Тасмина Пери
Първороден грях (26)

24.

Джуъл Кей бе дори по-красив, отколкото Брук си спомняше. Не бе посещавала колониалната къща на Ленард Картър, кацнала на малкия частен остров във Флорида Кийс от години — всъщност, отпреди колежа. Междувременно местността се бе покрила с още по-пищна растителност, а водата наоколо блестеше някак по-ярко. Дейвид също се влюби в имението от пръв поглед. Според Брук бе невъзможно да не хареса гордата бяла къща с дълга веранда, хамаците, полюшващи се под сенките на банановите палми, и кадифените ливади, които се спускаха надолу, чак до тюркоазеното карибско море. Нищо чудно, че Ленард бе ограничил всичките си ангажименти към семейната фирма през последните няколко години, помисли си Брук. През зимата работеше само по две седмици в месеца, което му даваше възможност да живее на острова. След смъртта на съпругата си преди три години Ленард започна да нарича Джуъл Кей „Убежището“. А сега Брук и Дейвид имаха честта да споделят спокойната му атмосфера.

— Това е направо величествено — заяви Алесандро Франкети, който наблюдаваше през широкия френски прозорец как стадо делфини скачат в залива. Смрачаваше се и залязващото слънце обагряше небето над водата в огненочервено, лавандулово лилаво и златисто. Алесандро бе пристигнал два часа по-рано, за да види Джуъл Кей нощем, тъй като сватбата щеше да започне по залез. Бе облякъл бял ленен костюм, очевидно от уважение към мястото, но на Брук й досмеша, защото й заприлича на скъпоплатен сводник. Цветистият му антураж се състоеше от двама представители на водещи фирми за сватбен кетъринг от Маями, красивия му агент, който изглеждаше като излязъл от ревю на „Версаче“, и още двама асистенти, които той мистериозно наричаше „организационен екип“. Алесандро щракна с пръсти и им направи знак да го последват към пространството пред къщата. Като излезе навън, Брук ахна. След пристигането му бяха наредили свещи около фонтана на ливадата отпред, а от махагоновите дървета се спускаха гирлянди от феерични светлинки.

— Алесандро, това е вълшебство — възкликна Брук с ръце на устата си. — Това ли правеха асистентите ти?

Той небрежно сви рамене.

— Просто исках да почувствате атмосферата.

— На какво? Мислех, че ни е подготвил дегустация на разни хапки — прошепна Дейвид, когато Алесандро ги настани на малка маса с ленена покривка под едно дърво.

Алесандро плесна с ръце. От къщата се разнесоха леки джазови ритми и двама, облечени в бяло сервитьори излязоха с табли, отрупани с малки, деликатни хапки.

— Представете си, че е двайсет и девети декември — сватбеният ви ден. Затвори очи, Дейвид. Хайде.

Брук си взе един малък кръгъл еклер от сребърен поднос. Захапа тънката коричка и в устата й се стече пухкав мус. Вълшебно.

— О, Дейвид, опитай едно от тези.

Дейвид внимателно взе един и го пъхна в устата си.

— Ммм — кимаше той, — това наистина е добро.

— Разбира се, че е добро — потвърди Алесандро с широко отворени очи. — Момчето, което ги направи, е бил главен сладкар на Ален Дюкас. Този мус има аромат на трюфели.

Всички хапки бяха коя от коя по-вкусни: хайвер върху ръжено — тиквена хрупкава коричка със заквасена сметана, разбита с лучена трева от Англия, топчици сорбе от финландска дива малина, най-крехкото говеждо карпачо, тарталети с редки видове сирена и аспержи.

Накрая Алесандро плесна с ръце и сервитьорите се оттеглиха.

— Това е любимата ми фирма за кетъринг — оповести с тих, тържествен глас Алесандро. — Аз бих се спрял на тях, но решението е изцяло ваше. Подписаха споразумение за конфиденциалност, но знае ли човек. Веднъж попаднах на един главен готвач, страшен клюкар и разбира се, трябваше да си отиде. В моята професия клюките са токсични.

Дейвид прикри устата си със салфетката, за да скрие усмивката си.

— Мисля, че са фантастични, Алесандро — отвърна Брук. — Харесва ми храната, харесват ми светлинките, а също и твоята идея за церемония около басейна.

