам никакви възражения да клонирам — продължаваше междувременно хирургът, — ако и когато това се комбинира и с генетична корекция… което, както ви е известно, във вашия случай не е възможно. Когато вие бяхте клониран от… Колин, това не беше нищо повече от опит да се продължи династията. Не стана дори дума за някакво лечение, а единствено за политика и лична суетност. О, аз съм напълно сигурен, че вашите предшественици са убедени, че го правят за доброто на Титан, и дори допускам, че са абсолютно прави. Но се страхувам, че вече се отказах да играя ролята на Бог. Съжалявам, господин Маккензи. Сега, ако ме извините… надявам се, че ще прекарате тук приятно. Сбогом.

Дънкан остана загледан с отворена уста в празния екран. Дори не му бяха дали възможност и той да каже някоя фраза за сбогом, да не говорим, че не бе успял да предаде поздравите на Колин, както бе имал намерение, до човека, създал ги и двамата.

Беше изненадан, разочарован и… наранен. Без съмнение сигурно имаше и други начини да се уредят нещата, но на него не му бе и хрумвало да предпочете друго място пред онова, където се бе появил на бял свят. Чувстваше се като син, прогонен от собствения си баща.

Нещо му подсказваше обаче, че тук има някаква загадка, и изведнъж в блясъка на прозрение Дънкан помисли, че е намерил обяснението: сър Мортимър бе клонирал сам себе си… но с трагични последици.

Тази теория беше доста оригинална и нелишена от известна поетична правдоподобност. Само дето нямаше нищо общо с истината.