Тасмина Пери
Първороден грях (17)

15.

Беше забележителна вечер в Съмърсет Тауър — новия култов небостъргач на Кълъмбъс Съркъл. Отвън лъчите на военни прожектори осветяваха сградата от единия до другия й край и се отразяваха високо в небето, така мястото на тържеството се виждаше от всички краища на града. На улицата папараци крещяха и се блъскаха, светкавиците им проблясваха като картечен огън, когато най-красивите хора на Ню Йорк минаваха по червения килим, прекосяваха лобито и се качваха на високоскоростния асансьор. Пред него вече се бе оформила опашка от хора, които чакаха да се качат за откриването на „Скин Плюс“ на шейсетия етаж. Изглежда, нямаха нищо против да чакат, тъй като убийствено красиви сервитьори обикаляха около тях с кристални чаши „Ридел“ и хапки. Лиз Асгил прекоси творението си и стигна до служебния асансьор. До ушите й долитаха отделни фрази от хората, край които минаваше.

— Изключително е.

— А видяхте ли кабините за светлинна терапия?

— Вече са резервирани часовете за три месеца напред.

Думите замаяха Лиз от гордост и вълнение, макар че и без поздравленията на поканените триста души осъзнаваше, че е създала чудо. „Скин Плюс“ беше хит. В град, пренаситен от луксозни спа центрове, „Скин Плюс Дей Спа“ се открояваше като най-авангардния, най-търсения, най-актуалния. Пространството от почти две хиляди и петстотин квадратни метра беше пълно с технологични постижения, на които би завидяла и НАСА: образна диагностика за откриване на дерматологични проблеми и светлинна терапия за подмладяване на кожата. На лъскави стъклени маси бяха подредени пълни гами козметични продукти в красивите им, безупречни опаковки. Центърът по здравословно хранене предлагаше дегустация на интересните хранителни добавки, които обещаваха сияеща и гладка кожа. Нюйоркчани обичаха да изглеждат и да се чувстват млади и всичко нужно за това сега им се предоставяше.

Единственото нещо, което липсваше на Лиз, което би направило тази вечер съвършена, бе баща й. Преди осем години, наскоро след трийсетия й рожден ден, на един обяд в Рейнбоу Рум Лиз бе разказала на Хауард Асгил идеята си за висок клас лечебна козметика. Ресторантът на шейсет и четвъртия етаж на Рокфелер Център бе любимото й заведение в града. Там се чувстваше на мястото си и на върха на света във всякакъв смисъл на думата. Беше добила смелост и от скорошното си назначение на поста вицепрезидент по разработване нови продукти, които да съчетават опита на козметичната и фармацевтичната индустрия. Лекари изобретяваха серуми и скъпи кремове за нуждите на най-известните фирми в бранша, които можеха да си позволят да финансират научни изследвания.

Идеята на Лиз да навлязат в този сектор беше смела стъпка, тъй като дотогава продуктите на „Асгил козметикс“ бяха в ниския и средния сегмент на пазара. Печалбите от производството на лечебна козметика щяха да са по-ограничени поради сериозните вложения за изследователска дейност, но Хауард Асгил усети, че това е един от най-бързо развиващите се и перспективни сектори на козметичната индустрия и трябваше да присъстват. Затова бе дал одобрението си на Лиз за създаване на нова серия „Скин Плюс“, която да предлагат в свой луксозен спа център. Тя знаеше, че съдбата на този проект зависеше още от представянето на продуктите — клиентите трябваше да бъдат убедени, че „Асгил“ са най-добрите на пазара. Най-сигурният начин да се постигне това бе да ги пуснеш в употреба? Да поканиш истински знаменитости, за да привлечеш внимание, особено в Манхатън.

Серията „Скин Плюс“ предлагаше всичко това. Само ако татко можеше да е тук, да ме види, въздъхна Лиз.

Майка й мина величествено край нея и тя забеляза, че сияе от щастие, както на годежа на Брук.

— Това е направо изумително, скъпа. Абсолютно всички са тук.

