Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Поверително (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Original Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Тасмина Пери

Заглавие: Първороден грях

Преводач: Анета Макариева-Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 09.01.2012

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-276-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5201

История

  1. — Добавяне

9.

Дейвид сграбчи ръката на Брук и я поведе край портиера в лобито на Парк авеню 740 — една от най-престижните жилищни сгради в Манхатън.

— Всичко ще е наред — прошепна той и думите му почти се заглушиха от тракането на токчетата на Брук по черно-белите карета на мрамора.

Брук се усмихна вяло и усети, че притеснението й се засили. Как можеше да е наред. Бе прекарала последните три дни в агония заради разкритията в „Оракъл“ за отношенията й с Джеф Даниълс, беше се мятала между отвращение, разочарование и гняв. Първата й реакция бе да избяга и да се скрие, но вътрешно в себе си знаеше, че единственото, което трябваше да направи, беше да излезе с открито лице и да поеме отговорност. Не я ли посъветваха точно това? Бе запазила самообладание в работата, където се доверяваше на повечето колеги, но съвсем друго нещо беше да се срещне с широкия кръг познати на Дейвид. Брук не разбра настояването му да приемат поканата — Грейдън и Естела Уинстън не му бяха особено близки приятели, но й беше неудобно да му откаже. Той бе застанал до нея като скала, след като избухна скандалът. По това време беше заминал за Бостън на конференция на Си Ти Ви и незабавно се бе върнал, за да остане с Брук в апартамента й. Макар да беше сигурна, че е изтърпял сериозни разправии с баща си, Дейвид бе останал спокоен и ведър, беше й приготвил ваната, направи й божествен масаж на стъпалата и не бе спрял да я уверява, че всичко това е без значение и че той напълно й вярва.

Брук натисна бутона на асансьора и се обърна към годеника си.

— Ако хората започнат да си шушукат, оставаме двайсет минути и се прибираме.

Дейвид се изкиска.

— Скъпа, тези хора не са „Оракъл“, нито читатели на „Шеста страница“ — повечето от тях приемат „Уолстрийт джърнъл“ за леко четиво. Така или иначе, те се занимават с много по-важни неща от това да одумват твоите закачки в колежа.

Точно тогава вратата на асансьора се отвори и оттам излезе една елегантна двойка. Те ги подминаха и Брук дочу приглушения смях на жената, който отекна в лобито.

Дейвид отгатна мислите й и се усмихна закачливо.

— Не ставай параноичка, скъпа — предупреди я той. Брук знаеше, че е прав, но тази криза само бе затвърдила противоречивото й отношение към Горен Ийст Сайд. Наричаше го най-пълния джоб на Манхатън. Повече от двайсет години бе неин дом и обикновено го чувстваше сигурно и близко място, но можеше да бъде и много враждебно — източник на присмех и критика. Истината беше, независимо дали приятелите на Дейвид четат „Шеста страница“ или не, че те много се интересуваха от клюките. Клюките бяха кръвта на изисканото общество.

Асансьорът спря на шестия етаж и те бяха посрещнати от звуците на джаз ритми и оживен разговор, които долитаха през отворената врата на апартамента на Грейдън и Естела Уинстън. Там вече се бяха събрали около петдесет човека — повечето трийсет-четирийсет годишни, но консервативните им дрехи и сдържано поведение ги състаряваха с около десет години. Жените бяха облечени в костюми с панталони или малки черни рокли, със строги прически и никакви аксесоари, освен самоувереността, която излъчваха. Грейдън беше редактор на лъскаво политическо списание, а съпругата му — дъщеря на републиканец, един от най-големите спонсори в Ню Йорк. Според Дейвид останалите гости бяха представители на медиите, учени и политици.

— Не ме оставяй — прошепна му тя, докато приемаше чаша шампанско с усмивка.

Преди да успее да й отговори, строен мъж в черно поло и сиво спортно сако се приближи и се ръкува с него. Тя позна Ниал Доналд, известен журналист, телевизионен коментатор и автор на „Власт и престиж: политическото бъдеще на Америка на световната сцена“.

