Тасмина Пери
Първороден грях (62)

60.

Мат погледна Брук недоверчиво.

— Каниш ме да излезем в Бруклин? Не мисля, че някога си ходила в града отвъд реката, момиче. Отиваме при Питър Лугър за пържоли — позова се той на най-доброто заведение за пържоли в Манхатън.

Брук се изкикоти.

— Ако трябва да съм точна, няма да сме навън.

Таксито спря на тиха павирана уличка в „Бруклин Хайтс“, пред малка сграда с червени тухли, която приличаше на бивша конюшня. Брук се приближи до вратата и натисна звънеца.

— Какво е това?

— Студиото на Николас Диас — отговори Брук. — Най-талантливия дизайнер, когото някога съм виждала. Преди няколко месеца ми изпрати рокля, в която се влюбих. Ще си поръчам такава за генералната репетиция.

Студиото се помещаваше в малка стая на последния етаж на сградата.

— Брук! Скъпа! — извика Николас, след като отвори вратата със замах и й изпрати въздушна целувка. Беше висок, слаб, с обръсната глава, козя брадичка и широка усмивка.

— Николас, това е моят приятел Мат.

Двамата мъже се здрависаха, после Николас хвана Брук за ръката и я отведе към единия ъгъл.

— Кажи ми, че ще дойде на сватбата — прошепна й той и прикри лице с опакото на ръката си.

— Ще дойде — усмихна се тя.

— Кажи ми, че е гей — ухили се той палаво.

— За съжаление, не е. Съжалявам, скъпи.

Николас разпери ръце във въздуха.

— Уф! — той изрази престорено разочарование. — А пък аз си помислих, че ми носиш сватбен подарък. — Той хвърли едно око към Мат, после отново погледна Брук. — Или ти си правиш малък подарък?

Тя лекичко го плесна по ръката.

— Не, Николас. Не. — Но не беше много убедителна. Николас бе завършил модната школа „Парсънс“ само преди три години, а оттам направо бе постъпил в „Ив Сен Лоран“ в Париж. Преди около година бе основал своя марка със заем от приятели. Марката беше все още дребно семейно производство. Когато се запозна с Брук, той сподели, че знаел кой е най-добрият начин моделите му да бъдат забелязани — да ги изпраща на красиви, високопоставени момичета в града, но нямал двайсет и пет хиляди долара, за да подари рокли на всички. Избрал Брук след внимателно обмисляне и призна, че „се скъсал от рев“, когато тя му определила среща.

— Ела тук — Николас махна на Мат да се приближи към една маса в далечния край на студиото. — Имам шампанско, шоколад и ягоди.

Николас размаха пръст към Брук:

— За теб никакъв шоколад, захарче.

После отиде до една стойка за дрехи и отвори ципа на един калъф за дрехи. Измъкна оттам дълга рокля в карамелен цвят, която затрептя във въздуха като пеперуда. Брук плесна с две ръце възхитена.

— О, Николас! — възкликна тя.

— Радвам се, че я харесваш — засия Николас.

— Да я харесвам? Обожавам я — ахна тя и докосна с пръсти ефирната материя.

— Жалко, че е само за генералната репетиция — обади се Мат и отпи шампанско от малка бутилка.

Брук и Николас едновременно го скастриха, което го накара да изсумти и питието му излезе през носа.

— Като говорим за това, имам нещо за теб — добави Николас, леко притеснен. Тя го последва в боядисана в бяло пробна.

— За всеки случай — прошепна той.

Брук зяпна. Там висеше една изумителна рокля от сатен в слонова кост.

Николас сви рамене.

— Знам, че имаш друга рокля, много по-грандиозна от тази. Но се зачудих дали не би искала да я смениш с нещо по-скромно за купона?

— О, Николас, изключителна е.

Той се ухили.

— Значи да разбирам, че искаш да я пробваш?

Брук кимна, после погледна към Мат.

— О, не се притеснявай за мен — успокои я той и отпи още от шампанското. — Тук съм си добре.

