Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Imperial Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
vankatapd (2018 г.)
Разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Артър Кларк

Заглавие: Земя имперска

Преводач: Иван Златарски

Издание: първо

Издател: ИК „Офир“

Град на издателя: Бургас

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Иван Димитров

ISBN: 954-8811-05-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7022

История

  1. — Добавяне

Глава 33
Разследване

— Не си задължен — обясни му посланик Фаръл. — Ако желаеш, дори мога да ти издействам дипломатически имунитет. Но подобен ход би бил неразумен и навярно ще доведе до някои… хм… затруднения. Във всеки случай разследването на обстоятелствата е в интерес на всички замесени. Ние искаме да научим какво се е случило не по-малко от тях.

— И кои са те?

— Дори да знаех с точност, пак едва ли бих ти съобщил. Но нека кажем… Земната служба за сигурност.

— Още ли се занимавате с тези глупости тук? Мислех, че и шпиони, и агенти са изчезнали поне преди двеста години.

— Бюрокрацията е система, която самообезпечава безсмъртието си — би следвало да го знаеш. Цивилизацията винаги трябва да се помирява със съществуването на недоволни — натъкнах се на тази мисъл някъде. И макар повечето случаи да минават през полицията, както например е на Титан, понякога възникват и такива, които изискват… по-специално отношение. Между другото, помолиха ме да те известя, че нищо от онова, което ще кажеш, няма да бъде публикувано без твое съгласие. А сега ако искаш, готов съм да те придружа за морална подкрепа и като съветник.

В този момент Дънкан не беше сигурен кого точно представя посланик Фаръл, но предложението му бе разумно и той с радост го прие. Не виждаше нищо лошо в провеждането на една конфиденциална среща и съзнаваше, че има неща, които следва да се изяснят. Същевременно бе убеден, че колкото по-деликатно бъде направено това, толкова по-добре ще е за всички.

Бе очаквал да го вземат в кола със затъмнени прозорци и да го откарат след дълго и изморително пътуване в огромен подземен комплекс, скрит някъде из Вирджиния или Мериленд, така че бе откровено разочарован, когато се озова в малка стаичка в сградата на стария Държавен департамент, за да проведе разговор с помощник-държавния секретар, представил му се с невероятно елементарното име Джон Смит. Макар по-късната проверка да потвърди, че това е истинското му име, за момента бе очевидно, че тази стаичка е нещо повече от обикновено помещение с бюро и три удобни стола.

Подозренията на Дънкан по отношение на огледалото, покриващо по-голямата част от едната стена, бързо се потвърдиха. Неговият домакин — не му се искаше да го възприема другояче — проследи погледа му и го дари с откровена усмивка.

— С ваше позволение, господин Маккензи, бихме желали да запишем нашата среща. Освен това от другата страна има още няколко присъстващи — те може от време на време да се намесят в разговора ни. Ако не възразявате, ще се въздържа да ви ги представям.

Дънкан вежливо кимна към огледалото.

— Нямам нищо против записването — каза той. — Предполагам и вие ще позволите да използвам моя минисек.

Настъпи неловка пауза, след която господин Смит отговори:

— Бихме предпочели да ви предоставим накрая пълна разпечатка на разговора. Обещавам, че от нея няма да липсва нищо.

Дънкан реши да не настоява. Досещаше се, че евентуалното прослушване на записа може да бъде притеснително за някои от участниците, чиито гласове можеха да бъдат разпознати. За него писмената форма на документиране бе напълно приемлива и той разчиташе на паметта си, ако се наложеше да коригира някои реплики или неточности.

— Е, добре, тогава всичко е наред — с видимо облекчение въздъхна господин Смит. — Да започваме.

В следващия миг настъпи нещо странно. Акустиката рязко се промени — стаята сякаш внезапно се бе разширила. Макар видимо да нямаше никакви изменения, Дънкан изпита неприятното усещане, че около тях се настаняват невидими присъстващи. Никога нямаше да е сигурен дали наистина се намираха във Вашингтон, или на обратната страна на Земята, и изпита неприятното усещане на пълно разголване пред невидими слушатели… и наблюдатели.