Лиз се усмихна многозначително на ентусиазма на майка си. Седмици наред се беше борила с Мередит и Уилям за нужните средства за промоцията. И двамата смятаха, че един милион долара са ненужно изхвърляне. Според Уилям по-добре било да поканят журналисти на Търкс и Кайкос^[1] и да ги подкупят да направят едно хубаво представяне на продуктите в медиите. Лиз намираше, че това са дребни номера, които не подхождаха на същината на „Скин Плюс“. Журналистите и без това достатъчно пътуваха и при всички случаи щяха да пишат за новите продукти, защото „Асгил козметикс“ добре плащаше на изданията за реклами.

— Не съвсем всички — отговори Лиз и изпъна изящната си шия. — Никъде не виждам Брук и Дейвид. Патрик Макмилън е тук и отчаяно ги търси за снимка. — Макмилън беше известен светски фотограф, който продаваше снимките си във всички престижни медии. Ако златната двойка не се появеше, тоталното отразяване на събитието в медиите не беше сигурно.

— Всичко е наред. Брук пристигна току-що — обади се Тес Гарет зад тях. — Отне ни двайсет минути да пресечем лобито долу. Никога не съм виждала толкова много папараци на едно място.

Лиз рязко се обърна към Тес, осъзнала думите й.

— Какво искаш да кажеш с това „Брук току-що дойде“? Къде е Дейвид?

Тес я погледна изненадано.

— Мислех, че знаеш. Той е извън града.

— Извън града? — озъби се Лиз. Не можеше да повярва, че сестра й е такава егоистка. Седмици наред й бе внушавала значението на тези снимки.

Тя забеляза, че Тес погледна към майка й. Откога тези двете заговорничат, намръщи се Лиз. Въпреки това англичанката не изглеждаше притеснена.

— Не се безпокой, Лиз, пресата предпочита да слага на първите страници снимки на красиви жени, не на мъже, колкото и важни личности да са те. Утре Брук ще е на първа страница на „Поуст“ и „Дейли нюз“.

Лиз присви очи. Как се осмелява? Нахаканата драскачка, която е тук от две минути и дори няма нищо общо с „Асгил козметикс“, да й изнася лекция по пиар и маркетинг!

— От какво имаме или нямаме нужда решаваме аз и директорът по комуникации — хладно заяви тя. Мередит лекичко докосна ръката на дъщеря си.

— Тес само се опитва да помогне, Елизабет. Всички сме в една лодка.

Лиз си пое дълбоко дъх. Само преди час бе разговаряла с доктор Дерковиц, един от консултантите на „Скин Плюс“. Какво бе казал той? Стресът е едно от най-вредните неща за кожата.

Наложи си да се усмихне на майка си.

— Ще изглеждаш много красива тази вечер, ако не си така ядосана — усмихна се на свой ред Мередит.

Този комплимент обезоръжи Лиз. Майка й почти не я забелязваше, камо ли да коментира външния й вид. Сивата й копринена рокля от „Баленсиага“ и сатенените обувки на високи токчета подчертаваха стройната й фигура и тя получи не по-малко внимание от козметичните продукти. Енрике бе направил косата й; бе пробвала колагеновата маска за лице в салона и кожата й сияеше, ухаеше на поръчковия си парфюм и се чувстваше невероятно. Откакто се помнеше, майка й бе дарявала обичта си на Уилям, Шон и Брук. Лиз отдавна бе спряла да мисли за това — от секундата, в която осъзна, че гневът и тъгата й са напразни. Бе заровила дълбоко в себе си чувството, че е отблъсквана, пренебрегвана и неоценена. Но може би най-сетне тази вечер след всичките тези години, бе успяла да направи нещо както трябва.

— Не съм ядосана — поотпусна се Лиз. — Просто притеснена.

— При тези възхитени хора около теб?