Развълнувана като малко момиченце, Брук бързо се напъха в роклята. Николас й помогна да се качи на малко столче, за да има височина, и се защура около нея, като правеше малки корекции с карфици. Докато се оглеждаше в огледалото с позлатена рамка, тя събра косата си нагоре, за да покаже дългата си шия. Прииска й се да заплаче. Брук никога не бе давала ухо на приказките, че е красива, но сега грациозната, изискана жена, която я гледаше отсреща, беше толкова зашеметяваща, че не й се вярваше. Разкроената пола стоеше елегантно и модерно, а прилепналата горна част подчертаваше фигурата й. Заобленото, дълбоко деколте отзад се спускаше ниско надолу между раменете й, толкова, че да е едновременно прилично и дръзко. Роклята не само изглеждаше, но и се усещаше вълшебно. Ефирната сатенирана органза се хлъзгаше по кожата й като добре маскирана броня. Когато Мат се приближи до пробната, Николас се оттегли. Тя се почувства нелоялна към Дейвид, защото той трябваше да е там с нея вместо Мат, но си напомни, че това не е всъщност сватбената рокля, така че нямаше голямо значение. Все пак тя затаи дъх да чуе мнението му.

— Много е хубава — кимна той. — Мислех, че я мразиш.

Тя държеше полата си разперена и я жегна леко разочарование от любезната му реакция. Сърцето й затуптя по-силно, като осъзна, че искаше да му се хареса. Престани, укори се тя, престани. Нима всяка жена не очаква комплимент от някой привлекателен мъж?

— Проблемът ми е с другата рокля — бързо обясни тя и слезе от столчето. — Роклята на Дисни принцеса. Тази тук е точно по вкуса ми. Жалко, че не мога да се омъжа с нея.

— Какво искаш да кажеш?

Тя видя обърканото му изражение и махна нервно с ръка.

— Не питай, семейна политика. Сега, ако нямаш нищо против да излезеш…

Когато Брук отново се преоблече в собствените си дрехи, благодари на Николас и с Мат излязоха на улицата. Бавно тръгнаха към Бруклин Бридж, по една оградена с дървета пешеходна алея и умълчани гледаха бляскавата черна вода на Ийст Ривър. Беше необичайно тихо, нямаше тичащи, нито подпийнали. Силният студ държеше хората по домовете или по барове и ресторанти на коледните тържества.

— Не трябва ли вече да имаш бодигард? Тук всеки може да ни нападне.

— Нали ти си с мен — тя закачливо го смушка по рамото.

Продължиха още известно време да вървят, без да говорят.

— Извинявай, че те домъкнах тук — най-сетне промълви Брук. — Мислех, че ще е забавно, но това само ме депресира.

— Не трябва да носиш онази рокля — каза Мат.

Тя въздъхна.

— Трябва. Струва толкова много пари, а „Асгил“ получи лиценз да произвежда парфюма на Гийом Риш заради това, че избрахме неговата рокля.

— Това посочено ли е някъде в договора?

— Не мисля, но Лиз би побесняла. Тя посвети цели седмици за преговори с бизнес партньора на Гийом.

Той се усмихна и почеса тъмната си набола брада.

— Значи предпочиташ да се чувстваш на сватбата си като разбит белтък, вместо да разстройваш сестра си? Сестрата, която не обичаш толкова много, бих добавил.

Тя се усмихна горчиво. Спряха се до металния парапет и се загледаха в светлините на Манхатън и синьото небе над тях. Брук въздъхна. Това беше една от най-любимите й гледки, особено нощем, когато Бруклин Бридж беше окичен с множество образуващи арки лампички.

— Странно, че най-хубавият изглед от града, дори не е в самия него — замисли се тя и изведнъж си спомни за Одри Хепбърн в „Празник в Рим“. „Понякога е нужно да напуснеш някое място, за да го видиш по-добре.“

Тя погледна Мат с крайчеца на окото си и почувства странно, непозволено вълнение от присъствието му, от това, че видя сватбените й рокли и от романтичната им разходка. Мат вдигна яката на дългото си палто и пъхна ръце в джобовете. Тази вечер изглеждаше по-замислен от обикновено, стиснал широката си уста, вперил поглед в някаква неопределена точка в реката. Брук се смръщи при мисълта, че може да мисли за Сузи. Сама се изненада от пронизалата я ревност.