— Дейвид, Брук. Как сте? Изглеждате прелестно, Брук — усмихна се той, макар че тя забеляза как насочи цялото си внимание към Дейвид и дори не погледна към нея.

— Много ни хареса докладът ви за Китай миналата седмица — продължи Ниал, отпивайки замислено глътка „Круг“. Брук бе изолирана. Ниал Доналд бе от онези важни клечки, които Брук ненавиждаше най-силно. Наперен, самодоволен и арогантен. Тя си спомняше друга безкрайно дълга вечеря, когато беше принудена да слуша хвалбите му, че е учил в Харвард и е получил стипендия „Роуд“ в Оксфорд. По-късно го бе дочула да се заяжда, че Дейвид едва е издраскал до „Йейл“. Прииска й се да го удари.

Вместо това, тя докосна Дейвид по ръката и му прошепна „Извини ме“. Отдалечи се, за да си потърси убежище. Често ходеха на сбирки и на повечето от тях прекарваха приятно, но тези с нюйоркската интелигенция бяха тягостни и отегчителни.

Не можеше да се забавлява на такива места, но поне се бе научила как да оцелява. Малко приказки с домакинята по банални, безобидни теми, после оставяше хората да се разприказват за себе си (най-любимото занимание на нюйоркчани), или прекарваше доста време да си „пооправи грима“. Беше се научила да остава невидима.

 

 

Едно от нещата, които обичаше да прави, бе дискретно да разглежда домовете на хората, а мезонетът на Грейдън и Естела беше доста интересно място. Високи тавани, светлокремави килими, истински произведения на изкуството, сред които тя разпозна Дюфи[1] и Шагал[2], изящни, скъпи уникални мебели. Беше едно от онези места, които изискват от хората да се облекат в нещо красиво, за да са в унисон с изискания стил. Брук обаче беше доволна, че избра черна рокля без ръкави на Алис Рой и семпло колие по врата. Дори трябваше да се раздели с любимите си черни обувки на „Лубутен“, от страх да не изглежда прекалено екстравагантна. Знаеше, че ще я наблюдават с подозрение тази вечер. Светските жени на Ню Йорк и без друго се славеха със студенината си, но сигурно биха вледенили на място всеки набеден за рушител на семейства.

— Какво мислите за търговския дефицит? — попита един кадифен женски глас зад гърба й.

Гърлото на Брук пресъхна от притеснение. Почувства се като на изпит.

Обърна се и видя една елегантна брюнетка в силно вталена рокля със златисточервен цвят на японски клен. Имаше невероятно красиво лице. Изглеждаше на годините на Брук.

— Да, ъ-ъ, търговският дефицит… — запелтечи Брук и тогава жената широко се усмихна. Брук се разсмя.

— Извинете — побърза да добави непознатата. — Понякога става малко отегчително на такива места, затова обичам да си правя шегички.

Брук се усмихна, благодарна, че е намерила поне една сродна душа.

— Представях си, че смисълът на една такава сбирка е забавлението — съгласи се Брук. — Но на никого тук не му личи, че прекарва добре.

— Всъщност, истинската цел е да си сверят часовниците. Дейвид обича да казва: „Не можем да общуваме през цялото време, с когото искаме“. И, разбира се, е прав. Хората, събрани тук, ще консултират правителството след пет години. Някои дори вече го правят.

Тя отпи глътка шампанско и подаде бялата си ръка.

— Алиша Уинтроп — представи се тя. — Съжалявам, че не успях да дойда на годежа. Чух, че е било фантастично тържество.

За секунда Брук успя да направи връзката и сърцето й се сви. Някога Дейвид бе имал приятелка на име Али Уинтроп.

— Вие сте Али Уинтроп?

Алиша се засмя.