И двете се огледаха и се усмихнаха. Беше невероятно колко много хора са дошли. Мадона. Деми Мур. Линдзи Лоан и доста младежко присъствие. Получиха и големи комплименти от редактори и директори по козметиката на всички важни издания. За да осигури присъствието на важни журналисти, тя бе изпратила по една тоалетна чантичка от „Глоуб Тротър“ с нови продукти и ВИП карта за една безплатна процедура всеки месец. Бяха дошли и управителите на тежката артилерия сред издателствата „Конде Нает“, „Тайм“ и „Хърст пъблишинг“. Добре, радваше се Лиз. Поне това можеха да направят, след като бе вложила стотици хиляди долара за реклама в техните издания — десет двойни страници за „Скин Плюс“ бяха само във „Вог“, „Харпърс“ и „Тауър и Кънтри“. Директорът по продажбите на Лиз се съмняваше в смисъла на такава масирана рекламна кампания, още повече че самостоятелният бутик на марката щеше да бъде открит чак през септември. Това означаваше, че новата козметика щеше да се купува само от спа центъра и така щяха да бъдат привличани стотици клиенти дневно. Лиз добре разбираше предимството на ограничения достъп. Хората искат само онова, което не могат да притежават.

Лиз се отправи към подиума в дъното на залата. Отпи глътка лимонова вода, за да се успокои. По природа тя беше затворен човек, но бе осъзнала значението на личния контакт в търговията и бе взимала часове по актьорско майсторство в института „Лий Страсбърг“, за да преодолява бариерите в общуването и да усъвършенства ораторските си умения.

Шумът в залата стихна, когато Лиз почука с лъжичка по една чаша и застана пред микрофона.

— Бих искала да ви приветствам с добре дошли на откриването на „Скин Плюс Спа“ — започна тя с овладян глас. Ние работим с най-добрите специалисти в тази област и сега ще ви представя още един важен член на екипа на „Скин Плюс“. Дами и господа, моля поздравете Енрике Джелати.

Из залата се разнесоха възгласи и шепот, когато стилистът излезе напред и елегантно се поклони.

— Посветихме много години на този момент — на създаването на пълна система за поддържане на кожата с гарантиран дълготраен ефект. Предлагаме индивидуални козметични програми, диагноза на кожата и нехирургични процедури. А когато открием магазина по-късно тази година, ще предлагаме и професионални продукти за употреба в домашни условия…

Речта й бе кратка. Тя знаеше какво става в Ню Йорк — хората отиваха на някое парти, постояваха и после се втурваха към следващото, независимо колко беше интересно. Никой не отиваше да слуша изявления за пресата. Въпреки това, когато Лиз спря да говори, триста чифта ръце бурно заръкопляскаха. Сърцето й биеше лудо. Само ако беше възможно да улови и бутилира това чувство, със сигурност щеше да стане милиардерка.

Щом слезе от подиума, я наобиколиха, за да я поздравят, важни и влиятелни хора. Беше зашеметяващо. Имаше нужда от малко въздух, затова се качи по стъпалата към мецанина, където бяха разположени залите за процедури. Зоната бе затворена за достъп, макар че няколко души бяха прескочили кадифените въжета. Лиз седна на един елегантен стол, отпи глътка от коктейла си и се опита да се отпусне. Последните няколко нощи почти не бе мигнала от напрежение. Но като погледна надолу към спа центъра, резултат на осемгодишен тежък труд, тя осъзна, че всяка минута си бе струвала. Провален брак, стрес, разклатена позиция във фирмата. Нямаше много поддръжници в този рискован проект, но бе направила съзнателно жертвите и огромният успех тази вечер й показваше, че е била на верен път. И това не беше всичко. Беше пълна с мащабни идеи. Искаше „Скин Плюс Спа“ да присъства във всяка голяма столица на света и да има представителство във всеки голям град от Питсбърг до Прага. А още по-важното бе, че позицията й във фирмата щеше да стане непоклатима. След провала на „Нечърал Глоу“ и безусловния успех на „Скин Плюс“ майка й сигурно щеше най-сетне да бъде принудена да признае недостатъците на Уилям и да постави нея начело на фирмата. Тогава вече Лиз щеше да се захване наистина за работа. Пази се, Есте Лаудер, усмихна се тя на себе си. Тя завиждаше на присъствието на пазара на големия им съперник — от най-престижни продукти като „Крем дьо ла мер“ до по-масовите марки, за които дори не се знаеше, че са техни — фамилията Лаудер бе синоним на цялата козметична индустрия. Това искаше тя за „Асгил козметикс“. Толкова бе погълната в мислите и плановете си, че не бе усетила присъствието до себе си.

