Артър Кларк
Земя имперска (19)

Глава 19
„Маунт Върнън“

— Не гледай на тази програма чак толкова сериозно — каза Джордж Вашингтон. — Все още я променят всеки ден. Но най-важните ти срещи — маркирал съм ти ги специално — ще си останат както са съгласувани. Особено тези за Четвърти юли.

Дънкан прелистваше тъничката брошурка, която му бяха връчили още с качването в лимузината на президента Бърнстейн. Беше натъпкана от корица до корица с адреси, приеми, балове, процесии и концерти. Изглежда, никой в столицата не възнамеряваше да спи през първите няколко дни на юли и Дънкан изпита съчувствие към нещастната Клеър Хансен.

Като жест на уважение, през тази юбилейна година тя беше президент не само на Съединените щати, но и на Земята. И съвсем естествено изобщо не се бе кандидатирала за нито един от тези два поста. Ако го бе направила — дори ако бе възникнало макар и само подозрение, че е способна на подобен гаф — щеше автоматично да бъде отхвърлена. От един век всички отговорни политически назначения на Тера се правеха чрез случаен избор на лицето от списък кандидати с квалификация, съответстваща на поста. Няколко хиляди години бяха необходими на човешката раса, за да бъде осъзнато, че има длъжности, на които никога не трябва да бъдат назначавани хора, кандидатстващи за тях, особено ако проявяват прекомерен ентусиазъм. По този повод един проницателен политически коментатор бе отбелязал: „Ние искаме президент, който да бъде откаран в Белия дом пищящ и съпротивляващ се, но след това да вложи в работата си всичко, на което е способен, така че да заслужи правото мандатът му да бъде съкратен за добро поведение“.

Дънкан остави програмата — щеше да има достатъчно възможности да я разгледа по-късно. Сега очите му трябваха за едно-единствено нещо — за първия поглед върху планетата Земя в ясен слънчев ден.

И точно в това беше първият му проблем: никога досега не се бе излагал на толкова ярка светлина. Макар да беше предупреден, той наистина бе смаян от жестоко ослепителното слънце, което тук светеше почти сто пъти по-ярко от слабата звездичка, озаряваща родния му свят. Колата безшумно се носеше из предградията на Вашингтон, а той постоянно нагласяше настройката на слънчевите си очила, търсейки поносимо ниво на яркостта.

Беше като новородено, отворило току-що очи, за да види света. Почти всеки предмет в зрителното му поле беше непознат или в най-добрия случай видян в някой филм, който беше гледал в процеса на подготовката си за това посещение. Новите впечатления бомбардираха съзнанието му така интензивно, че той беше съвсем объркан. Накрая реши, че е най-разумно да се съсредоточи само върху една категория предмети и да игнорира всички останали… макар те настойчиво да претендираха за вниманието му.

Например… дървета. Имаше милиони дървета, но той го бе очаквал. Оказа се обаче, че въображението му е било бедно да си представи това смазващо изобилие от форми, размери и цветове. На всичко отгоре му липсваха думи за тях — той осъзна със срам, че не би могъл да разпознае дори няколкото дръвчета в добре известния му Меридиан Парк на Титан. Тук обаче ставаше дума за цяла нова сложно организирана Вселена, елемент от ежедневния живот на по-голямата част на човечеството от самото начало на историята, а той не можеше да обели две смислени думи за нея и то поради обидната причина, че не притежаваше речник, за да изрази мислите си.

После… цветята. В началото Дънкан бе просто поразен от пъстрите парчета земя, които зърваше. Не че на Титан нямаше цветя, само че там това бяха изключително скъпи, изолирано растящи екземпляри, макар да имаше и някои, които можеха да се намерят в Парка на групи от по десетина. Тук обаче цветята бяха толкова безбройни, колкото и дърветата. И пак същият проблем — липсваха му наименованията. Този свят бе пълен с красоти, за които той не можеше да разговаря. Престоят му на Земята заплашваше да бъде провален от непредвидени трудности…

— Какво беше това? — внезапно извика той.

Вашингтон се извърна в седалката и откри с поглед единствения предмет, който само преди секунди се бе стрелнал през пътя.

— Мисля, катеричка. Из тези гори има много… и разбира се, голяма част свършват смазани на пътя. Това, уви, е проблем, който така и не можа да бъде решен. — Той замълча и после тихо попита: — Ти не си виждал катеричка, нали?

Дънкан се засмя, но не му беше много весело.

— Досега не бях виждал никакво животно… с изключение на човека.

