Тасмина Пери
Първороден грях (6)

4.

Пола Асгил се усмихна на себе си, като се отпусна в сапунената вода на ваната в къщата за гости на луксозното имение Белкорт на семейство Билингтън. Отначало остана разочарована, че не я настаниха в основната сграда, която се виждаше в далечината през затъмнените стъкла. Но самият факт, че е тук, си беше златен шанс за контакти. От години бе принудена да слуша хвалбите на приятелите си от Горен Ийст Сайд как били поканени на прословутите тържества в Белкорт: за красотата на полилея от седемнайсети век в балната зала, за лъскавия дансинг над басейна с олимпийски размери, за избата с петдесет хиляди бутилки вина от марките „Шато Петрус“, „Мутон Ротшилд“ или „Д’икем“. Години наред трябваше да понася това, но дойде време за реванш.

Пола излезе от ваната и уви гъвкавото си тяло в пухкава бяла хавлия. Утре щеше да разправя за това и за още много други неща. Вярно, че приятелите й познаваха интериора и обзавеждането на Белкорт, но колко от тях бяха виждали къщите за гости във великолепното имение — дванайсетте разкошни, малки вилички, пръснати на площ от хиляда декара, запазени само за членове на фамилията Билингтън. Колко от мъчителите й биха могли да опишат изключителните картини на Стъбс над камините? Корнуолската керамика в мъничката, кокетна френска кухня, ухаещите на лавандула чаршафи „Портхолт“ върху елегантното легло или цъфналата череша пред източния прозорец? Нито един. Това беше безценно предимство и Пола нямаше търпение да се върне в Ню Йорк и да го използва. Почти бе готова да пропусне тазвечерното тържество, за да види физиономиите им. Почти.

Влезе в спалнята, боядисана в пастелно прасковено, пусна хавлията на земята и си сложи черното дантелено бельо „Диор“ и копринения халат, после се отпусна върху трептящите чаршафи и се потопи в наслада. Съвършенството на мига бе нарушено единствено от досадното бръмчене на една малка муха из стаята. Отпъди я с ръка и потръпна. Само при мисълта за насекоми или разни други гадини й прималяваше. Придърпа халата плътно около себе си и се втурна да отвори прозореца, но бързо се отдръпна от дръжката. Какво беше това? Ръжда? За да избегне всякакъв риск, тя изтича до тоалетката, грабна шишенце с антибактериален препарат и старателно го разтри по ръцете си. Мухата вече бе излетяла навън, но бе успяла да развали настроението й.

Върна се в хола, пийна чай от лайка, за да се успокои, и се зачуди защо бе толкова напрегната. Едва ли бе заради предстоящия годеж на Брук и Дейвид тази вечер. В крайна сметка, това не беше ли най-обикновено тържество? Поне имаше невероятна рокля, усмихна се тя на себе си и хвърли поглед към дългата бледовиолетова рокля, закачена до вратата. Още щом обявиха тържеството в Белкорт, Пола изпрати личните си асистенти в „Бенделс и Бердорф Гудман“, за да й купят нещо изумително, нещо елегантно, нещо, което абсолютно никой друг нямаше да има. Тогава Черил, стара приятелка от годините й като манекенка, бе направила удара с мостра на Маккуин, която не била пусната в производство. Черил я бе предупредила, че виолетовото е капризен цвят — придаваше прекалена бледност на брюнетките и сладникавост на блондинките. Но Пола имаше светла като алабастър кожа и наситеночервена права дълга коса, които се съчетаваха великолепно с този цвят. Беше много слаба и с лекота се побра в мострата, но кройката подчертаваше всяка извивка на тялото, заради което тя се подложи на строга диета, а последните двайсет и четири часа остана само на чай.

Добрият външен вид се плащаше с тежък труд, но още по-трудно бе да умееш да го използваш. Този важен урок бе научила от майка си. Някога тя била лъчезарна блондинка с перфектни черти — истинска южняшка красавица, но рано се влюбила в Самюел, шофьор на камион, неспасяем алкохолик, който загинал в катастрофа, докато шофирал пиян. Тогава Пола била на девет години. За да издържа себе си и малката си дъщеря, Хелена работела на три места — в една пералня, в бакалия и в местния бар. Една вечер се намесила в някаква разправия и разярена проститутка разрязала лицето й с чаша. Заради грозния петнайсетсантиметров белег тя бързо загубила работата си навсякъде, освен в пералнята. Това я пречупило. Работила усърдно, но за какво? Множествената склероза беше поразила бързо тялото й и тя отказала да се бори. Пола беше на деветнайсет, когато майка й почина, но успя да извлече поука за себе си.