В следващия миг във въздуха точно пред него се разнесе глас:

— Добър ден, господин Маккензи. Беше много учтиво от ваша страна да ни отделите от времето си и ви молим да ни извините за нашата потайност. Ако мислите, че това е някаква шпионска мелодраматичност, остатък от двайсети век, приемете извиненията ни. В деветдесет и девет случая от сто тези предпазни мерки се оказват напълно излишни. Но нали никога не можем да предскажем кой ще е стотният случай?

Гласът звучеше благожелателно, беше силен, плътен и звучен, но в него се долавяше и нещо необичайно. Дали не бе компютър? Подобно предположение бе напълно допустимо, още повече, че беше невъзможно да се направи разлика между компютърно генерирана и нормална човешка реч, особено с вмъкването на известен брой запъвания, оставяне на част от изреченията недовършени и дори включването на програмирани граматически грешки — всичко с цел да се почувства човекът-събеседник комфортно и да се отпусне. На него обаче му се струваше, че в момента слуша човек, говорещ през устройство за промяна на гласа.

И докато се опитваше да реши дали онова, което му бяха казали, изисква отговор, се намеси друг участник, чийто глас прозвуча на около половин метър от лявото му ухо:

— Според нас, редно е да ви успокоим, господин Маккензи. Доколкото ни е известно, не са нарушени никакви закони на Титан. Ние не сме тук, за да разследваме престъпление, а само да разрешим една загадка и да намерим обяснение за една трагедия. Надявам се, че ни разбирате?

— Напълно — отговори Дънкан. — Дойдох тук, изхождайки от същите предположения, но се радвам да чуя и вашите уверения.

Казаното наистина бе прозвучало успокоително, но Дънкан знаеше, че е рано да се отпуска. Може би учтивите фрази бяха точно онова, което създаваха впечатление, че са — приятелска молба за сътрудничество. Но можеха да се окажат и клопка.

Докато се чудеше, зад него се разнесе женски глас и той с мъка се противопостави на инстинктивното желание да се обърне и да види говорещата. Дали тази непрестанна смяна на посоките не беше целенасочен опит да бъде объркан? Възможно ли бе да го вземат за чак толкова наивен?

— За да спестим време, господин Маккензи, нека ви кажа, че разполагаме с пълно досие относно миналото на господин Хелмър. — „И моето“ — мина през ума на Дънкан. — Вашето правителство бе крайно услужливо, но ние не изключваме вие да притежавате неизвестна за нас информация, като се има предвид, че двамата сте били близки приятели.

Дънкан кимна, без да отговаря. Тези хора несъмнено знаеха всичко за тяхната дружба и нейния край.

Сякаш подчинявайки се на невидим сигнал, Смит отвори куфарчето пред себе си и внимателно положи на бюрото малък предмет.

— Познавате това, разбира се — продължи женският глас. — Семейство Хелмър помоли да ви го предадем на отговорно пазене заедно с останалите вещи на починалия.

Неочакваната поява на минисека на Карл — той беше от същия модел като неговия — бе толкова стряскаща, че Дънкан пропусна края на фразата. После се сепна и помоли:

— Повторете, ако обичате!

Настана необичайно дълга пауза — индикатор, че говорещата положително се намира поне на Луната (разговорът по-нататък потвърди това впечатление на Дънкан). Всички останали участници реагираха практически мигновено, само при жената имаше все едно и също, значително по продължителност закъснение.

— Семейство Хелмър помолиха вие да се погрижите за вещите на сина им, докато не бъде организирано тяхното връщане.

Това бе несъмнен жест на примирие, направен над гроба на всичките им надежди, и Дънкан почувства в очите му да напират парещи сълзи. Той свали поглед върху миниатюрното микроелектронно устройство върху бюрото и изпита страх да го докосне. Тук бяха съхранени всички тайни на Карл… щяха ли Хелмърови да молят да го пази, ако имаха какво да крият от него? Но Дънкан бе уверен, че Карл е скрил много неща от своето семейство и че минисекът съдържа тайни, известни само на него. Достъпът до тях несъмнено щеше да бъде блокиран с най-различни пароли, някои от които положително програмирани да задействат команди за изтриване при опит за неправомерен достъп.