— На Титан няма ли поне зоопарк?

— Не. Спорим за това от години, но проблемите са много. А и трябва да призная, че повечето хора се страхуват нещо да не се обърка — нали помниш нашествието от плъхове по време на първата лунна колония? Но ако има нещо, което истински ни ужасява, това са насекомите. Сигурен съм, че когато някой открие муха, случайно промъкнала се през карантинната служба, ще избухне всеобща истерия. Ние живеем в уютна стерилна среда и искаме нещата да си останат такива.

— Хм — изсумтя Вашингтон. — В такъв случай ще ти е трудно да се адаптираш към нашия мръсен и пълен със зараза свят. А нямаш представа колко много хора тук напоследък се оплакват, че всичко е прекалено чисто и подредено. Това, разбира се, са глупости: в наши дни има много повече диви кътчета, отколкото биха могли да се намерят преди хиляда години.

Колата се бе изкачила по билото на хълма и за пръв път Дънкан можа да обхване с поглед цялата местност. Погледът му стигаше поне на двайсет километра и ефектът от цялото това открито пространство беше зашеметяващ. Всъщност той бе гледал и много по-обширни пейзажи на Титан, но там те по правило таяха смъртни опасности и когато се наложеше да върви през открита местност, беше задължително да се защити от враждебната околна среда с всички средства на модерната технология. Беше му почти невъзможно да повярва, че тук — от единия хоризонт до другия — няма нито едно място, където да не може да се изправи незащитен и да вдиша спокойно от атмосфера, която няма да му изгори веднага дробовете. Осъзнаването на този факт обаче не му даваше чувство на свобода — по-скоро му се завиваше свят.

Още по-лошо ставаше, като вдигнеше поглед към небето, толкова различно от навъсените ниски алени облаци на Титан. Беше прекосил половината Слънчева система, но не бе предполагал, че ще се сблъска с такова усещане за пространство и разстояние, каквото изпитваше, когато вдигнеше очи към белите облаци, плуващи в една синя пропаст, която като че ли продължаваше до безкрая. Безполезно бе да се убеждава, че се намират само на десет километра височина — разстояние, което космическият кораб ще прелети за част от секундата. Дори звездните полета на Млечния път не предлагаха такъв поглед в безкрайността.

За пръв път, наистина за пръв, той обърна поглед към поля и гори, простиращи се във всички посоки под откритото небе, и осъзна необятността на планетата Земя, съотнесена към единствената мерна единица, която имаше значение — мащабите на отделния човешки индивид. И едва сега разбра онази загадъчна фраза, подхвърлена от Ричард Клайнман преди излитането му за Сатурн: „Космосът е малък — само планетите са големи“.

— Преди триста години — прекъсна размишленията му неговият домакин, без да скрива основателното си задоволство, — около осемдесет процента от този свят са били заети от къщи и магистрали. Сега това число е свалено до около десет процента и ще подчертая, че говоря за един от най-гъсто застроените райони на целия континент. Отне ни много време, но най-сетне разчистихме бъркотията, оставена ни в наследство от двайсетия век. Говоря за по-голямата част, защото някои неща запазихме както си бяха, за да ни напомнят. В Пенсилвания например има два стоманени града, които дори не сме докосвали — посещаването им е незабравимо изживяване, което никой не би пожелал да повтори… Един от основните проблеми, с които се сблъсквам, когато се налага да забавлявам гости от други светове като теб, е, че обяснявам надълго и нашироко неща, които те знаят прекрасно, но са прекалено вежливи, за да ме прекъснат. Преди две години например пътувахме с един статистик от Морето на спокойствието по същия този път и аз му изнесох блестяща лекция за демографските промени в района Вашингтон-Вирджиния през последните триста години. Останах с впечатлението, че ме е разбрал и то си беше така, но малко по-иначе. Защото ако се бях подготвил наистина както трябва — обикновено така постъпвам, но по някаква причина бях пропуснал да го направя в онзи случай, — щях да установя, че този човек е автор на монография по въпроса, цитирана от всички. Когато замина, ми изпрати копие от труда си с чудесно посвещение.

Дънкан се запита каква ли бе „подготовката“ на Джордж за неговия случай. Нямаше съмнение, че е много старателна.

— Спокойно можеш да приемеш, че съм пълен невежа по всички тези въпроси. И все пак, трябва да призная, че едва сега осъзнавам колко важна е фюзърната технология не само за извънземните колонии, но и за самата Земя.