Захвана се усърдно да работи върху себе си. Замина за Ню Йорк и стана модел. Не беше сред най-красивите и интересни момичета в агенцията. Чуждоземни хубавици като Карен Елсън и Ерин О’Конър печелеха популярност. Пола не се обезкуражи дори когато един служител от агенция „Форд“ й каза, че Джулиан Мур е наложила модата на бледоликите, чаровни червенокоски. Това само я ентусиазира да удвои усилията си. Никога не закъсняваше за работа, не допускаше интимни отношения с фотографи или клиенти, не взимаше наркотици и не пиеше алкохол. Вместо да ходи по купони, усъвършенстваше царственото поведение, което я отличаваше сред множеството млади, екзотични красавици, залели града. Въпреки че не беше сред най-популярните, продължаваше да се снима за „Сейнт Джон“ и „Ескада“, докато на двайсет и три години срещна Уилям. Тогава беше възнаградена за всичките си усилия.

В този момент съпругът й влезе пухтящ и стовари чантата си на пода. Високият, атлетичен мъж, с гъста пясъчноруса коса и ведро лице изглеждаше уморен и леко отегчен от светски контакти. Неизбежно, помисли си Пола, предвид длъжността му изпълнителен директор на „Асгил козметикс“. Изглеждаше неблагодарна работа.

Уилям се доближи към нея и допря устни до врата й. Тя се изкиска, истински доволна, че е в прегръдките му. Настъпващият мрак я бе накарал да се почувства малко изолирана и самотна.

— Защо се забави? — попита тя, след като се обърна и го целуна.

Уилям въздъхна.

— Щях да дойда преди около час, но изчаквах Лиз. После тя реши, че ще пътува дотук сама.

— Типично за Лиз — изсумтя Пола. Себелюбието на зълва й бе едно от нещата, които усложняваха още повече работата на Уилям.

— Майката на Дейвид се обади преди около два часа, за да разбере дали искаме да пояздим — продължи тя и посочи към прозореца. — Явно от онзи хребет се вижда цял Манхатън. Мислиш ли, че вече е късно?

— Можем да го отложим за утре — отговори й с усмивка Уилям по своя кротък, ведър начин. — А и ще бъде разумно първо да се посъветваме. Когато влизах, видях повече охрана на входа и чух шум от хеликоптери. Не съм сигурен дали са папараци или гости.

Пола седна пред античната тоалетка и се захвана да полага фондьотен около очите си. Това й се удаваше. Справяше се много по-добре и от гримьорите.

— Страхотно място, нали? — одобрително констатира Уилям, докато оглеждаше вилата. — Трябва да правим това по-често — да се измъкваме за някоя нощ без близначките.

Пола поклати глава.

— Мразя да ги оставям — въздъхна тя.

— Скъпа, само за една нощ.

Тя се погледна в огледалото.

— Мисля, че би било прекрасно за момичетата да си имаме нещичко извън града. Място с конюшня, където ще яздят собствени понита — добави тя.

— Имаме си такова място — отвърна Уилям, като имаше предвид Паркландс, имението на Асгил в Бедфорд, Ню Йорк.

— О, това не се брои — нацупи се тя. — Паркландс е на майка ти.

Уилям се приближи зад нея и нежно прокара пръсти през косата й. Подразнена от начина, по който той отклони този въпрос за пореден път, тя се дръпна.

— Моля те, скъпи. Тази сутрин бях на фризьор.

Уилям вдигна ръце.

— Ей, съжалявам. Харесвам косата на жена си. Съди ме за това.

Тя придърпа напред табуретката си.

— Би ли ми подал четка? В бежовия куфар е. Кръглата.

Докато го наблюдаваше в огледалото, тя изпадна в умиление. Въпреки всичките си недостатъци — колко ли изпълнителни директори, притежаващи акции за милиони, биха се колебали да си купят вила в провинцията? — Уилям Асгил бе любещ, лоялен и почтен, редки качества за тези етажи на обществото. Точно те държаха брака им здрав. Приятелките на Пола приемаха това за старомодно. Повечето от тях с едно око наблюдаваха брака си, а другото хвърляха към нечий друг, по-успешен съпруг. Преди около пет години подобни сделки бяха често срещано явление. Всъщност, една подобна авантюристка на име Линет се бе омъжила за Уилям и го бе зарязала едва двайсет и няколко годишен. Сега тя живееше в Шотландия и бе съпруга на красив, двайсетгодишен херцог.

Но оттогава светът бързо се бе променил. С рухването на хедж фондовете значително бяха намалели истински богатите мъже в Ню Йорк, а пък с всеки изминал ден все повече красиви момичета се изсипваха в модерен Манхатън. Надпреварата бе станала на живот и смърт. Тези златотърсачки вече не бяха само типичните принцеси от Парк авеню, но и модели, знаменитости и амбициозни момичета от предградията, дошли да търсят късмета си в Голямата ябълка. Това бяха лоши новини за приятелките на Пола и означаваха слаби шансове нагоре по стълбата и опасност надолу. Все пак, всеки уважаващ себе си трийсет-четирийсет годишен посредник от Уолстрийт би се оглеждал за нещо по-свежо, а пък тези налети, наперени, напъпили кучки изглеждаха доста привлекателни.