— Здравей, Лиса.

За момент тя не го позна с елегантния костюм и гладко избръснатото лице, но щом разпозна мъжа от бар „Ред Леге“ изведнъж я обзе паника. Не се сещаше за името. Дали не беше актьор? Но си спомни тъмната стая. Трескавите ръце, немирните пръсти, страстните целувки. Големият му член в себе си.

— Лиса? — овладя се тя и пусна в ход всичко научено в школата на Лий Страсбърг. — Името ми е Лиз.

Той посочи с пръст към лицето й.

— Трапчинката на брадата. Белегът на Мендел.

Сърцето й биеше така силно, че си помисли дали той не го чува.

— Съжалявам, но тази зона е затворена за външни лица — заяви тя хладнокръвно, колкото й бе възможно. — Най-добре е да се върнете долу.

— Не можеш да ме отпратиш — прошепна той. — Не и след усилията, които положих да вляза тук тази вечер. Дължа на агента си голяма услуга.

Тя стана и тръгна, но той я хвана за ръката и я придърпа толкова близо до себе си, че устата му се залепи на ухото й.

— Да се изчукаме пак? — прошепна той. Тя гневно се отскубна и забеляза, че той се усмихва, само че този път сексапилната извивка на устните му и опасният блясък в очите бяха заплашителни, а не съблазнителни.

— Знаеш ли, че не можах да повярвам, когато открих, че моята прекрасна Лиса е всъщност Лиз Асгил, мултимилионерка, директор на „Асгил козметикс“. Видях те в някакъв вестник, на бизнес страниците. Доста приятна изненада, бих казал.

— Ще извикам охраната — заплаши Лиз, но той само се ухили.

— Ето ги там. — Той посочи надолу. — Точно до журналиста от „Шеста страница“, който сигурно ще се зарадва да си поговорим. Мога да дам нова насока на репортажа им, да подправя пикантно поредната отегчителна презентация. Сигурен съм, че на драго сърце ще изслушат как президентът на новата прехвалена козметична фирма обича да се чука с непознати мъже по мазетата.

Лиз рязко се обърна и го изгледа. Разбра, че не блъфира. Какво ли имаше той да губи? Ръс, така се казваше, изведнъж се сети тя. Ръс Форд. Не че информацията й за него би й помогнала. Той държеше всички козове и добре го съзнаваше.

— Е, добре. Правихме секс — внимателно започна тя. — Веднъж. Какво от това. — Говореше кротко, овладяно, макар че стомахът й се свиваше. Разбира се, Лиз бе мислила за последствията, в случай че се разбере какви ги върши, но като пристрастен комарджия с всяка нова ръка се увличаше и не можеше да устои на риска. По същия начин все по-често я изкушаваше анонимността на сексуалните й контакти с непознати мъже по баровете.

— Казваш веднъж? — попита Ръс с победоносна нотка в гласа. — Интересно. След като те видях във вестника, те забелязах в друг бар на Десето авеню. Като че ли съдбата все ни събира с теб.

Вече започна да й прималява.

— Беше с някакъв рус, доста одърпан селяндур. Заряза го след около десет минути.

— Съжалявам, ако става дума за наранени чувства — изсъска тя.

Ръс поклати глава и бавно се изсмя.

— Наистина, сладурче, не мисля така. — Той взе чашата от ръката й и спокойно отпи глътка от мартинито й. Дъхът й замря. Мразеше този човек, страхуваше се от него и от онова, което можеше да й причини. Искаше й се да го убие, да го заличи. Изненада се как й въздейства този високомерен, арогантен жест с чашата. Възбуди я.

— Върнах се отново в бара на следващия ден и говорих с Блонди — продължи Ръс, като допи питието. — Обменихме мисли колко те бива. Той обаче те знаеше като Джули. И тогава се уверих.

Завъртя се към него.

— Увери се в какво? — просъска тя.

— Как забравяш за хубавия си живот в Горен Ийст Сайд и се предлагаш на безименни типове, които повече никога няма да видиш.

