Тасмина Пери
Първороден грях (52)

50.

Силно притеснена, Пола оглеждаше торбичките с подаръци. Бяха дванайсет, по една за всеки гост, строени прави по дължина на голямата маса от орехово дърво.

— Само не мога да се съглася с тази свещ — каза тя, смръщена. Обърна се към Карл Лий, нейния консултант по тържествата, нает срещу триста долара на час, и размаха пред него дебелата свещ от „Джо Малоун“.

— Лимон, босилек и мандарина, Карл? Това не е ли малко банално? Какво стана с „Помгранат ноар“, както предложих?

Стройният мъж, облечен от глава до пети в черно, поклати непреклонно глава.

— Не, не, лимонът определено е по-безопасният аромат и един от най-популярните на Джо. Също знам, че свещи „Помгранат ноар“ са използвани често на важни вечери за Деня на благодарността миналата седмица. Вечери, на които вашите приятели може да са присъствали.

Пола въздъхна и си припомни, че Карл й бе препоръчан от Роуз Билингтън, следователно бе най-добрият в своята област. Беше много доволна от съдържанието на торбичките: тефтери с кожени корици на Смитсън, ръчно направен шоколад по поръчка от „О ле“ на Медисън и шалчета от Лора Пиана, толкова фини, че се побираха в шепа. Всеки комплект й бе струвал повече от петстотин долара, но си струваше, защото всичко трябваше да бъде на ниво: вечерята в събота щеше да бъде може би най-важната в живота й. Бе посветила два месеца на съставянето на списъка с гости, само най-видни личности. Нейните конкурентки в обществото Джиджи Милър и Саманта Донахю въобще не бяха включени, а така или иначе не бяха на нивото на нейния стандарт напоследък. На благотворителните събития, на които ги срещаше, Пола забеляза, че вече ги настаняваха на маси далеч от елита, почти на сибирската граница. Бе дочула, че кризата на Уолстрийт така се е задълбочила, че Саманта дори трябвало да преживее унижението да се изнесе от Бруклин Хайтс. Пола я побиха тръпки при мисълта, че някога бяха толкова близки приятелки.

Гостите на съботната вечеря бяха от много по-голям калибър. Всъщност схемата за настаняване приличаше на сбъдната мечта: принцеса Катрина и съпругът й Арло, Брук и Дейвид, Луша де Сантос, която след трънливото начало на рождения ден на Карлота, се оказа съвсем приятна, и две приятелки на Катрина от обществото на Бермудите, чиито съпрузи бяха страшно влиятелни в медиите. Все пак тя още не се бе отказала от мечтата си по Тъкърс Таун.

Още щом се беше върнала от Бермудите, Пола се бе консултирала с Чарлз Никълс, адвокат по бракоразводни дела, известен в техните среди като „Косата“ заради умението си да посича опонентите си в съда, а също и заради таланта си да извлича най-големи финансови облаги за клиентите си. Чарлз много й помогна, като изясни, че има добри шансове да получи голяма издръжка, предвид децата и годините съвместен живот, но я предупреди внимателно да избере момента за подаване на молбата. Той бе чул за отменянето на продажбата на „Асгил“ и обясни на Пола, че състоянието на съпруга й е почти изцяло свързано с това на фирмата. Ако тя продължаваше да се срива, това щеше да се отрази на нейния „дивидент“ от развода.

Пола бе мислила за развод от време на време, но когато разбра, че Лиз се канеше да купи „Скин Плюс“, разбра, че трябва да отложи плановете си. Само след няколко месеца семейство Асгил, респективно Уилям, щеше да разполага със свободни пари. Нямаше представа за какви цифри става дума, но със сигурност щяха да са достатъчни за скромна малка втора къща. А ако Уилям откажеше да й осигури това… е, тогава касичката щеше да се напълни от споразумението за развод.

Карл събираше документите си и се готвеше да си тръгва.

— Да поговорим утре, скъпа — каза той.

Пола допря силно напарфюмираната си буза до неговата и набързо го изпрати до вратата. Тъкмо навреме, беше си записала час за шиацу масаж в „Скин Плюс“ след четирийсет минути.

— Госпожо Асгил, имате друг посетител. — Пола се обърна гневно към Мая, домашната помощница, която стоеше притеснено на вратата на спалнята.

— Кой е, за бога? — Тя чукна с пръст златния си часовник „Картие“. — Закъснявам.

— Извинете, госпожо — каза Мая, — но е дошла Тес Гарет от „Асгил“. Казва, че е спешно.

Ругаейки, Пола премина през коридора и видя, че Тес Гарет сваля бежовия си шлифер „Бърбъри“. Доста нахално, помисли си тя: тези британци не са ли научени на обноски?