— През февруари заминавам за Африка — той се обърна да я погледне. — Реших да се включа в програмата и както изглежда, ще ми предложат място в Гана.

Въпреки че знаеше за това много отдавна, новината я жегна.

— Това е страхотно, Мат — насили се тя да покаже ентусиазъм. — В такъв случай добре съм направила, че взех тази бутилка от студиото, а?

Тя измъкна шампанското от джоба на палтото си и се забори с тапата, която най-накрая се отвори с пукот.

— За бъдещето — предложи му тя бутилката.

Той отпи дълга глътка и й я върна.

— Ще ми липсваш — тихо каза той.

Тя реши да го обърне на майтап и махна с ръка:

— Ще очаквам картички. А пък е и само за една година, нали?

— Все пак няма да бъде същото — въздъхна той. — Имам чувството, че когато се омъжиш, няма да можем да се виждаме много.

Тя знаеше, че е прав. След една седмица щеше да бъде омъжена и в дъното на сърцето си разбираше, че дори Мат да останеше тук, приятелството им нямаше да продължи дълго. Не беше сигурна дали това означаваше, че не са искрени. Просто това го налагаше брачният живот. Тя щеше да се обвърже с Дейвид и това променяше всичко. Все още обаче не беше готова да го каже на глас.

— Мат, ти си ми приятел — увери го тя. — Дейвид не е човекоядец. Разбира се, че ще се виждаме и след сватбата.

— Ти не се тревожи — Мат отпи още една глътка. — Така става. Като се омъжиш, всичките ти приятели от противоположния пол, особено неженените, просто отпадат. Това се случи и с мен.

Брук леко се подразни. Често забравяше, че Мат е бил женен преди.

— Не ставай глупав. Пак можем да обядваме или да пийнем, когато не сме на работа — настояваше тя. — Всъщност, ще се уговорим да ни дойдеш на гости.

— Е, щом е така, гледай да ме уредиш с някоя принцеса от Парк Лейн, за да не се налага никога повече да работя.

— Ще ти писне — усмихна се тя. На мен ми писна, помисли си тя и усети промяна в настроението помежду им.

Точно тогава от небето полетяха снежинки като звезден прах. Тя се усмихна и тръгна отново по моста.

— Е, какво мислиш? — попита тя в опит да го върне към по-прозаичен въпрос. — Коя рокля да избера? На Гийом или на Николас?

— Много просто: направи онова, което ще те направи щастлива, Брук — посъветва я Мат. — Онова, което е правилно според теб, а не според другите.

— Но все пак не става така, нали? — търсеше подкрепа тя.

— Мислех, че искаш да станеш бунтовник? — подкачи я той.

— Явно съм доста слаб бунтовник — въздъхна Брук.

— Щом искаш да носиш роклята на Николас, носи я. Майната им на другите.

— Как беше според теб? Като че ли роклята не ти хареса? — тя внимателно разучаваше лицето му. — Не ме лъжи. Видях го в очите ти.

Снегът вече се сипеше на големи парцали и покриваше тротоара с блестяща пелена.

— Красива си, Брук — промълви той след дълга пауза, в която търсеше точните думи. — Знаеш ли, че първия път, когато те видях, бях поразен от красотата ти и винаги съм си мислил, че това няма да ми се случи втори път. Но се случи сега. Когато те видях в тази рокля, дъхът ми спря.

В главата й бясно се завъртяха разни мисли. Това обяснение ли беше, или просто признаваше красотата й както всички останали? През последните няколко месеца бе свикнала да среща името си, предшествано от определението „красива“ и вече бе привикнала към комплимента. Но когато го чуваше от Мат, сърцето й ускоряваше ритъма си. Отрони дълбока въздишка при спомена за последната им вечер заедно в Провидънс. Тогава го беше пожелала. Още помнеше как я бе развълнувала близостта му, сексапилното му излъчване, докато танцуваха. Беше го отдала на голямото количество алкохол, но необичайното им приятелство, хармонията помежду им, които бяха оцелели след всички тези години, явно означаваха нещо повече? Изведнъж реши да разбере.