— Естествено — продължи гласът от Луната (ако това бе Луната) — ние се интересуваме от онова, което е записано в този минисек. В частност бихме искали да получим списък на лицата, с които е било контактувано на Земята: адреси или лични идентификационни кодове.

Да, Дънкан не се съмняваше в това. Сигурен бе дори, че биха опитали сами да си ги прочетат, но ги е спрял страхът от евентуалното изтриване на записаната информация.

Загледа се замислено в малката кутийка с многобройни бутончета върху лицевия панел и притъмнелия в момента индикаторен дисплей. Това беше устройство, чиято сложност надвишаваше всякакви мечти на миналите епохи — практически един микромодел на човешкия мозък. В него се съхраняваха милиарди битове информация, записани в безчет комбинации на атомите и чакащи своето активиране посредством подаването на верния сигнал… или своето изтриване, ако сигналът е грешен. Устройството в момента бе безжизнено, инертно, подобно на съзнание, скрито под пелената на дълбок сън. Но не съвсем бездейно: веригите, осъществяващи функциите на часовника и календара, несъмнено продължаваха да работят, отмервайки секундите, минутите, часовете и дните, които вече не означаваха нищо за Карл.

Намеси се нов глас, този път отдясно:

— Попитахме господин Арман Хелмър дали неговият син му е оставил някакви пароли, както често се постъпва. Така че не изключваме скоро да ви се обадят. Междувременно нашето мнение е да не се предприемат никакви опити за извличане на информация. С ваше разрешение бихме желали да задържим засега въпросния минисек.

На Дънкан започваше да му дотяга това нескончаемо вземане на решения с „негово разрешение“, а и Хелмърови бяха заявили ясно желанието си той да поеме грижата за вещите на Карл. И все пак не си струваше да се заяжда, още повече че дори да го направеше, тайнствените гласове без съмнение щяха да му цитират правни основания за исканията си.

В този момент се намеси и Смит.

— Има и още нещо… сигурен съм, че ще разпознаете и това.

— Да, Карл обикновено носеше със себе си бележник. Този същият ли е — дето беше в него, когато…

— Същият е. Искаме да ви помолим да го прегледате и да видите дали в него се съдържа нещо, което ще привлече вниманието ви — нещо необикновено, което би могло да има отношение към провежданото разследване. Но дори да ви се струва абсолютно тривиално и несъществено, моля ви, не се колебайте да го споделите с нас.

Каква огромна технологическа пропаст имаше между двата предмета. Минисекът — връх на неоелектронната епоха, и бележникът — съществувал непроменен от поне хиляда години, заедно с молива, закрепен към него. Изглежда, бяха истина думите на историка, че човечеството никога не изоставя напълно своите древни инструменти и сечива. Бележниците на Карл бяха нещо, с което той не бе в състояние да се раздели: можеше да прави грамотни и подробни чертежи, но така и не бе показал, че притежава и някакъв артистичен талант.

Дънкан бавно запрелиства бележника, чувствайки буквално с кожата си внимателно наблюдаващите го скрити очи. Нямаше ни най-малко съмнение, че всички страници са вече старателно записани, с използване на всевъзможните известни техники за проявяване на невидими следи, бележки и изтривания. Беше му трудно да повярва, че ще може да допълни нещо, което разследващите вече да не са забелязали и анализирали.

Карл бе нахвърлял бележки от всякакъв характер, бе водил диалози със себе си и дори бе изразявал емоциите си. Погледът на Дънкан се плъзгаше по най-различни загадъчно звучащи думи, числа, изписани със ситния му прецизен почерк, фрагменти от формули и уравнения, математически чертежи…

После дойде ред на космическите пейзажи — очевидно груби наброски на изгледи от външните луни, придружени от неизменния стилизиран пресечен от пръстените си диск на Сатурн в небето…

След това идваха всевъзможни електрически схеми, заградени от изчисления, изпъстрени с ламбди и омеги, означения на вектори, смътно познати на Дънкан, макар да не можеше да ги разбере… и съвсем неочаквано от страниците с безлични бележки и не чак толкова умело изпълнени чертежи изскочи нещо, което бликаше от живот, нещо, достойно за ръката на истински творец — портрет на Калинди, нарисуван с любов и старание.