— О, знам, че старите имена трудно избледняват, нали така? Дейвид и аз се срещахме, когато бяхме деца. Семействата ни имаха съседни вили в Нюпорт. Тогава всички ме наричаха Али.

— О, мислех, че връзката ви е от по-скоро — учуди се Брук, възможно най-равнодушно.

Алиша кимна.

— След колежа работих в Рим… Учила съм в „Браун“ две или три години преди вас, доколкото знам.

— Били сте в „Браун“? — заинтригува се Брук.

Тя кимна.

— С Дейвид започнахме да се срещаме отново, когато се върнах в Ню Йорк, но той постъпи на работа в новинарската редакция на Си Ти Ви, а аз не можех да си позволя всички тези пътувания. Имах чувството, че имам връзка с номад. Мисля, че просто бяхме прекалено заети, за да останем заедно.

— О, така ли. Прекалено заети? — Брук се опита да бъде учтива.

— Ъ-хм — кимна Алиша. — Управлявам една галерия в центъра. „Халцион“ на Спринг стрийт. В момента имаме изключителна изложба на картини на масайски воини. Рисуват със стрелите си. Толкова са съдържателни. Трябва да я разгледате. Освен това съм и консултант по изкуствата в Европа. В Русия ми плащат добре.

Брук започна да планира бягство. Разбира се, знаеше, че Дейвид е имал в миналото доста бивши приятелки, но никак не й се щеше да си приказва с някоя от тях. Осъзна, че стиска прекалено здраво чашата си с шампанско.

— Съжалявам за онова нещо в „Оракъл“. — Алиша звучеше съчувствено, но Брук не се хвана.

— Това е част от играта.

— За щастие, при мен не беше чак така — подхвърли Алиша. — Сигурно щеше да е различно, ако се бяхме сгодили. А може би ни виждаха толкова често заедно, че не бяхме интересни.

Брук лекичко се усмихна. Точно когато се канеше да си тръгне с извинението, че я боли глава, се появи Дейвид и й подаде чаша шампанско. Изглеждаше възторжен, изпълнен с очаквания.

— Е, значи най-накрая се срещнахте — възкликна той.

— Не се притеснявай, не й издавам нашите тайни — съзаклятнически подхвърли Алиша и побутна закачливо с лакът Дейвид и наклони глава с усмивка.

— Аз и не искам да ги знам — промълви Брук и се опита да се усмихне.

— Ще оставя влюбените гълъбчета — обяви Алиша. — Трябва да поздравя Грейдън и Естела за новия им Лусиан Фройд[3].

Следващия половин час прекараха в разговори с разни хора, но Брук оставаше малко встрани и внимателно наблюдаваше Дейвид и Алиша. Бившата му приятелка се бе върнала при своя придружител, сериозен мъж в тъмен костюм и очила с дебели рамки, Дейвид й бе обяснил, че е архитект. За случайния наблюдател Брук просто стоеше до прозореца и се наслаждаваше на гледката и изисканата атмосфера. Всъщност тя следеше за някой издайнически знак, че Дейвид все още се интересува от Алиша — тайнствен поглед или уж случайно докосване. Нямаше нищо такова. Те почти не си проговориха. Постепенно раздразнението на Брук от засадата, която й е устроила бившата му приятелка, се превърна в очарование от лекотата, с която общуваха с хората в стаята. Дейвид имаше магнетично излъчване — затова и се бе влюбила в него. Притежаваше естествен финес, вродена самоувереност. Говореше убедително и компетентно и с присъствието си сякаш изпълваше пространството, в което се намираше. Алиша имаше съвсем друга тактика. Когато беше близо до нея, Брук се заслуша в разговора й и бързо разбра, че тя не казва нищо особено умно или интересно, но притежаваше нещо много по-въздействащо от интелигентност или находчивост. Алиша беше флиртаджийка от световна величина. Тя не влагаше във флирта покана за интимност, а караше човека срещу себе си да се чувства като най-важната личност на това място. Заради това я гледаха сякаш цитира Декарт[4].

