Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Поверително (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Original Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Тасмина Пери

Заглавие: Първороден грях

Преводач: Анета Макариева-Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 09.01.2012

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-276-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5201

История

  1. — Добавяне

62.

Брук изпитваше ужас от моминското си парти, предвид това че организацията бе поверена на сестра й Лиз. Очакваше някой унизителен стриптийзьорски бар с изобилие от бебешко масло и бицепси, затова се изненада като разбра, че Лиз е резервирала зала в „Буда Бар“, най-нашумелия клуб-ресторант в Мийтпакинг Дистрикт и беше поръчала розово шампанско и изискани ордьоври. Беше поканила най-малко четирийсет от най-близките приятели на Брук: съученички от гимназията, състудентки от колежа, колеги от „Йелоу Доор“ и момичета от елита. Това напомни на Брук какво представляваше сестра й: с каквото и да се захванеше, винаги беше най-доброто. От друга страна, подозираше, че тази проява на добра воля не беше случайна.

— Искам да благодаря на всички за това тържество — каза Брук и докосна Лиз по ръката. — Съвършено е. Не мога да повярвам, че си събрала толкова много от старите приятели тук.

Лиз небрежно сви рамене.

— Просто си мислех, че е жалко да не се виждаш с приятелите от „Спенс“ и „Браун“ — тихо добави тя. — Важно е да поддържаш връзките си.

Малките чаени свещички, пръснати из залата, придаваха на лицето на Лиз меко, златисто сияние, но изражението й остана сериозно и меланхолично. Ако не я познаваше добре, Брук би си помислила, че сестра й изглежда тъжна. Погледна я отново. У Лиз рядко се забелязваше друга емоция, освен гняв. Брук се облегна на бара, поръча две чаши шампанско и подаде едната на сестра си. Тя я пресуши на един дъх.

— Лиз, добре ли си, мила? — погледна я внимателно Брук.

— Сигурна ли си, че си готова за семейство Билингтън? — пренебрегна въпроса й Лиз. Погледът й беше притеснително директен, тонът й безпогрешно искрен и за миг Брук се зачуди дали сестра й не е разбрала за миналата нощ, когато беше на крачка да спи с Мат Палмър, спомен, който я вълнуваше и отблъскваше през последните двайсет и четири часа. Иронията беше, че Брук умираше да сподели преживяното с нея. Макар да не бяха близки, Лиз си оставаше най-умната, най-упоритата личност, която познаваше. За нея нямаше непреодолими проблеми, всяка спънка се превръщаше във възможност и винаги успяваше да измисли изход. Брук би приела на драго сърце трезвия й съвет, но истината беше, че й нямаше доверие.

— Разбира се, че съм готова — увери я Брук.

— Така и трябва — отговори Лиз с унил, тъжен поглед, — защото не им пука за никого и нищо, освен за самите тях.

Брук се навъси.

— Лиз, случило ли се е нещо?

Въпросът й беше прекъснат от висока, стройна блондинка, облечена в прилепнала къса рокля, обшита с пайети, и шапка с воалетка, спусната пред лицето й.

— Лили? Ти ли си това? — смръщи вежди Брук и се наведе, за да надникне под воалетката. Шапката кимна и отдолу се дочу подсмърчане.

— Случи се инцидент, Брук — прошепна бъдещата шаферка. — Случи се нещо ужасно.

Сърцето й се обърна — да не би Лили да е разбрала? Ако тя знаеше, дали и Дейвид е научил? Беше напълно параноична.

— Заради ботокса — подсмърчаше Лили и повдигна воалетката. Левият й клепач беше подпухнал и грозно провиснал, сякаш някой я беше фраснал в окото.

— Направих си половината лице специално за сватбата и то провисна.

— Провисна? — не разбра Брук, която нямаше никакъв опит с козметичните процедури, на които се подлагаха половината момичета в града.

— Да не си правила цигански колела след процедурите? — заядливо попита Лиз.

Брук погледна сестра си. Беше жестоко, дори от нейната уста, но Лили явно не обърна внимание.

— Моля те, можеш ли да ми помогнеш? — Лили се впи в ръката на Лиз. — Трябва да има някой в „Скин Плюс“, който може да ми помогне! Не мога да стана шаферка в този вид. Не мога — отново захълца тя.

Лиз я погледна по-отблизо.

— Мисля, че нищо не може да се направи — отсече тя. — Но ти не се притеснявай. Сигурно ще отшуми след две или три седмици.

— Как бих могла да дойда на сватбата, когато изглеждам и се чувствам толкова ужасно? — прошепна Лили.

О, познавам това усещане, помисли си тъжно Брук. Точно тогава мобилният й телефон звънна. Гърлото й се стегна, като видя името, изписано на дисплея. Дейвид.

Беше избягвала обажданията му през целия ден, но не можеше да продължи безкрайно. Очакваше го да се върне от Лас Вегас и нямаше представа какво да направи или да му каже. Тя си пое дълбоко дъх и отговори.

— Здрасти, скъпа — поздрави той. — Цял ден се опитвам да се свържа с теб. Всичко наред ли е?