— Е, още не съм измислил как да направим островче сред водата, но имам грижата. Междувременно прослушах пет кубински джаз състава. Живеят в Маями, но са родени в Хавана. Страхотни са и много красиви.

— Искаме да знаем как звучат, а не как изглеждат — засмя се Дейвид.

— Обичам да има всички екстри — бързо отсече Алесандро.

— И аз така чух — закачливо подхвърли Брук. Отначало трудно възприе Алесандро, но след като прекара доста часове с него — лично и по телефона, — започна да харесва компанията му. Трудно можеше да се устои на вихъра на неизчерпаемия му ентусиазъм.

— Ти си една дяволита млада дама — Алесандро я тупна по ръката.

Тримата обиколиха терена и обсъдиха „визията“ му. Щеше да има жонгльори и гълтачи на огън, шампанско бар до океана и пищни фойерверки в полунощ. Брук внимателно го наблюдаваше как обяснява, че е наел един диджей, който ще долети от Париж за танците край басейна. Дейвид се беше умълчал. След завръщането си от Сирия преди десет дни той прекарваше дълги часове в студиото, имаше два бенефиса и гала вечерта в Метрополитън. Нищо чудно, че изглеждаше уморен.

— Свободни ли сме всички за втората дегустация на ордьоври утре в десет? — попита Алесандро. — Ще дойдат от „Старлайт“ от южното крайбрежие. Подготвяли са фантастични приеми за Мадона и Хулио Иглесиас.

Брук кимна и погледна към Дейвид. Повдигна ръце, за да пооправи шала около врата си — красива коприна с цвят на бакър и тънки златисти нишки, който Дейвид й бе донесъл от Сирия.

— Чудесно. Ще се видим утре — плесна с ръце Алесандро и заедно с агента и асистентите си скочиха в лодката и се отправиха към сушата. Когато моторът на лодката заглъхна, отново настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от шумоленето на палмовите листа. Брук влезе в къщата и наля в две чаши студен чай от каната.

— Трябва ли и утре да правим всичко това? — обади се Дейвид след няколко минути.

— Какво да правим?

— Театъра с храната — промърмори той с крива усмивка.

— Наистина е важно, Дейвид — отвърна Брук, като се опитваше да овладее раздразнението си. — А и той не театралничи, само се опитва да направи правилния избор.

Дейвид лекичко се изсмя и поклати глава.

— Скъпа, мисля, че трябва да премислиш определението си за „важен“.

— Значи не приемаш, че нашата сватба е важна?

— Разбира се, че е важна. Джуъл Кей е важен. Харесах го, щом го видях. Едва ли има по-подходящо място да се оженя за теб. Но ще бъда откровен. Ако питаш интересува ли ме дали ще предложим блини с патешко, опушено на чаени листа, или хапки с мус от гъши дроб? Откровено казано, не.

Брук се дръпна като попарена, засегната от пренебрежението му.

— Започвам да се чудя всъщност интересуваш ли се от сватбата — сопна се тя. — Ако се съди по участието ти в подготовката, изглежда не те вълнува много.

Съзнаваше, че е малко несправедлива. Дейвид беше натоварен със служебни задължения два пъти повече от нея, но се подразни, че той на драго сърце прехвърляше на нея и най-малките детайли. Изведнъж се запита дали би постъпвал така, ако се женеше за Алиша Уинтроп и тогава се възпря.

Най-много от всичко й се искаше Дейвид да я прегърне и да я увери, че единственото му желание е да се ожени за нея, но вместо това той раздразнено прокара пръсти през косата си.

— Брук, имах много тежка седмица — въздъхна той. — Просто се надявах, че това може да е възможност и за двама ни да си починем. Искам да кажа, колко пъти напоследък ни се случва да се измъкнем сами?

— А колко пъти се женим?

Дейвид я погледна.

— Не съм дошъл чак дотук, за да се караме.

— Не започнах аз.

— Нито пък аз.

Настъпи напрегната тишина. Брук се обърна, смръщена по-скоро от учудване, отколкото от гняв. Една от причините да избере Дейвид, бе, че не се караха и винаги се чувстваха толкова спокойни и свободни заедно. Но напоследък имаха недоразумения по повод бившата приятелка на Дейвид Алиша Уинтроп и участието й в статията в „Оракъл“, охранителите, подхвърлени думи. Всеки път закърпваха отношенията си с цветя и секс, но у нея се породи тягостно чувство, което висеше над главата й като черен облак.