Трябваше да го разпознае на мига, но Дънкан го гледа с неразбиране близо секунда. Това не беше онази Калинди, която той познаваше отпреди няколко дни, защото истинската жена напълно бе изличила образа от миналото. Това беше другата Калинди, каквато я помнеха двамата — момичето, застинало завинаги в стереокуба извън досега на Времето.

Остана загледан в рисунката още няколко секунди, преди да обърне следващата страница. Беше изпълнена превъзходно, в рязък контраст с всички останали скици. Но от друга страна… колко ли пъти през изминалите години я бе рисувал и прерисувал Карл?

Никой не проговори, нито направи нещо, което би прекъснало потока на мислите му. Той премина нататък.

… Нови сметки… мозаечни мотиви, изпълнени с шестоъгълници, смаляващи се поради перспективата в далечината… но, да, разбира се!

— Това е кристалната решетка на титанит, но числото отстрани не ми говори нищо. Струва ми се, че е номер за видеовръзка.

— Прав сте. Оказа се, че това е номерът на един експерт-гемолог, тук във Вашингтон. Не, не е Айвър Манделщам, ако си задавате този въпрос. Въпросното лице ни увери, че господин Хелмър не е установявал контакт с него и ние му вярваме. Този номер вероятно е бил научен по страничен канал, бил е записан за всеки случай, но така и не е бил използван.

… И пак сметки, този път комбинирани с множество честоти и фазови ъгли. Информация, имаща отношение към комуникацията — част от ежедневната работа на Карл…

… Геометрични мотиви, повечето свързани по един или друг начин с шестоъгълници…

… Отново Калинди — но само скица на лицето й този път, без никакви следи от любовта, излъчвана от предишната рисунка…

… Подобие на пчелна пита от малки кръгчета, подредени в равнина и едно над друго. Само няколко от тях бяха нарисувани с подробности, но бе повече от очевидно, че става дума за стотици. Интерпретацията им не будеше съмнение.

— Комплексът „Циклоп“, да, но е допълнил броя на елементите и общите размери.

— Според вас защо това го е интересувало толкова много?

— Намирам го за напълно естествено — става дума за най-големия и известен радиотелескоп на Земята. Често си говорехме за него.

— Споменавал ли е за намерението си да го посети?

— Сигурно… но не си спомням. Все пак всичко това беше преди много години.

Следващите чертежи, макар доста груби и схематични, бяха съвсем определено детайли от проект „Циклоп“ — антенни фидери, механизми за насочване, неясни електрически схеми и много пресмятания. Един от чертежите беше започнат и оставен недовършен — Дънкан тъжно го погледна и обърна на следващата страница. Както и бе очаквал, тя бе празна.

— Съжалявам, че ще трябва да ви разочаровам — каза той, затваряйки бележника, — но всичко това не ми говори нищо. Кар… господин Хелмър беше специалист в областта на комуникациите и взе участие в проектирането на интерпланетарната система за свръзка на Титан. Това, както изглежда, е част от неговата работа — интересът му към нея е съвсем разбираем и аз не виждам в него нищо необичайно.

— Може би е така, господин Маккензи. Но вие не разгледахте докрай.

Дънкан изненадано вдигна поглед в празния въздух. Помощник-секретарят Смит посочи към бележника.

— Никога не приемайте нещо за дадено — меко го укори той. — Започнете отзад напред.

Чувствайки се доста глупаво, Дънкан отново отвори бележника, пак го прелисти, този път изцяло, и разбра, че Карл го бе използвал и от двата края.