Гласът му отново разбуди чувството й за вина, което се опитваше да потуши с шампанско и стари приятели. Вниманието му само я караше да се чувства по-зле.

— Добре, добре. Просто бях много ангажирана с тържеството и всичко останало. Ти къде си?

— Пристигнах в Ню Джърси преди десет минути. Просто исках да ти пожелая приятно прекарване.

— Как беше във Вегас?

— Робърт загуби сто хиляди долара на блекджек.

— Той може да си го позволи. Притеснявам се заради стриптийзьорките.

Той се разсмя.

— Аз се притеснявам от стриптийзьорите, Брук. Моминските партита са много по-страшни от ергенските.

— Хмм. Съмнявам се — преигра тя.

— Предполагам няма да ме искаш тази вечер?

— Мисля, че ще продължим до късно.

— Утре сутрин отивам в Белкорт. Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен?

Тя се опита да отговори спокойно.

— Скъпи, това ще е последната ми Коледа със семейството ми. Мислех, че и ти искаш това.

Част от нея жадуваше да го види в този момент, сякаш присъствието му някак би изтрило случилото се през миналата нощ. От друга страна, беше благодарна за трите дни по Коледа, когато щяха да останат разделени.

— Знам, знам. Просто ми липсваш, госпожо Билингтън.

Госпожа Билингтън. Изведнъж й стана горещо.

— Още не — прошепна едва-едва и усети, че се изчервява.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя затвори телефона и придърпа високата яка на черната си официална рокля. Не й стигаше въздух. Проправи си път между гостите и излезе навън. На тъмната улица тя се наведе и се подпря с ръце на коленете си, русата й коса увисна надолу. Беше сигурна, че ще повърне. Последните двайсет и четири часа бе прекарала в голямо притеснение, в постоянно лутане между чувствата си: страх, любов, вина, срам — и точно сега се чувстваше толкова изтощена от всичко това, че едва дишаше.

— Хей, Брук. Какво има?

Тя се обърна и видя, че Тес я бе последвала в малката уличка.

— Добре съм. Просто малко ми прилоша вътре.

Тес се вгледа изпитателно в Брук.

— Брук. Какво става?

Тя се изправи и усети как клаустрофобията, която я задушаваше, малко стихна. Но не можеше да продължава така. Трябваше да каже на някого. Можеше да бъде и човекът, нает да оправя проблемите им.

— Не съм сигурна дали мога да продължа с това, Тес — каза Брук и очите й се наляха със сълзи. — Не знам дали мога да се омъжа за Дейвид.

Тя видя как Тес се облещи от учудване.

— Не разбирам.

Нито пък аз, помисли си Брук и затвори очи. Нито пък аз. Нямаше представа дали е защото обичаше Дейвид недостатъчно силно, или прекалено се вълнуваше от Мат. Не бе спряла да се терзае за това, откакто бе напуснала апартамента му. Като излезе от сградата, тъмнината и спокойствието забулваха града, закъснелите гуляйджии от коледните празници още пълнеха заведенията, а пазаруващите вече се бяха прибрали по домовете си. Тя бе помолила шофьора на таксито да обикаля из Манхатън с надеждата, че правилният отговор ще се избистри от само себе си. Прималяваше й при мисълта, че трябва да отиде в Белкорт по Коледа и да отмени сватбата, но перспективата да не види никога повече Мат разкъсваше сърцето й. По време на самотното си пътешествие Брук осъзна, че колкото и егоистично да изглежда, може би истината е, че човешкото сърце е достатъчно голямо да обича повече от двама души.

Тес се доближи до Брук с почукващи по паважа токчета.

— Пийнала си повечко, просто нерви — разтри тя раменете й. — Съвсем нормално е. Защо да не ти извикам едно такси? Ще те заведа у вас и ще поговорим.

Брук я погледна:

— Спах с Мат Палмър.

Тес закри устата си с ръка.

— О, Брук, не.

Брук наведе глава от срам.

— Е, почти спах с него. Щях да го направя. Това беше най-страхотният секс, който никога не опитах.

Тес обнадеждена вдигна вежди.

— Значи не си правила действително секс с него?

— Не е там проблемът — развилня се тя, като се сети за устните му върху кожата си и насладата, която изпита. Брук предполагаше, че всеки си има определение за изневяра, но фактът, че остана с джинси не оправдаваше постъпката й.

— Не си влюбена в него, нали? — невярващо попита Тес.

Туп, туп. Това музиката в клуба ли беше, или пулсирането на главата й?

— Не знам — дрезгаво отговори Брук и отново се сети за вечерта в клуб „Провидънс“ и онова, което би се случило, ако бе отишла у Мат Палмър. Животът постоянно ни налагаше да взимаме малки решения с монументални последствия.

— Знам, че когато съм с него, съм щастлива. Някак си ми е по-леко.

— Трябва ти разтоварване — подхвърли Тес.

Брук се обърна ядосана към нея.

— Тес, говоря сериозно. Мат напуска Ню Йорк и иска да тръгна с него. — Солени сълзи се стекоха по лицето й.

Тес я зяпна.

