Артър Кларк
Земя имперска (17)

Глава 17
Вашингтон, ДиСи

— Извинявам се за лошото време — каза Джордж Вашингтон. — Някога имахме локално управление на климата, но се отказахме от него, защото веднъж парадът по случай Деня на независимостта бе провален поради паднал сняг.

Дънкан учтиво се засмя, въпреки че не бе съвсем сигурен дали наистина се очаква да повярва на казаното.

— Няма нищо — отговори той. — За мен всичко е ново. Досега не бях виждал дъжд.

Това не беше абсолютната истина, но беше почти вярно. Той често бе пътувал през амонячни бури и все още добре си спомняше отровните порои, изсипващи се върху прозорците на всъдехода само на сантиметри от очите му. Това тук обаче беше безвредна… не, благословена вода, източник на живота както на Земята, така и на Титан. Отвореше ли сега вратата, само щеше да се намокри, а не да умре в мъки. Но инстинктите му бяха силни и сигурно щеше да му трябва съзнателно волево усилие, за да напусне доброволно защитното прикритие на лимузината.

Защото те се намираха в истинска лимузина — едно друго първо изживяване за Дънкан. Никога не му се бе случвало да пътува в толкова сибаритски комфорт, с комуникационна конзола от едната страна и добре заредено барче от другата. Вашингтон прехвана възхитения му поглед и си позволи да коментира:

— Впечатляващо, нали? Вече не ги произвеждат. Това всъщност е била любимата кола на президента Бърнстейн.

Дънкан не беше добре запознат с историята на американските президенти, но все пак имаше смътна представа кога е управлявал Бърнстейн. Затова пресметна набързо наум, не повярва на резултата и отново пресметна.

— Това означава… че е на повече от сто и петдесет години!

— И вероятно ще остане в същата добра форма поне още сто и петдесет. Е, тапицерията — истинска кожа, ако забелязвате — се сменя на всеки двайсетина години. Ако тези седалки можеха да говорят, биха разказали любопитни тайни. Всъщност често са го правили… но вие имате личните ми уверения, че колата е основно прочистена.

— „Прочистена“? Аха… сещам се какво имате предвид. Но аз нямам никакви тайни.

— Е, скоро ще имате — това е гордостта на местната ни индустрия.

Докато великолепната антична кола плавно и напълно безшумно се носеше под управлението на системата за автоматичен контрол, Дънкан се опита да разгледа местността, през която пътуваха. Космодрумът беше на петдесетина километра от града — никой досега не бе успял да изобрети тиха ракета — и по четирите ленти на магистралата се носеха удивително много превозни средства. Дънкан успя да наброи поне двайсетина различни вида коли и макар всички да пътуваха в една и съща посока, гледката определено беше обезпокоителна.

— Надявам се, че всички тези коли са на автопилот — тревожно подметна той.

Вашингтон не скри изненадата си.

— Но, разбира се! От поне… ъъ, сто години е углавно престъпление да се кара по обществена магистрала на ръчно управление. Макар все още да се срещат разни психопати.

Интересно признание: Земята не бе решила всичките си проблеми. Една от най-големите опасности в технологически развитото общество е появата на непредсказуем луд, решен да избие комплексите си — съзнателно или не — чрез саботаж. Имаше няколко запомнени с ужасния си развой подобни случаи в миналото и може би най-печално известният сред тях бе унищожаването на реактора „Гондвана“ в началото на двайсет и първи век. И понеже Титан бе много по-уязвим от Земята в това отношение, Дънкан имаше желание да поговорят по-подробно по този въпрос. За нещастие темата не изглеждаше особено подходяща за разговор само час след неговото пристигане на Земята.