— Спомняш ли си последната ни вечер в „Браун“? На дансинга. Ти ми предложи да отидем у вас?

Той се засмя смутено.

— Да, поканих те.

— Тогава не бях сигурна какво имаше предвид.

— Не си била сигурна?

— Не чух добре заради високата музика. А не исках да проваля всичко.

Той я погледна объркан и изпълнен със съжаление.

— Ти нищо не каза. Просто си тръгна. Помислих си, че просто ме разкарваш по най-елегантния възможен начин.

В известен смисъл това направих, натъжи се Брук, докато погледът й проучваше всеки милиметър от лицето му. Онази вечер в клуба тя почти беше сигурна какво й каза. Но бе избрала да го пренебрегне и така го отхвърли. Ако го беше целунала, какво ли щеше да се случи? Тя знаеше, че не й е отредено да се захване с някого като Мат Палмър — от раждането й я бяха обременили с представата, че е принцеса и е предопределена за своя Ланселот. Още през първата ваканция в „Браун“ бе завела Мат в Паркланд и бе доловила мълчаливото неодобрение на майка си. И непонятно за самата нея Брук се бе вслушала в мнението й.

Той се усмихна смутено и отмести поглед притеснено.

— Беше тъпо, но съм сигурен, че бях влюбен в теб. Почти три години ми се бе искало да те поканя да отидем вкъщи. Онази вечер знаех, че е последният ми шанс да опитам. Но така или иначе се оказах прав. Не бях достатъчно добър.

— Мат, не беше така. Ние бяхме приятели. — Страните й пламнаха, като си помисли каква снобка е, толкова съсредоточена върху себе си, че дори не бе направила съзнателно избора си.

Между тях нарастваше напрежение и сякаш времето спря.

Снегът се засили.

— Трябва да се връщаме — най-сетне прошепна тя.

Той кимна и тръгнаха обратно по алеята. Мат махна на едно такси и през целия път до Манхатън Брук се чувстваше много смутена и не проговори. Когато таксито спря пред жилището на Мат, той се обърна към нея.

— Виж, знам, че искаш да се прибираш, но би ли се качила за малко? Искам да ти дам моя сватбен подарък.

— Нали ще дойдеш на сватбата? — бързо попита тя, като се чудеше кое от всичко казано в Бруклин бе променило намеренията му.

— Сигурно — усмихна се той. — Но предпочитам да ти го дам сега.

Тя сви рамене.

— Добре, но само за малко. Наистина трябва да се връщам, а и не е добра идея да ме виждат тук.

Фоайето на сградата беше празно, слава богу. В асансьора мълчаха и отбягваха погледите си. Той отключи вратата и още с отварянето й, Брук усети, че не трябва да е там.

Една лампа осветяваше слабо стаята и изведнъж Брук се почувства обезоръжена и вълнуващо уязвима.

Мат свали палтото си и погледът й попадна на широкия му, силен гръб. Пуловерът му се беше събрал нагоре и откриваше малка ивица от загорялата му плът.

Той се обърна и се озоваха лице срещу лице.

— Мат, аз… — спря се тя. Искам те, довърши тя наум.

Сякаш прочел мислите й, той се приближи, впил зелените си очи в нейните и докосна лицето й с ръка.

Въздухът между тях затрептя от магията на привличането, лицата им се доближиха и устните му нежно се спряха върху нейните. Един глас крещеше някъде дълбоко в нея „Спри! Внимавай!“. Но тя искаше това. Това и нищо друго.

— Това ли беше подаръкът? — задъхано попита Брук, след като той бързо се отдръпна.

Мат й се усмихна предизвикателно.

— Не. Кафемашина е, но се надявам това да ти хареса повече.

Силните му ръце обвиха тънката й талия и той я придърпа по-близо. Устните му се впиха в нейните и тя се почувства безсилна да му устои. Усети влажния му език и затвори очи; всяка клетка от тялото й се възпламени от страст и се потопи в неописуемо удоволствие от докосването на устните му по кожата й.