Той се ухили и вдигна ръце.

— Добре, скъпа, разбирам те.

— Хубаво. Достатъчно със злорадството — свирепо отсече Лиз. — Какво искаш?

— Продължавай, Лиса. Така ме възбуждаш.

Той прокара пръст по загорялата й, стегната ръка и тя почувства познатата грубост на кожата му.

— Не се притеснявай, ще можеш да си го позволиш. Просто искам малък стимул, за да пазя нашата малка тайна. Защото се съмнявам, че това ще се хареса на семейство Билингтън.

— Съществуват закони против изнудването — процеди тя. — Адвокатът ми е тук тази вечер и когато ченгетата приключат с теб, ще ти се иска да не ме беше срещал.

Той изсумтя и с досада махна с ръка.

— Изнудване? — каза невинно той. — О, не. Мисля за това като за подпомагане на изкуството. Аз, бедният актьор. Ти, известната бизнес дама.

— Не се ебавай с мен — изръмжа тя.

— Мисля, че вече приключихме с това.

Ръс остави чашата на един стол и закопча сакото си.

— Предлагам да ти оставя няколко дни да си помислиш. Но не се бави много… Мога да ти подскажа. Мислех си за нещо от порядъка на двеста хиляди долара.

Той се усмихна, поклони се театрално и се отдалечи.

— Е, сега вече знам къде си — той посочи към логото на „Скин Плюс“ над вратата на стаята за процедури. — Може би ще си запазя час. Имам чувството, че много скоро ще мога да си го позволя.

Лиз отвори уста, за да каже нещо, после отново я затвори. За пръв път от дълго време не знаеше какво да каже.

 

 

Тес не беше сигурна колко време бе спала, когато мобилният й телефон звънна. Протегна се към нощното шкафче, грабна телефона и присви очи срещу светещия екран. Два и половина сутринта. Кой, по дяволите, звънеше по това време? Среднощните обаждания не носеха добри новини, освен ако не бяха от Лондон, което означаваше, че някой себичен елемент не се е досетил за часовата разлика. Тя въздъхна. Сигурно беше Дом.

— Знаеш ли кое време е… — започна тя с дрезгав глас, но веднага я прекъснаха.

— Можеш ли да дойдеш? — беше женски глас.

— Кой се обажда? — подозрително попита Тес.

— Лиз — последва изпълнен с раздразнение отговор, сякаш беше съвсем естествено Лиз Асгил да й звъни посред нощ.

— О! Ъъъ, здравей — измърмори Тес. Съзнанието й беше замъглено и й беше малко лошо. Май прекали с коктейлите „Манхатън“. Помъчи се да се изправи в леглото.

— Какво става? — Само преди няколко часа Тес бе видяла Лиз. Не се беше сбогувала, преди да си тръгне — в задълженията на Тес не влизаше да се грижи за презентациите, а да следи снимките на Брук да бъдат публикувани в правилните списания и вестници. Брук напусна тържеството към единайсет и Тес я последва скоро след това. Имаше страшна нужда от сън. Двете седмици след пристигането й в Ню Йорк бяха пълна лудница.

— Трябва да те видя — настоя Лиз. — Веднага.

— Ами, ще бъда в офиса в седем — смотолеви Тес. — Ще се видим за кафето.

— Не, трябва да те видя точно сега.

В гласа на Лиз се долови тревога и отчаяние, което накара Тес да светне нощната лампа.

— Лиз, два и половина е — напомни тя и в същия миг съжали за думите си.

— Не си чиновник, Тес — изсъска Лиз. — Не бих ти се обаждала, ако не беше спешно.

До този момент Тес бе имала съвсем малко контакти с Лиз и никак не съжаляваше, че пътищата им се разминаваха. Тес се бе сблъсквала с разни важни женски особи, но Лиз беше нещо различно. У нея имаше някаква студенина, която караше Тес да стъпва на пръсти при всяка тяхна среща. Със сигурност не беше жена, която можеш да накараш да чака до сутринта.

— Добреее — въздъхна Тес. — Дай си адреса.

Понеже не можа да намери химикалка, грабна червилото си и го записа на корицата на някакво списание.