— За какво спорим, Дейвид? — промълви тя. — Откакто се сгодихме, като че ли главно това правим?

Със студен глас той отговори:

— Малко преувеличаваш.

— Ами тогава да уточня — продължи тя. — Спорим всеки път, когато се видим, което не се случва често напоследък, нали?

— А, значи всъщност всичко е заради това? Заради работата ми? Защото не съм в Ню Йорк по седем дни и нощи? Затова ли си уреждаш срещи с Мат Палмър?

— Видях се с Мат веднъж. — Брук съжаляваше, че му каза, и се радваше, че премълча за шестчасовото пътешествие до Пенсилвания. — Исках само да му благодаря, че се погрижи за крака ми.

— Разбира се, за неговото внимателно, грижовно отношение — произнесе той саркастично.

Тя го погледна, сякаш й говореше непознат човек. Никога не бе си представяла, че ще я ревнува — не беше типично за положението му. Заможният му произход и неговата самоувереност не вървяха с такива чувства.

— Дейвид, кога съм се оплаквала от срещите ти със стари приятелки? — Беше вярно, че не протестираше, но понякога се притесняваше. Радваше се, че Дейвид не е като баща си и брат си — традиционните богати, влиятелни мъжкари, които членуваха в частни „мъжки“ клубове като „Ракет и Тенис Клъб“, където се събираха след вечеря, за да говорят за спорт, борси и акции.

За сметка на това Дейвид имаше безброй приятелки, особено по служба, които постоянно го търсеха, за да го канят на обяд или просто, за да „наваксват“. Това, естествено, я притесняваше, макар да не го показваше.

Дейвид я погледна с по-мек поглед.

— Какво лошо има в това, Брук? Ти щеше да ми кажеш, ако беше така, нали?

Изражението му стана напрегнато и сериозно. Брук го беше кръстила „сензационна новина“, защото така изглеждаше, когато коментираше от мястото на военни действия или природни бедствия. „Боже, дали така приема нашите отношения?“ — чудеше се тя.

— Знаеш ли, Дейвид, нещо не е наред — тихичко каза Брук. — Спомняш ли си колко беше хубаво всичко, преди да решим да се оженим?

Между веждите му се появи дълбока бръчка.

— Да не би да ми казваш, че не искаш да се омъжваш?

Звучеше като Дейвид Фрост, който предизвиква Ричард Никсън.

— Не — въздъхна тя. — Но не ти ли липсва времето, когато ходехме на кино или си купувахме хотдог в Сентрал Парк, без да се чувстваме като подвижен цирк?

Напоследък тя много бе мислила точно в кой момент всичко се обърка така. Медиите бяха започнали да я шпионират. Отначало някакви фотографи от „Ю Ес уикли“ или „Пийпъл“ ги щракваха, когато излизаха от някой прием, типичната гонка по улиците от ентусиазиран папарак. Но обявеният им през февруари годеж беше изненада за медиите. В деня, в който се разчу, пред апартамента й имаше петдесет репортери.

— Да, харесваше ми този период — кимна Дейвид. — Но ми харесва и сега. Знаеш, че съм зает, но това няма да продължи вечно, скъпа, обещавам.

Той се протегна и я придърпа в прегръдките си.

— Този шал наистина много ти отива.

Тя се усмихна при спомена за всичките малки подаръчета и джунджурийки, които й носеше от командировките си. Целуна разголеното й рамо, устните му се плъзнаха по врата й, към извивката под брадичката.

— Ммм. Колко е приятно — измърка тя и тревогите й се стопиха.

Целувките им ставаха все по-страстни и той пъхна ръцете си под роклята й.

— Може би трябва да спорим по-често — усмихна се тя и му позволи да я събори на мекия кремав диван.

— Може би — дрезгаво повтори той, докато сваляше тениската си, и започна да разкопчава сутиена й. Наведе се и я целуна по устата. Имаше топъл, приятен вкус. Тя изстена от възбуда и разтвори бедра. Дейвид се подпря на лакти и…

— По дяволите, служебният ми телефон.

— Остави ги, остави го, не го вдигай — умоляваше го тя, обвила ръце около врата му. Той отново се впусна да я целува, но телефонът продължи да звъни настоятелно.