Все още в прегръдката му, тя изхлузи палтото си и той я избута до спалнята. Затвори вратата и я подпря на нея. Тя прокара пръсти в късата му, гъста коса и усети, че той притисна твърдия си пенис към нея. Отдръпна се за малко, разкопча блузата й и я остави да се свлече на пода. Тя издърпа пуловера през главата му и погали с ръце тъмните косъмчета на гърдите му. Мат тихичко изстена и устните му покриха с целувки шията и раменете й, ръцете му погалиха гърдите й. Зърната й набъбнаха под дантеления сутиен. Бутна я на леглото, пръстите му се плъзнаха надолу по тялото й, разкопчаха джинсите й и тя инстинктивно разтвори крака. Целуна извивката на шията й, бавно се спусна към плоския й корем, спираше се на всеки милиметър по кожата й, докато стигна до разкопчаните й панталони. Устните му възпламениха горещите й, влажни слабини. Беше опиянена от страст. Искаше го в себе си, искаше той да я вкуси. Искаше да целува гърдите й, да усети езика му върху най-скритите кътчета на тялото си. С притворени от страст очи тя погледна към него, към очертанието на познатата, волева челюст, дългите мигли, очертаващи умните му очи, красивите черти и видя… Дейвид.

— Не — извика внезапно тя, когато вълна от вина се стовари върху й и помете страстта й както океанът отмива пясъка от брега.

— Не, Мат, съжалявам, не мога — задъхана каза тя и се отдръпна трепереща от него. — Аз съм сгодена, следващата седмица се омъжвам, не е редно — изстена, наблягайки на последната дума, макар да не го усещаше така.

Той потърка с ръце устните си.

— Така ли? — попита огорчен, по лицето му бяха изписани разочарование, болка, гняв.

Тя скочи от леглото и припряно облече блузата си.

Тишината в стаята кънтеше. Мат стоеше с каменно изражение.

— Обичаш ли го? — наруши мълчанието той.

Тя се поколеба, защото не искаше да го обиди, но не искаше и да го лъже.

— Значи отговорът е да — изпревари я той със съжаление. — А ще има ли сватба?

Изведнъж почувства празнота и отчуждение. В този момент не знаеше какво иска. Само преди няколко секунди искаше единствено Мат, а сега? Тя затвори очи в мрачна безпомощност. Каква каша.

— Не бих могла да я отменя — гласът й се прекърши. — Тя е като голям петролен танкер, който приближава крайната си цел. Как да спреш това? — прошепна тя и се запита дали искаше да го спре.

— Можеш да дойдеш с мен в Гана.

Тя се изсмя глухо, бавно.

— Ето ти решение — погледна го тя. — Да избягам в Африка.

Забеляза обидата в тъмнозелените му очи и разбра защо отива там: той също бягаше. Не знаеше защо, дали защото бе уморен от Ню Йорк и постоянното напрежение в спешното отделение, или защото не можеше да преодолее загубата на съпругата си. Беше почти сигурна, че това няма нищо общо със Сузи, но може би имаше малка вероятност да е свързано с нея.

— Добре, ако не в Африка — продължи Мат, — какво ще кажеш за Париж или Лондон, или Ел Ей? Ти каза, че Лос Анджелис ти харесва.

Тя вдигна ципа на джинсите си, без да посмее да го погледне.

— Мат, стига, моля те. Аз обичам Дейвид.

Той скочи, хвана я за ръката и я завъртя с лице към себе си.

— А аз обичам теб, Брук. Винаги съм те обичал. Ти така и не ми даде шанс да ти покажа колко страхотно може да се получи между нас, но още не е късно.

— Омъжвам се след шест дни, Мат.

— Е и? — не се отказваше той и сграбчи двете й ръце. — Откажи се. Направи каквото на теб ти се иска. А не каквото всички искат от теб. Разчупи оковите, Брук.

Тя се отскубна и изведнъж потръпна от допира му. Отвори вратата на спалнята, грабна палтото и чантата си с чувството, че стените на апартамента му я притискат.

— Трябва да вървя — промълви тя.

— Помисли за това, Брук. Помисли.

Но тя вече беше излязла.