— След трийсет минути съм там.

 

 

Лиз живееше в апартамент с две спални в една от най-луксозните сгради в града. Сентрал Парк Уест номер петнайсет, сграда като огромна сватбена торта с изглед към парка, беше приютила някои от най-влиятелните хора в Ню Йорк — знаменитости, президенти на големи фирми и финансисти — все хора, които можеха да си позволят да платят сто милиона долара за привилегията да живеят там. В три сутринта притихналото фоайе на сградата изглеждаше внушително с дъбовата си ламперия и мраморни колони. Единственият шум идваше от пращенето на големия огън в камината. Тес се качи на асансьора до двайсет и петия етаж. Вратата на апартамента на Лиз беше открехната. След две плахи почуквания тя влезе. Първата й мисъл беше, че интериорът на жилището не се оказа толкова минималистичен и сдържан, колкото бе очаквала, а по-скоро изискан и приветлив. Тес си бе представяла, че ледена кралица като Лиз би си избрала хром и декоративни тухлички. Всъщност на приглушената светлина холът изглеждаше уютен, въпреки че искрящо белият голям диван, кремавият килим и изключителният порядък говореха за перфекционизма на собственика.

— Благодаря, че дойде — обади се глас, който накара Тес да подскочи. Лиз стоеше до прозореца с изглед към парка, скрита в сянка. Все още беше облечена в металносивата си рокля от откриването, скръстила плътно ръце пред себе си с чаша с кехлибарена течност и наблюдаваше светлините на града в мрака. Каква гледка, помисли си Тес. Ню Йорк изглеждаше толкова внушителен и спокоен, че тя разбра защо някои хора са готови да плащат много, за да живеят в него. Лиз обаче никак не изглеждаше спокойна. Когато застана под светлината, лицето й беше бледо и застинало като на мъртвец.

— Чувствам се неудобно — започна тя, — затова ще го кажа само веднъж.

Тес кимна.

— Слушам те — тихичко я подкани тя.

Лиз дълбоко въздъхна.

— Изнудват ме.

Тес слушаше, без да помръдне. Дългогодишният й опит на журналист, интервюирал какви ли не хора — от оскърбени съседи през политически опоненти до знаменитости, я беше научил да не ги прекъсва, а да ги оставя просто да споделят всичко, което имат да кажат.

— Преди няколко седмици правих секс с един мъж — актьор на име Ръс Форд — започна Лиз. — Не използвах истинското си име и след това не съм го виждала повече, но тази вечер той се появи на партито и иска пари.

Тес си отдъхна. Беше очаквала значително по-съкровено признание, като видя пребледнялото лице на Лиз. Не беше добре, разбира се, но не беше и катастрофа. Едно прегрешение едва ли би разклатило публичния образ на Асгил.

— Добре — тя се опитваше да звучи съчувствено и делово едновременно, — с какво точно те заплашва Ръс Форд. Не искам да звучи грубо, но вестниците едва ли биха се интересували много от една свободна жена и еднократната й авантюра.

— Няколко вечери по-късно ме видя в друг бар с друг мъж.

— И ревнува? — попита Тес, все още объркана.

Лиз замълча.

— Лиз, няма да мога да ти помогна, ако не ми кажеш всичко — леко раздразнено обясни Тес. — Аз наистина не разбирам как може една авантюра да…

— Падам си по случайния секс, ясно? — прекъсна я Лиз. — Съвсем случаен секс. Този тип, Ръс, казва, че ще разкаже на пресата. „Секс маниачката Лиз Асгил се чука с мъже в тоалетните на долнопробни клубове“ — това заглавие достатъчно интересно ли ще бъде за таблоидите?