Брук погледна часовника си. Беше почти единайсет.

— Познавам този поглед — прошепна в ухото й Дейвид. — Искаш да си тръгваме, нали?

Тя му се усмихна с благодарност.

— Толкова ли е очевидно?

Бяха останали само два часа, но на Брук й се сториха цяла вечност. Тя не пропусна да забележи как я поглеждаха крадешком, нито шушукането, в мига, в който се отдалечи. Устата я заболя постоянно да се усмихва. Чувстваше се като селския луд.

Щом стъпиха на Пето авеню, товар й падна от раменете. Дейвид я придърпа в прегръдката си и я целуна силно и дълбоко. Беше толкова страстно и неочаквано — спонтанните им целувки, особено на обществени места, бяха станали протоколни, защото непрекъснато ги наблюдаваха. Шофьорът му бе паркирал на отсрещния ъгъл и те отидоха дотам прегърнати.

— Съжалявам, че толкова се задържахме — каза той, докато й отваряше вратата на лексуса си. — Нали не беше чак толкова зле?

— О, и още как — разсмя се тя.

— Не чух нито един човек да споменава Джеф Даниелс.

— Едва ли ще обсъждат подробности от някаква вулгарна статия с теб — напомни му тя. — Но явно всички ги знаеха.

Той замълча за момент.

— Като че ли добре си поговорихте с Али.

— Приятна е — провлече Брук равнодушно.

— Нали не ревнуваш? — попита той и се позасмя.

— Не й вярвам — смръщи вежди тя.

— Да й вярваш? Какво имаш предвид?

— Може да съм луда — продължи Брук, — но имам някакво предчувствие!

— Предчувствие за какво? — учудено попита Дейвид. Изрази се доста сдържано. Стори й се, че го подразни думата „доверие“. Брук предположи, че той има основание предвид разбирането, което беше проявил към обвиненията за Джеф Даниелс.

— Питам се дали Алиша не е пуснала в „Оракъл“ тази клюка — обясни тя.

— Какво?

— Виж, днес говорих с Тес Гарет и тя ми каза, че информацията е подадена от твоя бивша приятелка.

— А на мен ми се струва, че Тес Гарет се опитва да оправдае присъствието си.

— Беше съвсем сигурна.

— На какво основание?

— Има източник в „Оракъл“.

Той стисна устни.

Брук замълча за известно време. Никак не обичаше да обсъжда старите му връзки. От опит знаеше, че това издаваше ревност или неувереност.

— Нищо ли няма да кажеш? — погледна го тя.

— И как трябва да реагирам? — сопна се той със сподавен гняв.

— Е, не мислиш ли, че е била Алиша? Все отнякъде е дошла информацията.

— Откъде е разбрала за тази история?

— Ами, тя е учила в „Браун“…

— Брук, ставаш абсурдна.

— Аз ли? — предизвика го тя.

Дейвид беше моногамен рецидивист — между двайсетата и трийсетата си година бе имал поне пет приятелки, връзките, с които бяха продължили между шест месеца и две години. Всяка една от тях би могла да е източникът на информация за Джеф Даниелс. Всички те имаха достатъчно сериозни мотиви. Може би някаква изкривена представа за права.

Нещо в блесналия поглед на Алиша и усещането за злорадо удоволствие при споменаването на статията в „Оракъл“ събудиха подозренията й към нея. Може да бе женски инстинкт, но беше сигурна, че тя стоеше зад това.

— Да, ти. Все пак точно твоят приятел, онзи Мат Палмър, беше цитиран.

Тя смръщи вежди.

— Не е бил той. Обясних ти какво е казал. Някакъв журналист го е открил и е предал неправилно думите му.

— И ти вярваш на това?

— Да, вярвам. Той има по-малко основание да го направи от Алиша.

Той се обърна с лице към нея.

— Нашите родители се познават от години — процеди Дейвид през зъби. — Тя е много други неща, но не и преднамерен злосторник.