— Страхувам се, че излизам — отсече Пола и посочи вратата.

— Извинявай, Пола — Тес изобщо не обърна внимание на хладното посрещане, — трябва да говоря с теб. Спешно.

Нещо в тона й накара Пола да застане нащрек. Дали не се е случило нещо с Уилям или с някого от семейството? Не, Тес Гарет не би съобщила такива новини. Да не би да е разбрала за посещението й при Чарлз Никълс? Отхвърли и тази мисъл. „Косата“ държеше на дискретността в работата си.

Пола посочи към хола и отново погледна часовника си.

— Мога да отделя няколко минути — въздъхна тя.

Тес се настани на канапето и изчака Пола да седне срещу нея.

— Току-що се връщам от Южна Каролина — започна тя.

— Много хубаво — усмихна се Пола накриво.

— Ходих там, за да се срещна с човек на име Тед Кеслер. Сигурно не знаеш кой е, но познаваш бившата му съпруга. Казва се Марион Куин.

При тези думи Пола сякаш полетя в бездна. Остана вцепенена, не можеше да си поеме дъх. Тес видя реакцията й и кимна.

— Да, знам всичко, Пола — тихо заяви тя. — Той ми разказа.

Пола затвори очи. Сигурно сънуваше кошмар. Не беше възможно да се случва, не и след цялото това време.

— Видя ли Вайълет? — прошепна тя. Явно нямаше смисъл да лъже Тес. Дори и да блъфираше — а защо ли да го прави? — тя беше близка до семейството. Беше на тяхна страна.

— Не, не видях Вайълет — поклати глава Тес. Отвори чантата си, извади една снимка и й я подаде. — Не знам къде е. Това ми даде онзи мъж, Кеслер.

Пола взе снимката на Вайълет и Марион. Ръцете й така се тресяха, че трябваше да я остави. Тя покри устата си с ръка. Пръстите й ухаеха на ароматни свещи и шоколад, на новия й живот, този, който й се полагаше. Усети, че по лицето й потекоха топли сълзи, започна да диша тежко, в съзнанието й изплуваха далечни спомени, които толкова силно бе желала да забрави.

— Вайълет е в специален дом в Северна Каролина — Пола облиза пресъхналите си устни. — Новите й родители ми писаха и ми казаха, че от няколко години се нуждае от постоянни грижи. Предполагам, че още е там. Трябва вече да е на петнайсет години.

Тя забеляза неодобрителното изражение на Тес Гарет. По дяволите, настръхна Пола, какво право има да ме съди тази английска кучка? Няма представа какъв беше животът ми. И всичко това, защото съпругът на Марион Куин изпълзя от мрака.

— Колко тежко беше състоянието на Вайълет? — попита Тес.

— Има остра микроцефалия — обясни важно Пола, сякаш представяше модел на джетове „Гълфстрийм“. — Неизлечима болест.

Побиха я ледени тръпки, като си помисли, че Вайълет може и да не е жива. Много време беше минало, откакто осиновителите й — Кейт и Дон някои си, май бяха Ричардс? — й бяха писали кратко, любезно писмо, с което я уверяваха, че полагат най-добри грижи за новата си дъщеря. Вайълет беше осиновена по отворената система, което означаваше, че Пола можеше да поддържа контакт с дъщеря си, макар че с годините това беше започнало да я притеснява. Ако имаше възможност, тя би затворила тази глава от живота си завинаги.

— Никога не съм искала да стане така — прошепна Пола и притисна пръсти до бузите си. — Бях на деветнайсет, когато родих Вайълет. Тогава се казвах Полин. Обзалагам се, че не си знаела и това.

Бащата на Вайълет беше летен флирт, след като завърших гимназия, строител на някакъв обект в Ноуеърсвил. Беше напуснал града дълго преди дори да разбера, че съм бременна. В секундата, в която поех Вайълет в ръцете си, знаех, че нещо не е наред. — Тя погледна Тес с молещи очи. — Току-що бях напуснала училище — продължи тя. — Не бях готова за дете, а какво остава за тежко увредено.

— И така Вайълет беше дадена за отглеждане? — улесни я Тес.

— Не можех да се справя — горчиво продължи Пола, гневът от тази ситуация изплува на повърхността. — Майка ми умираше, така че Вайълет влезе в системата и слава богу, че отиде при Марион Куин, жена от Грийнсбъро, приемна майка на деца с проблеми. Отидох да я видя — явно се грижеха добре за нея. После Марион се разболя, а аз вече бях модел в Ню Йорк, така че Вайълет официално бе дадена за осиновяване. Аз ли щях да бъда по-добър родител? Аз? Едно двайсетгодишно момиче или осиновители, които отчаяно искат да имат деца? Това бе по-добрият живот за нея.