— Да не си полудяла? — тя сложи ръце на хълбоците си.

— Може би — сопна се Брук, — или може би за пръв път тази година мисля самостоятелно.

Тес бавно поклати глава. Нямаше нужда да го казва, Брук знаеше какво си мисли. Нали ти казах. Беше я предупредила да не си играе с огъня.

Изведнъж Брук размаха юмруци и яростно изрита стената.

— Мислиш ли, че искам да преминавам през всичко това, Тес? Това не съм аз, да правя нещо толкова ужасно — изкрещя тя. — Дейвид е добър човек. Обичам го, наистина го обичам. Дължа му това, дължа го и на себе си — да се омъжа и да се отдам стопроцентово на брака си. Наречи ме старомодна, наречи ме романтична, но когато се омъжвам за някого, искам да се обвържа изцяло. А не да идвам изпод завивките на някой друг мъж.

Тес сграбчи Брук за раменете и я избута обратно до клуба.

— Какво, за бога… — задърпа се тя.

— Погледни — настоя Тес и посочи към другия край на алеята. Една тъмна фигура се приближаваше към тях с камера с дълъг обектив в ръце.

— Скапани папараци — изсъска Тес, — влизай вътре.

— Не мога!

— Трябва — непреклонно й нареди Тес. — Влез вътре, пий едно питие и се опитай да се държиш възможно най-нормално.

— Тес… — примоли се тя, но Тес я хвана още по-здраво.

— Искаш ли Дейвид да прочете за това в утрешните вестници? — попита тя. — Ако сега си тръгнеш, ще знаят, че нещо не е наред. Просто изкарай вечерта, преструвай се, че си прекарваш страхотно. Ще говорим още утре сутрин за това.

Брук погледна Тес с напълно нещастен поглед.

— Ти не би се омъжила за някого, ако си щастлива с друг, нали? — прошепна тя с едва доловим глас в мразовития зимен въздух.

— Въобще не искам да се омъжвам — отговори Тес и се обърна.

— Хей, вижте, булката е потънала в сълзи и съвсем се е разкиснала — изкиска се Дебс Аскуит, когато Брук влезе отново вътре.

— Позволено ми е да се отдам на сантименталности за малко — тя се усмихна едва-едва, взе една пластмасова тиара от главата на приятелката си и я забучи върху своята.

— Сега дай тази бутилка, имам нужда да пийна.

През следващия час тя минаваше от група на група, като почти не слушаше за какво си говорят, и се опитваше да се удави в шампанското.

— Брук, не мога да повярвам, че още не сме разговаряли!

Ивлин Рош и Грейс Елиът, две приятелки от „Браун“, които не бе виждала, нито чувала от две години, откакто се бяха преместили съответно в Чикаго и Бостън.

— Чудесно е, че ви виждам — Брук ги прегърна силно. Наистина се радваше, но й се искаше да е на друго място, в друго време, когато този лош сън щеше да е приключил.

— Тъкмо си говорехме за онзи път, когато отидохме в Нюпорт през седмицата след изпитите — засмя се Ивлин.

— Помниш ли? Видяхме Клифпойнт и Джени Сандърс обясни, че Дейвид Билингтън е вторият най-желан ерген в Америка. Каза, че главната й мисия ще бъде да го открие.

— Ами да — разсеяно отвърна Брук. — Какво стана с Джени?

— Омъжи се за най-желания мъж в Европа, доколкото знам — обясни Грейс. — Знаеш, че тя винаги е имала вкус.

Брук леко се усмихна. Страшно й се искаше да си тръгне.

— Като заговорихме за онези щастливи дни в „Браун“ — продължи Грейс, — прочетох какво е казал Мат Палмър за теб в „Оракъл“.

Брук пое рязко дъх и отклони поглед, за да не забележат вълнението й.

Грейс се приведе към нея конспиративно.

— Знаеш ли, миналата седмица срещнах Санди Стийл в Бостън, не мисля, че я познаваш. Тя се омъжи за гаджето си от медицинския факултет в „Браун“ и се оказа, че познава Мат Палмър. Преди няколко години за него се носели много пикантни слухове. Затова не се учудих ни най-малко, когато разбрах как е постъпил с теб като плъх.

— Слухове? — попита Брук леко паникьосана.

Грейс направи физиономия.

— Оказа се, че биел жена си — прошепна тя.

Напълно поразена и объркана, Брук усети, че сърцето й отново заби бясно.

— Познавам един лекар, който правеше същото — включи се Ивлин. — Големи пияници.

Брук усети, че пръстите й се разтрепериха. Гърлото й пресъхна и едва си поемаше дъх.

— Не — каза тя малко по-високо. — Не мога да повярвам.

Грейс сви рамене.

— Така каза съпругът на Санди. Явно Мат винаги е бил от онези типове, с които трябва да се внимава, когато е пиян, но за такова поведение няма извинение. Мат и жена му се разделили и после тя починала. Цялата история е много мрачна.

— Да, наистина е такава — умърлушено кимна Брук. „Дори нямате представа колко мрачна, помисли си тя. Ни най-малка представа нямате.“