Тес кимна. Разбираше много по-добре, отколкото Лиз си представяше — та нали точно случаят със свръхдозата на брат й Шон на някаква оргия я бе довел на работа у семейство Асгил. Едно старо, консервативно семейство, помисли тя и се усмихна на иронията. Преди десет години Тес едва ли би повярвала, че една успяла, елегантна жена като Лиз Асгил може да води такъв долен интимен живот, но годините работа на Флийт стрийт я бяха научили, че доста неща се случват зад кулисите. Но, разбира се, най-пикантните истории — водеща на сутрешен телевизионен блок, която оставя кучето си, немска овчарка, да ближе храна от голото й тяло; миловидна актриса от сапунен сериал, която прави секс само след като гаджето й вкара кокаин в задника й; супермодел, оказала се проститутка, която взима по трийсет хиляди лири на сеанс — никога нямаше да видят бял свят, благодарение на бързата задкулисна намеса на адвокати и агенти, които правят сделки и отправят заплахи, за да се потули всичко.

— Чуй ме, Лиз. Две еднократни авантюри не те правят секс маниачка — успокои я Тес.

Лиз поклати глава.

— Повече са — отговори тя и гласът й леко се пречупи.

— Колко?

Тя сви рамене.

— Веднъж — два пъти седмично.

— Седмично?

Тес не искаше да издава изненадата си, но това беше лудост и цяло чудо, че досега не я бяха разкрили. На какво си играеше Лиз? На руска рулетка с непознати мъже? Изведнъж неприятно чувство завладя Тес.

— Плащаше ли им? — изстреля тя.

— Не!

Лиз загледа втренчено Тес в продължение на няколко секунди, после затвори очи в опит да се овладее. Седна на ъгъла на белия диван, запали си цигара и кръстоса дългите си крака.

— Не искам това да стига до Пати Шакълтън — каза тя и издуха дълга струя дим. — И естествено не искам майка ми да знае. Мога ли да ти се доверя?

— Да, разбира се.

Лиз сведе поглед към дивана и започна да го почиства от несъществуващи трохи.

— Хубаво. Не ми остана време да ти изнеса лекция за политиката на семейство Асгил. Но да кажем просто, че майка ми няма да остане очарована. Ще ме накара да страдам.

Тес подозираше, че Мередит щеше да накара самата нея да страда, ако някога разбереше, че е потулила тайните на Лиз, но нямаше голям избор. Вече имаше достатъчно проблеми със семейство Асгил и не искаше да си спечели още един враг в лицето на Лиз.

— Сега ми кажи какво знаеш за този тип — помоли Тес и се настани на срещуположното канапе.

— Почти нищо — въздъхна Лиз. — Както казах, съвсем малко говорихме първия път, когато го срещнах.

— Знаем ли какво иска?

— Иска двеста хиляди долара, за да мълчи.

Докато Лиз говореше, Тес влезе в интернет от своя телефон. Изписа „Ръс Форд“. Списъкът с негови участия бе доста кратък — все незначителни продукции. Едва ли бе Том Круз.

— Знаеш ли дали вече е казал на някого? — попита тя.

— Знам само, че може да е казал на кого ли не — сопна се Лиз. — Извинявай, че не го разпитах подробно. Какво ще правим?

— Не се притеснявай — успокои я Тес. — Ще се погрижа за това.

Още докато изричаше тези думи, усети истински прилив на адреналин. Последните две седмици бе прекарала в постоянни телефонни разговори или по срещи в известни заведения из града — „Пер Се“, „Майкъл“ и „Тао“, на които й се бе налагало ту да ласкае, ту да настъпва грубо. Но накрая усилията й бяха възнаградени, понеже успя да изкопчи представяне на Брук във „Венити Феър“, без да се налага да дава интервю, което си беше сериозно постижение. Не беше и кой знае какво, предвид общественото положение на Брук. Но тази история вече приличаше на истинска драма и беше много сериозно предизвикателство.

— Инстинктът ми подсказва, че не трябва да плащаме на Ръс — разсъждаваше Тес. — Ако обаче се наложи, ще можеш ли да покриеш сумата?

— Този път, да. Но не ми се иска да продължавам да плащам.

Тес отиде до прозореца и замислено се загледа в парка. Извади блекберито си и набра някакъв номер, поглеждайки часовника си. Още нямаше единайсет в Лондон. Видя, че Лиз я наблюдава и тръгна към входната врата.

— Здравей, Джема. Аз съм — прошепна тя. — Нещо бързо. За кой известен филмов продуцент, каза, че е бил на оня секс купон?