Беше сигурен, че ако извърши подобна faux-pas^[1], неговият домакин ловко ще измени темата, без да му причини и най-малко притеснение. Макар да се познаваха от много кратко, Дънкан вече бе решил за себе си, че Джордж Вашингтон е завършен и фин дипломат, чиято увереност и лекота в общуването имат своето обяснение в корените на родословно дърво на възраст поне неколкостотин години. Въпреки това човек трудно би могъл да си представи някой по-различен от знаменития му съименник, защото този Джордж Вашингтон беше нисък, плешив и възпълен човек с тъмнобронзова кожа, много елегантно облечен и с една очевидна слабост — украшенията. Плешивостта и пълнотата бяха най-изненадващи, защото много лесно можеха да бъдат коригирани. От друга страна, те определено допринасяха за неповторимото излъчване на този мъж и сигурно точно в това беше идеята. Но и тази бе измежду забранените теми, които Дънкан трябваше да отбягва… поне докато не опознаеше по-добре човека, който го бе поканил. А може би и след това.

Колата минаваше по изящен мост, опънал се над широка и доста мръсна река. Гледката на толкова много вода бе захласваща, но будеше чувство на студ и печал в тази неприветлива нощ.

— Потомак — поясни Вашингтон. — Но изчакайте да я видите в слънчев ден, когато течението отнесе мътилката. Тогава тя е синя и искряща и никога няма да се досетите, че зад това стоят двеста години тежък труд. Ето и Уотъргейт. Не оригиналният, разбира се — него го събориха около 2000-та година, макар демократите да искаха да бъде превърнат в национален паметник. Там е Кенеди Сентър — той вече е оригиналният… е, не съвсем. На всеки петдесет години се намира архитект, решен да го спаси за поколенията, но в момента тази задача се смята за безнадеждна.

Това значи беше градът Вашингтон, все още къпещ се (не много успешно в нощ като тази) в старата си слава. Дънкан бе чел, че физическият облик на града се е променил незначително през последните триста години, и вече започваше да вярва, че е така. Повечето от старите правителствени и обществени сгради бяха запазени и резултатът, според критиците, бе създаването на най-големия обитаем музей на света.

След малко колата зави по алея, минаваща през грижливо поддържани поляни. Пултът на автопилота мелодично иззвъня и под лоста за управление светна надпис „Превключете на ръчно управление“. Джордж Вашингтон пое нещата в ръцете си и продължи с предпазливите двайсет километра в час между цветни лехи и фигурно подкастрени храсти, за да спре накрая пред портала на очевидно много стара сграда. Изглеждаше прекалено голяма, за да е частен дом, но, от друга страна беше малка за хотел, въпреки надписа, изрисуван с толкова стилизирани букви, че бе почти невъзможно да се разчете: „Хотел Сентениъл“^[2].

Професор Вашингтон, изглежда, притежаваше необикновената способност да предугажда въпросите.

— Издигнат е в края на деветнайсети век от влиятелен предприемач, занимаващ се със строеж на железопътни линии. Искал да разполага с място, където да забавлява познатите си конгресмени, и направил инвестиция, която му се изплатила стократно. Наехме го за честването и повечето от официалните гости ще отседнат тук.

За изумление на Дънкан — и силно негово притеснение, защото личното обслужване беше нещо непознато на Титан — скромният му багаж бе сграбчен от двама чернокожи мъже, облечени в разкошни ливреи. Единият се обърна към него на мек, мелодичен език, от който той не разбра нито една дума.

— Престараваш се, Хенри — меко го смъмри Вашингтон. — Може и наистина да говориш като роб, но каква е ползата, щом като не може да те разбере никой друг освен специалист по история на езика? И откъде намери този грим? Може и на мен да ми потрябва.

Въпреки забележката, Дънкан не разбра нищо и от отговора. Когато се качиха в подобната на птича клетка кабинка на асансьора и поеха нагоре, Вашингтон поясни:

— Професор Мърчисън прекалено се вживява в духа на 76-а година. И все пак това поне показва, че имаме известен прогрес. Ако някой му беше предложил преди два века да изиграе ролята на един от своите обезправени прадеди, сигурно би смазал главата на оскърбителя. А ето че сега така се наслаждава на момента, че ще ни бъде трудно да го убедим да се върне към лекциите си в Джорджтаун. — Вашингтон свали поглед върху пухкавата си кафява ръка, въздъхна и побърза да обясни: — Става все по-трудно и по-трудно да се намери истинска черна кожа. Не съм сноб на расова тема, но би било жалко, ако всички сме в един и същ нюанс на белезникаво бялото. Хм, предполагам досещате се, че се ползвате от донякъде несправедливо предимство?

