Тасмина Пери
Първороден грях (67)

65.

Седнала в дъното на самолета „Гълфстрийм“ на Уендъл Билингтън, Лиз отказа студената чаша „Дом Периньон“, предложена й от стюардесата. Искаше й се тази проклета сватба да свършва по-бързо. Винаги си бе представяла, че с този джет ще летят само двамата един до друг като бизнес партньори и любовници. Вместо това Уендъл любезно бе предложил своя Джи-5 на семейство Асгил, за да ги превози до Кий Бискейн. Тя погледна през малкия илюминатор надолу към пелената от облаци и стисна пръсти в юмрук. След четири дни настъпваше Нова Година и Лиз нямаше търпение да остави зад гърба си старата и да продължи на чисто. Уендъл се беше отказал да купи „Скин Плюс“, но тя щеше да намери друг начин, щеше да приеме предизвикателството, при това на драго сърце. Веднага след края на тази потресаваща сватбена пантомима. Дори си помисли, че може да срещне някой инвеститор на сватбата.

Погледна надолу по пътеката и забеляза Брук, погълната от някакво списание, и Ленард, заспал на кремавата кожена седалка. Усети, че и на нея й се приспива, но малкото легло зад гърба й беше заето от един памучен калъф за дрехи, огромен като планина, в който се намираше сватбената рокля на сестра й. Като видя, че Мередит става от мястото си и се приближава към нея, тихичко изръмжа. Само това й липсваше.

— Много си мълчалива — отбеляза Мередит и се настани на мястото срещу нея.

Лиз леко се усмихна.

— Ами тържеството още не е започнало.

— Сигурна ли си, че не е заради Рав?

Лиз едва не се изсмя. Предишната седмица беше сложила край на романтичния маскарад и майка й отдаваше лошото й настроение на това.

— Отношенията ни с Рав се изчерпаха — спокойно обясни тя.

— Не мислиш ли, че беше мило от страна на Уендъл да ни отстъпи джета си? — Мередит смени темата.

Болеше я дори само при споменаване на името му. През коледните тържества се беше чувствала като попарена, емоционално изцедена. Трябваше да признае, че отхвърлянето й от Уендъл дълбоко я бе наранило. Някак си бе влязъл под кожата й и я беше обезоръжил. Точно когато бе започнала да се разнежва — по дяволите, дори да се настройва за дълга връзка, — той бе нанесъл съкрушителния си удар. Лиз Асгил не беше свикнала да е повалена по гръб, първият й инстинкт винаги е бил нападение. Но този път… този път не беше сигурна как да отвърне.

— С това Уендъл само демонстрира мощта и финансовото си благосъстояние — язвително отвърна Лиз. — Напомня кой е шефът.

Мередит докосна коляното й с ръка.

— Тъкмо за това исках да поговорим.

Лиз усети, че се наежва.

— Ако става дума за „Скин Плюс“, имам насрочени две срещи през следващата година — побърза да изясни тя.

— Онова, което имам да ти казвам, може да те накара да размислиш — продължи Мередит. Тя се настани на седалката си и замълча.

— Искам ти да станеш управител на „Асгил“.

Лиз погледна майка си, без да мига, не искаше да покаже нито следа от вълнение.

— Ами Уилям? — попита тя. Брат й не беше се качил на самолета с тях. Отначало й се видя странно, но сега започна да й се изяснява.

— Той се отказва. Говорих с него вчера. Дълга история, но с една дума Уилям иска да прекарва повече време със семейството си.

Лиз забрави да диша.

— Какво се е случило? — възкликна тя.

— Не мога да ти обясня сега. Да кажем, проблеми с Пола. И отсега нататък той иска семейството му да е приоритет.

Тя погледна лукаво майка си.

— А аз за миг си помислих, че може да е заради по-добрите ми качества за този пост.

— Недей така, Лиз — нетърпеливо я сряза Мередит. — Мислех, че винаги си искала това.

— Да. Това съм искала винаги, но да не е по стечение на обстоятелствата.

— Не е стечение на обстоятелствата, Лиз. Винаги си била достатъчно подходяща — най-подходящата, всъщност, но фирмата се полагаше на брат ти по право. Може би не е безскрупулен колкото теб, но се надявах, че като едно семейство ще можем да работим заедно, да вложим уменията и дарбите на всички, за да укрепим фирмата. Но ти така и не хареса това. За теб винаги бе като състезание. Остана си състезание.

— Ти го направи такова, майко — остро отговори тя.

По хладнокръвното лице на Мередит пробягна сянка на обида и изненада.

— Наистина ли така мислиш?

Лиз кимна с тъпа болка в гърдите.

— Винаги другите са били преди мен — продължи Лиз със задавен глас и очи, пълни със сълзи. — Брук с красотата си, Шон с чара си, Уилям с това, че е първороден. А аз? — тя тупна с юмрук по гърдите си.

Отмести поглед, ядосана, че разкри чувството за несправедливост, което таеше в себе си толкова дълго, засрамена, че майка й я докара до сълзи.

— Ти си моето най-способно дете, Елизабет — прошепна Мередит.

Лиз се обърна към нея.

— Тогава защо ме отблъскваш? — изхриптя тя.

— Защото не се нуждаеш от мен — смирено отговори Мередит.

Лиз се обърна към прозореца, затвори очи и се опита да открие смисъла на всички тези непознати емоции. Вярно беше, че винаги се бе справяла сама, но всеки има нужда да се почувства желан. Изведнъж й стана студено и самотно.

Майка й я бе отблъсквала, защото си мислеше, че Лиз не се нуждае от нея. Уендъл я бе пожелал, но я отхвърли, защото не му бе нужна.

Лиз пое дълбоко въздух и се обърна към Мередит.

— Искам по-голям дял — отсече тя. — Искам увеличение на акциите и бонусите ми.

Мередит кимна.

— Очаквах го.

Майка й отиде да разговаря с пилота, а Лиз се облегна на седалката си. Трябваше да се чувства на върха на щастието, а й беше пусто. Ето че получи всичко онова, което винаги бе искала, но не се радваше. Стига, Лиз, упрекна се тя. Бизнесът бе вече в ръцете й, а това означаваше всичко за нея. За миг си помисли за Уендъл и една самотна сълза се търкулна по лицето й. Гневно я избърса. Да, за нея бизнесът бе всичко. Така и трябваше.