— Също и за теб — не можа да се въздържи Тес.

Пола изкриви лице.

— Как се осмеляваш да седиш тук и да ме съдиш? — озъби се тя с горчивина в гласа. — Нямаш представа през какво преминах, как се чувствах. Знаеш ли какво означава да се грижиш за дете, което не може дори да държи главата си изправена? Което никога няма да може да тича, нито да чете, нито дори да говори? Разбира се, че не знаеш нищичко.

— Вайълет не е просто дете. Тя е твое дете.

— Да, така е — каза Пола. Нямаше желание да се оправдава пред Тес Гарет, но като й разказа историята всъщност се убеди, че бе постъпила правилно. — Вайълет е мое дете и аз направих каквото сметнах, че ще е най-добре за нея.

Двете жени приковаха погледите си. Накрая Тес отмести очи и изражението й омекна.

— Мислиш ли си за нея?

Пола замълча. На гърлото й заседна голяма буца и тя не можеше повече да сдържа вълната от мъка, гняв и тревога. Зарови лице в ръцете си и раменете й се разтресоха от ридания, сълзи рукнаха измежду пръстите й. Когато малко се успокои, прие кърпичка от Тес и избърса лицето си.

— Съгласих се на отворено осиновяване, защото си помислих, че така ще мога да се информирам какво става с Вайълет — промълви Пола. — Може би някой ден да я видя. Но когато срещнах Уилям, разбрах, че това не може никога да се случи.

— Защо не?

— Въпреки всичките им усмивки, добри маниери и лъскава външност хората от елита са злонамерени — гласът й се превърна в шепот. — Идеалът на висшето общество е съвършенството. Приемаш го или умираш.

— Е, тогава имаме проблем — каза Тес. — Този човек, Тес Кеслер, иска двеста хиляди долара, за да мълчи.

Пола замръзна.

— Казала ли си на Мередит?

Тес поклати глава.

— Още не. Помислих, че ще е по-добре ти да й го кажеш лично.

Пола клатеше глава и ръцете й трепереха.

— Не можеш ли да го предотвратиш? — гласът й звучеше отчаяно. — Мислех, че за това ти плащаме.

Тес прехапа долната си устна.

— Най-лесно е да избягаш, но опитът ми показва, че това невинаги е най-доброто решение.

— Дай ми възможност да намеря парите — Пола скочи. — Може да отнеме няколко дни…

— Не, Пола — твърдо каза Тес. — Трябва да разкажеш всичко на Мередит. Трябва да се справим с това. Изнудваните рядко се задоволяват с еднократно заплащане и дори да запушим устата на Кеслер, такива тайни обикновено изскачат отново.

Тес се загледа в лицето на Пола.

— Уилям знае ли?

— Разбира се, че не знае — изстена тя и сълзите отново потекоха по лицето й. Тя затвори очи и си спомни как веднъж за малко да му каже. Беше шест месеца от началото на връзката им и Пола бе осъзнала, че макар богат и почти красавец, Уилям Асгил бе почтен мъж, рядкост в тези среди. Бяха на пикник, седнали под едно дърво, когато той й призна, че я обича. Казваше й го за пръв път и Пола бе прочела в очите му, че беше искрен. В този миг тя бе почувствала, че можеше да му каже всичко и това не би променило чувствата му. Но не се бе осмелила, защото бе искала да стане част от неговия свят на сигурност и съвършенство. Бе работила толкова упорито, за да стигне дотам, да стане успешен модел и да срещне един богат, умен мъж, влюбен в нея. Не бе могла да допусне всичко това да бъде провалено. Най-вече не бе искала да даде възможност на онази кучка, майка му, да заяви „Казах ли ти. Златотърсачка с мръсна тайна“.

Пола отново поклати глава.

— Той не знае и моментът да му го кажа отмина — кротко обясни Пола. — Затова се опитах да забравя за нея. Преструвах се, че тази част от живота ми никога не се е случвала.

Тя вдигна поглед, когато Тес отвори мобилния си телефон.

— Какво правиш? — попита Пола с паника в гласа си.

— Ще уговоря среща с Мередит — заяви Тес. — После ще трябва да отидем до Чарлстън и да се срещнем с Тед Кеслер. Трябва да отлетим за там утре.

— Утре няма да мога да летя за никъде — завъртя глава Пола с широко отворени очи. — Очаквам гости. Всичко е уговорено, важно е.

— Това също е важно — строго напомни Тес. — Трябва да уредим това и не можем да отлагаме за друг ден.