Вътрешната страна на задната корица бе празна, но на страницата под нея беше изписана една-единствена загадъчна дума: АРГУС. Тя не говореше нищо на Дънкан, но събуди в съзнанието му някаква асоциативна връзка с историята. Той обърна страницата и… изживя най-големия шок в живота си.

Гледаше неразбиращо рисунката пред себе си и споменът го върна обратно на Златния риф. Не можеше да има грешка, макар Карл никога да не бе проявявал дори най-малък интерес към подробностите на земната зоология. Самата идея, че някой титанец може да се заинтригува от морската биология, изглеждаше нелепа.

Но на отворената страница с възможно най-старателно претворена аксонометрична перспектива и с научен подход, за който говореха едва видимите тънки линии на координатните оси x, y и z, беше нарисувана подробна схема на морския таралеж, известен с латинското име Diadema. Бяха маркирани само дузина от тънките му, радиално излизащи игли, но беше ясно, че ставаше дума за стотици.

Дори само това бе изумително, но имаше нещо още по-забележително. Рисунката носеше всички следи от неколкочасов труд. Карл бе вложил в невзрачното безгръбначно — което със сигурност никога не бе виждал през живота си! — цялата любов и грижовност, с които бе нарисувал портрета на Калинди.

Когато пак излязоха под яркото слънце край старата сграда на Държавния департамент, Дънкан и посланикът трябваше да изчакат пет минути следващата совалка, която плавно и безшумно се насочи към тях откъм Вирджиния Авеню. Никой не можеше да ги подслуша, така че Дънкан нетърпеливо попита:

— Говори ли ти нещо думата „Аргус“?

— Да, макар че проклет да съм, ако виждам някаква връзка. Доколкото си спомням от класическата литература и ако не бъркам сериозно, Аргус е старото куче на Одисей. То го познало, когато се завърнал в Итака след двайсет години странствания, и издъхнало.

Дънкан се замисли за няколко секунди, после сви рамене.

— Прав си, и аз не виждам как това би ни помогнало. И все пак бих искал да знам защо тези хора — с които впрочем не съм сигурен запознах ли се, или не — толкова силно се интересуват от Карл. Както сами казаха в началото, няма никакви основания да се търси нещо незаконно, поне в светлината на земните закони. А по мое скромно мнение, той може леко да е заобиколил някои титански разпоредби, но не може да се говори за тяхното нарушаване.

— Момент… момент! — възкликна посланикът. — Хрумна ми нещо. — Той се огледа заговорнически, видя, че наблизо няма никого и че таймерът, отмерващ времето до кацането на совалката, показва още цели три минути. — Мисля, че се досещам за отговора, но ще ти бъда благодарен, ако не свързваш името ми с него. Какво ще кажеш за следното налудничаво предположение… Всеки организъм има своя защитна система. Ти току-що се сблъска с една такава — част от системата за сигурност на Земята. Конкретно тази група, каквито и да са задълженията й, вероятно се състои от малък брой важни личности. Сигурно познавам някои от тях и дори мисля, че единия от гласовете… не, това няма значение… Та тази група може да се нарече примерно „комитет за наблюдение“. Несъмнено той си има някакво име, което е секретно. В курса на моята работа понякога ми се случва да узная подобни факти и винаги се старая да ги забравя… Както и да е, Аргус е бил куче-пазач. Е, има ли според теб по-уместно име за такава група? Имай предвид, че не твърдя нищо с положителност. Но какво ще кажеш, ако една тайна организация намери името си грижливо изписано при крайно загадъчни обстоятелства?

Теорията звучеше доста правдоподобно и Дънкан бе уверен, че посланикът едва ли би я споделил с него без сериозни основания. Но тя още не обясняваше почти нищо.

— Отлично, готов съм да приема твоето предположение. Но какво общо има това, по дяволите, с рисунката на морския таралеж? Чувствам, че полудявам!

Совалката меко кацна пред тях и посланикът му махна с ръка да се качи.

— Ако това може да те утеши, Дънкан, помни, че не си сам. Готов съм да пожертвам значителна част от средствата, натрупани в пенсионния ми фонд, стига да мога да подслушам какво си говорят в този момент господин Смит и неговите невидими приятели.