— Не съм специалист точно в тази област, но предполагам, че си прав. Когато установили, че е много по-евтино и по-просто да разтопиш в скалата своя дом под земята, отколкото да го построиш отгоре, и да го съоръжиш с екрани, през които се виждат гледки, пред които бледнеят всякакви прозорци, е, тогава повърхността загубила веднъж завинаги своето предишно очарование.

Голямата кола забави ход. Компютърният й мозък несъмнено бе установил някъде напред наличието на отбивка от магистралата. И наистина, след малко завиха и отново се устремиха по тесен път, който рязко премина в едва забележима обрасла с трева пътека. Вашингтон пое волана само миг преди на пулта да светне предупредителният надпис „Изключване на автопилота“.

— Водя те във фермата по няколко причини — каза той. — Съвсем скоро животът и за двама ни силно ще се промени и не на последно място това ще е свързано с пристигането на нови гости. Това може би ще бъде последната ни възможност да прегледаме програмата ти на спокойствие. Освен това извънземните посетители могат бързо да научат много неща за Земята на място като това. Ще бъда обаче откровен — всъщност горд съм, че го притежавам, и обичам да се хваля с него.

Приближаваха се към висока каменна стена, която отиваше на стотици метри в двете посоки. Дънкан се опита да прецени какво ли количество труд е било вложено навремето в нея, ако приемеше, че всички тези странно оформени каменни блокове са били подреждани на ръка… че как иначе би могло да бъде? Сметката излезе толкова фантастична, че той не повярва.

Ами тази огромна врата не беше ли направена от… истинско дърво. Да, не беше боядисана и текстурата на материала се виждаше прекрасно. Тя автоматично се отвори, колата мина през нея, Дънкан прочете надписа и изненадан се обърна към професора:

— Но аз мислех…

Джордж Вашингтон видимо се притесни и призна:

— Не, това е моя шега — призна той. — Истинското имение Маунт Върнън^[1] е на петдесет километра източно оттук. Трябва на всяка цена да го видиш.

Пътят — вече посипан с добре уплътнен чакъл — пое право напред през шахматно поле от малки ниви. Някои бяха изорани и в една дори се виждаше работещ трактор, при това управляван от човек. На Дънкан му се стори, че се е върнал назад във времето.

— Между другото, познаваш ли някоя от тези култури? — обърна се към него професорът.

— Опасявам се, че не — призна Дънкан. — Но онова май е трева, нали така?

— Ами… чисто технически погледнато, всичко тук може да се нарече така. Тревата, така да се каже, включва зърнените култури: ечемик, ориз, пшеница, овес — тук отглеждаме всичко без ориз.

— Но защо… искам да кажа, има ли някаква друга причина освен чисто научния и археологически интерес? Каква е ефективността на това производство? Нали уж с тази система един квадратен километър изхранва един човек?

— Ако говорим за околностите на Сатурн, да — при това опасявам се, че твоята оценка е силно занижена. Но тук, ако трябва, тази малка ферма може без затруднение да издържа петдесет души, макар че храната им ще е малко еднообразна.

— Нямах представа… Боже мой, какво е това?

— Шегуваш се… не го ли позна?

— О, знам, че е кон. Но е толкова огромен!… Мислех…

— Е, не мога да те обвинявам, макар че ми е любопитно какво ще кажеш, когато видиш слон. Карл Велики е може би най-големият жив кон днес — той е от породата „першерон“ и тежи над един тон. Неговите деди са издържали рицари с пълно въоръжение. Искаш ли да се запознаеш с него?

И преди Дънкан да каже „Не, по-добре не“, вече бе късно. Вашингтон спря колата и гигантското създание бавно се приближи към тях.

До този момент лимузината бе останала затворена и те бяха пътували, наслаждавайки се на климатика. Но сега прозорците бавно се смъкнаха и всички миризми на първичната Земя удариха Дънкан право в носа.

Професор Вашингтон се пресегна през страхливо свития си гост и протегна отворена ръка, на чиято длан абсолютно мистериозно се бяха появили две бучки захар. Нежно като целувка на девица устните подушиха дланта и подаръкът изчезна, сякаш бе вдишан. Спокойното око, което от това разстояние изглеждаше огромно като юмрук, погледна право в Дънкан, който нервно се разсмя, а привидението бавно се отдалечи.

— Кое беше смешното? — поинтересува се Вашингтон.

— Ами, постави се на мое място. Току-що се сблъсках с първото си извънземно чудовище. И слава Богу, че беше приятелски настроено.