— Струва ми се, че я защитаваш.

Дейвид рядко се разгневяваше. Обикновено се справяше с проблемите по своя типично хладнокръвен, сдържан начин, но този път повиши тон.

— Не я защитавам. Просто се чудя какъв мотив може да има за подобно нещо.

— О, кога ще пораснеш, Дейвид? — извика Брук. — Може би, само предположи, че още те обича. Мислил ли си за това? Може би е готова да направи всичко, за да не ти позволи да бъдеш щастлив с друга.

Дейвид я изгледа с каменна физиономия.

— Брук, тя беше тази, която прекрати връзката.

Това беше плесница за Брук. Тя си бе изградила романтична представа за Дейвид Билингтън, най-желания в Америка, който бе отхвърлил всичките си предишни приятелки, защото като принцът от приказките е търсел съвършеното момиче. По детски беше повярвала, че тя е неговата единствена истинска любов. Нито за миг не бе допускала, че е спасителен вариант, че той копнее за онази, която не може да има. Зачуди се дали Дейвид и Алиша щяха да са още заедно, ако тя не беше сложила точка, и в съзнанието й изникна образ как двамата водят приема за годежа си в пълна хармония. Но знаеше, че е права за Алиша, чувстваше го.

— Само защото е скъсала с теб, не означава, че иска някой друг да те има, Дейвид — подчерта тя. — Наивно е да се мисли, че Алиша не е способна на злоба и непочтеност, просто защото някога си я обичал.

— Е, благодаря ти за гласуваното доверие.

Не й убягна, че той не отрече, че е бил влюбен в Алиша. Въпреки обидата и гнева си, изпита желание да го предпази. Тя не нанасяше удар, само казваше истината: Дейвид беше силен в много отношения, но си имаше и слабо място. Винаги виждаше хората само в добрата им светлина. Нямаше и следа от подозрителност или цинизъм в характера му и тя знаеше, че ако някой ден той се кандидатира за президент, тази слабост можеше да бъде фатална. Тонът й омекна и тя го докосна по ръката.

— О, скъпи, да не се караме за това — прикани го тя. — Знаеш, че го казвам само за твое добро.

— Не, ти го казваш, защото си ядосана — възрази той хладно. — Прекара една скучна вечер и се самосъжаляваш. На твое място бих се поуспокоил, Брук. Е, добре, направила си грешна преценка за онзи Джеф Даниелс, но това не означава, че трябва да се нахвърляш върху всеки срещнат. Не е много привлекателна черта.

Думите му я попариха.

— Погрешна преценка? Значи всичките приказки, че ми вярваш, че приемаш моята версия, са били измишльотини, така ли? Ти изобщо интересуваш ли се как се чувствах там тази вечер? — Горещи сълзи напираха в очите й.

Той изду бузи.

— Разбира се, че се интересувам — отвърна той с по-спокоен тон. — Но щом ще ставаш моя съпруга, трябва да свикнеш с тези събития, с тези хора. Това е моят живот, Брук.

Колата минаваше наблизо до апартамента й и това бе единственото място, на което искаше да бъде. Тя потупа шофьора по рамото.

— Мигел, бихте ли ме оставили вкъщи, моля?

Дейвид звучно зацъка с език.

— Скъпа, не го взимай толкова навътре.

— Не го взимам навътре. Просто трябва да се прибера — прошепна тя.

Дейвид кимна на Мигел.

— Откарай я у дома й.

Бележки

[1] Раул Дюфи (1877–1953) — френски художник фовист. — Б.пр.

[2] Марк Шагал (1887–1985) — псевдоним на Моше Захарович Шагалон — френски художник от руски произход, един от предшествениците на сюрреализма. — Б.пр.

[3] Лусиан Фройд (1922) — английски художник реалист от немски произход, внук на Зигмунд Фройд. — Б.пр.

[4] Рене Декарт (1596 — 1650) — френски философ, математик и физик. — Б.пр.