— Скъпа, трябва да се обадя — каза Дейвид и се отдръпна.

— Ти твърдеше, че сме на почивка.

— Може да е нещо важно — той се изправи и се пресегна за телефона.

Тя наблюдаваше изражението му, лицето му помръкна, страстта му се изпари. Брук изпитваше смесени чувства към работата на Дейвид. Беше й приятно, когато приятелите й го наричаха „Мъж на действието“ и когато участваше във важни световни събития и дори имаше, макар и мъничко, влияние над тях. Но всеки път, когато го изпращаха някъде, се тревожеше. Дейвид не беше военен кореспондент и рядко предаваше от бойната линия. Той подозираше, че баща му има хора в нюзрума, които внимаваха да не бъде изпращан на критични точки, но все пак на местата, откъдето предаваше, като Палестина и Судан, винаги имаше риск.

— Какво става? — попита го, докато се обличаше.

— От студиото е — обясни той и закри слушалката с ръка. — Някаква лодка се е подпалила до бреговете на Исламорада.

Брук ококори очи.

— Но това е на Кийс, нали? — възкликна тя. — Обявено ли е по новините?

Той кимна.

— Лодката е пълна с хора. Жени и деца. Рибарски траулер се опитва да вади хората от водата. На мястото протичат операции по издирване и спасяване.

Дейвид нахлузи отново тениската си, без да изпуска телефона от ухото си.

— Чакам — отговори той. — Опитват се да намерят някакъв местен оператор.

— Искат ти да предаваш?

Дейвид се настани на ръба на дивана.

— Това е кораб, превозващ имигранти, но нещо сериозно се е объркало.

— Превозване на имигранти?

Той вдигна пръст. Отново вниманието му беше насочено към телефона.

— Чудесно — произнесе той в слушалката с напрегнат, делови глас. — Не, трийсет минути не е достатъчно бързо. Добре, просто отивайте веднага.

Тя го наблюдаваше омагьосана как действа на пълни обороти — събираше си нещата, въртеше номера, изстрелваше заповеди. Стори й се особено еротично. Накрая се пресегна за якето си.

— Е, какво става? — попита Брук.

— Отивам там. Мога да стигна по-бързо от новинарския екип, който тръгва от Маями.

— Идвам с теб — изведнъж каза тя и скочи.

— Скъпа, недей, ти остани тук.

Брук непреклонно поклати глава.

— Няма да стоя тук и да мисля за ордьоври, докато на десет мили оттук се давят деца.

Той й се усмихна с благодарност и я хвана за ръката. Втурнаха се навън, с лодката отидоха до сушата и там скочиха в джипа на Ленард.

— Разкажи ми за незаконното превозване на бежанци — подкани го Брук. Докато летяха по пътя, сърцето й биеше лудо заради цялата тази драма и беше доволна, че участваше поне веднъж в живота на Дейвид.

Тя се пресегна и му стисна ръката. Едно от нещата, които най-много харесваше у него, беше, че сякаш знаеше всичко. Беше интелектуалец, но не като измислените от партито на Естела Уинстън; главата му беше като стара, прашна библиотека, натъпкана с какви ли не факти.

— Това продължава с години — започна Дейвид, без да отделя очите си от пътя. — Всички си мислят, че контрабандата с наркотици е главното във Флорида, но трафикът на хора е още по-голям бизнес. Сигурно е, че всеки ден от седмицата някоя лодка се примъква до необитаеми плажове по Кийс и стоварва хора от Куба, Пуерто Рико, дори Мексико. Контрабандистите получават до десет хиляди долара на глава, така че ако превози трийсет души, получава три хиляди на един курс. Незаконно е, разбира се, но глобите за пренасяне на хероин и кокаин и тези за прекарване на шепа фермери са несъизмерими.

— И какво се случва с тези хора? — поинтересува се Брук, вече заинтригувана.

— Ето тук идва противоречието — обясни Дейвид. — Обикновено, ако успеят да стигнат суша, им разрешават да останат, но ако ги открият в морето, връщат ги обратно. Макар че това се отнася за кубинците, хората от Хаити ги връщат веднага. Животът е несправедлив, скъпа. — Дейвид спря колата и посочи към морето.