Дънкан го погледна, без да разбира за какво става дума. Досега не се бе замислял за цвета на кожата си повече, отколкото мислеше за този на косата си. Всъщност ако някой поискаше от него да определи който и да е от двата, той щеше да изпадне в сериозно затруднение. Никога не бе гледал на себе си като на чернокож, но сега осъзна, че е няколко степени по-тъмнокож от Джордж Вашингтон, потомъка на африканските крале.

Когато вратата на апартамента се затвори зад гърба му и вече не беше необходимо да се преструва, Дънкан с облекчение се свлече в едно от тапицираните кресла. Облегалката се отпусна назад с такава готовност, че той се досети: конструкцията бе измислена специално за гости от планети с по-слаба гравитация. Да, Вашингтон определено бе идеалният домакин и изглежда бе предвидил всички възможни проблеми и затруднения. Но Дънкан вече знаеше, че ще мине много време, преди да се почувства удобно тук.

Дори ако забравеше за момент за силата на тежестта, съществуваха десетки по-деликатни напомняния, че не е на родния си свят. Например размерът на тази стая — по титанските стандарти тя беше необятна. А в допълнение бе обзаведена в лукс, какъвто той бе виждал само в исторически филми. Това наистина имаше своето оправдание, понеже той бе попаднал направо в миналото. Имението бе построено много преди човек да напусне за пръв път пределите на атмосферата и мебелировката напълно съответстваше на онази епоха. Бюфетите бяха пълни с изящна стъклария, а маслените картини, странно изглеждащите едновремешни фотографии, запечатали образите на вдървено позиращи и отдавна забравени знаменитости (сред тях може би и на истинския Вашингтон… не, фотоапаратите тогава още не са били изобретени), тежките завеси — нищо от всичко това не би могло дори да бъде наподобено на Титан. Дори Централната библиотека не разполагаше с холограми на тези неща.

Даже самата комуникационна конзола изглеждаше като съхранена от миналия век. Макар всичките й блокове да му бяха познати — изключеният сив екран, цифрено-буквената клавиатура, обективът на камерата, решетката на вградения микрофон — нещо в цялостния й дизайн й придаваше вид на антична мебел. Когато почувства, че отново може да направи няколко крачки, без да се свлече на пода, Дънкан предпазливо се отправи към конзолата и тежко се отпусна в креслото пред нея.

Марката и фабричният номер бяха на обичайните си места, заврени долу, под ръба на екрана. Да, имаше и дата — 2183. Беше почти на сто години.

Но с изключение на леко поизтритите надписи върху клавишите „Е“ и „А“, нямаше никакви видими признаци на износване. А и би ли могло да има такива върху оборудване, в което няма нито една движеща се част?

Това бе ново рязко напомняне, че Земята е стар свят и че се е научила да съхранява своето минало. Новостта, сама за себе си, не бе нищо друго освен един никому ненужен спомен от вековете на безсмислената разточителност. Ако някаква апаратура вършеше работата си, никой не помисляше да я сменя само заради промените в стила. Подмяната ставаше неизбежна едва когато нещо се повредеше или станеше възможно да се внесат съществени нововъведения, свързани с подобряване на използването. Домашната комуникационна конзола — или както съкратено я наричаха комзолата — беше достигнала своя технологичен връх още в началото на двайсет и първи век и Дънкан бе готов да се обзаложи, че на Земята биха могли да се намерят устройства, работили без прекъсване повече от двеста години.

Което, от друга страна, представляваше по-малко от една десета от историята на този свят. За пръв път в живота си Дънкан почувства потискащ комплекс за малоценност. Досега не му бе хрумвало, че земяните може да погледнат на него като на варварин, дошъл от света на мрака…