Бяха се отклонили от главния път и се движеха през плажа към дървения кей. От двете му страни бяха спрели много коли с включени фарове. Пясъкът сивееше на лунната светлина, а на около километър навътре в мастиленосинята вода се виждаше огнено кълбо. Един хеликоптер осветяваше отгоре с прожектор тъмната морска повърхност. От пикап, паркиран до самия кей, изскочи висок мъж. Дейвид слезе и тръгна към него.

— Чарли, здравей. Бързо си пристигнал.

— Ние сме първата медия тук — ухили се операторът и започна да разтоварва оборудването си.

— Говори ли вече с полицията?

Брук забеляза как зъбите му проблеснаха на светлината на фаровете.

— Оставям това удоволствие на теб.

Брук видя годеника си да тича към един полицейски катер с включени червени и сини сигнални лампи.

— Господине, трябва да се отдалечите — нареди офицерът. Той освети с фенерче лицето на Дейвид и веднага смени тона.

— Извинете, господин Билингтън — продължи много по-учтиво той, — все пак трябва да се отдръпнете.

— Има ли много жертви?

— Не мога да кажа — отговори несигурно полицаят. — Знам само, че вадят тела от водата.

— Живи или мъртви? — попита спокойно Дейвид.

— Не знам — мрачно поклати глава той. Дейвид бързо зададе още няколко въпроса, като запаметяваше фактите и цифрите.

— Моля ви, господине — настоя полицаят и вдигна ръце. — Трябва да се отдръпнете назад. Ще кажа на началника си някой да дойде да говори с вас по-късно.

Те се качиха в пикапа на Чарли и се придвижиха стотина метра по-нататък по плажа към края на полицейския кордон.

— Добре, няма да чакаме официалната информация — решително заяви Дейвид. — Снимай оттук, Чарли. Хвани огъня.

Обърна се към Брук.

— Чарли може да предава директно в студиото в Ню Йорк от тази малка сателитна чиния на пикапа.

Чарли грабна няколко прожектора и ги разположи на пясъка, като опъна захранващ кабел от камиона. Дейвид застана пред тях и намигна на Брук.

— Това ще е непотвърдена информация — измърмори под носа си той. Тя забеляза изключителния му професионализъм, стръвта към работата. Изтича до него, пооправи яката му, приглади косата му и после приведена се измъкна от обсега на камерата. Той погледна напред към обектива, съсредоточи се и започна безупречния си монолог за събитията, които ставаха пред очите им.

Добър е, помисли Брук, без да може да откъсне погледа си от него. Нямаше написан текст, нито сценарий, само сурови факти, но той говореше ерудирано, уверено. Не беше просто добър, беше брилянтен. Наблюдаваше го с истинско удоволствие и с лека еротична тръпка. Прекъсна тези мисли, защото й се сториха съвсем неуместни при ставащото наоколо.

Пламъците осветяваха гребените на вълните като при залез. Ако не беше ужасът на ставащото там, реши тя, можеше дори да изглежда красиво. Изведнъж присви очи. Имаше нещо на повърхността. Може би водорасли? Отломки от лодката? Тогава разбра, че е тяло. Преди да се осъзнае, вече тичаше към водата.

— Дейвид! — изкрещя тя. Обърна се и видя, че той хвърли микрофона и се втурна към нея.

Брук нагази в ледената вода, но Дейвид я изпревари. Когато издърпаха тялото на пясъка, той извика: „Доведи помощ!“ и започна да прави сърдечен масаж на жената.

Брук се втурна по плажа към полицейския кордон, размахала бясно ръце.

— Насам! — крещеше тя към един парамедик зад бариерата. — Там има една жена.

Когато се върнаха, Дейвид правеше изкуствено дишане. Изведнъж тънка струйка вода потече от устата на жената, тялото й се разтърси от давещи напъни, тя се обърна настрана и силно се разкашля. Тогава се чу воят на сирените на приближаващата линейка.

Дейвид отстъпи място на парамедиците. Брук се хвърли на врата му, той я притисна с всичка сила в ръцете си и я целуна. Не я притесни мократа му тениска, нито камерата, насочена към обляното й в сълзи лице. Чувстваше се защитена и горда в прегръдката на мъжа, за когото щеше да се омъжи.

— Обичам те, Дейвид. Обичам те толкова много — прошепна тя и не й се искаше да се отделя от него. И за пръв път от много месеци бе напълно убедена в думите си.