Пола винаги бе гледала прагматично на любовта. Ако отношенията бяха игра на покер, тя не би залагала сега, когато имаше голяма вероятност да загуби всичко. Така сексуалният живот на Уилям и Пола вървеше вяло, съживяван сегиз-тогиз след някоя нейна диета, когато се чувстваше достатъчно уверена да се покаже в бельото си на „Диор“. Това приличаше по-скоро на старо приятелство. Въпреки това Пола не се страхуваше от хищните женски, с които Уилям се срещаше в града. Знаеше, че той не би й изневерил. Може би заради провала на първия си брак беше по-малко придирчив и по-щастлив от избора си. Тя вярваше, че ще й е верен. Отиде до вратата, разопакова роклята и я плъзна върху гъвкавото си тяло. Нямаше нужда да се оглежда в огледалото. По изражението на Уилям разбра, че изглежда зашеметяващо.

— Имаме още малко време преди началото на тържеството — усмихна се той и кимна към античното легло. Въпреки всички нежни мисли за Уилям и брака им, Пола усети, че стомахът й се свива.

— Не, скъпи — отговори тя. — Току-що се изкъпах.

— А пък аз си помислих, че идеята да заченеш в Белкорт може да ти хареса — засмя се той и погали врата й с върха на пръстите си.

Тя се пресегна и хвана ръката му.

— Не започвай пак. Не и тази вечер.

Уилям се намръщи.

— Какво да не започвам?

— Скъпи, аз не съм фабрика за бебета — отговори тя, обърна се и започна да събира косата си в кокче.

Уилям глухо се изсмя:

— Имаме две деца, Пола, не десет.

И това стига, помисли си тя, докато закрепваше косата си. За разлика от Уилям, който бе обявил желанието си да народят цяло „люпило“, Пола нямаше намерение да има повече деца. Външно изглеждаше елегантна и уверена, но всъщност беше неспокойна и податлива на депресии. Вероятно това се дължеше на детството й, но каквато и да бе причината, бременността не бе състояние, което я привличаше. Две години след началото на брака им тя бе забременяла, въпреки че пиеше противозачатъчни, а след десет седмици направи спонтанен аборт. Уилям се бе държал прекрасно през цялото време, беше я изпратил да се възстанови в морската вила на чичо си във Флорида Кийс, но очевидно беше смазан от случилото се. Пола се бе оказала по-силна.

— Нещо не е било наред с бебето ни — беше му обяснила тя многозначително. — Тази загуба е знак. Подарък.

Тогава Уилям я бе прегърнал, защото смяташе, че тя е в шок, и я бе успокоил, че много скоро щяла да се почувства по-добре. Пола знаеше, че това не бе вярно. Две години по-късно, по настояване на Уилям, решиха да опитат отново и за нейно облекчение се получи много бързо. Близначките се бяха родили здрави и хубави и тя бе решила, че вече е изпълнила дълга си.

— Пола. Близначките са почти на шест — продължи Уилям. — Ти вече си на трийсет и две, а знаеш колко трудно става след трийсет и петата година.

— Наясно съм с биологията — отвърна тя малко по-сопнато, отколкото възнамеряваше.

— Ей, недей така — прошепна той и я придърпа към леглото. — Може пък да е приятно, знаеш ли.

Целуна я по разголеното рамо и тя се усмихна. Ако Уилям си мислеше, че мисълта за малки топуркащи крачета я привличаше, много се лъжеше. Пола обожаваше децата си и трябваше да признае, че идеята да зачене в Белкорт й допадаше. Но не би изтърпяла още една бременност при никакви обстоятелства. Контрацептивните инжекции, които един доверен гинеколог й бе назначил, бяха нейната малка тайна. А междувременно трябваше да изпълнява съпружеските си задължения. И както каза той, може пък да се окаже приятно.

 

 

— Готов ли си вече?

Тес нетърпеливо почука с нокти по вратата на банята. Годежът на Брук Асгил започваше в седем и половина вечерта. Вече бе седем без петнайсет, а имаха път повече от час. „Белкорт, Уестчестър“, гласеше скромната бяла покана, сякаш очакваха всички да знаят къде е, а Тес се притесняваше да тръгне сама без суетния си приятел, заради когото закъсняваше.

Дом стоеше до умивалника и ровеше из тоалетните принадлежности.

— Нямат лустро за обувки — оплака се той и запокити една шапка за баня обратно в кошницата.

— Откога използваш лустро за обувки? — учуди се Тес.

— В „Плаза“ имат.

Тес пое дълбоко въздух и преброи до десет. Бяха отседнали в един луксозен апартамент в „Пиер“ — вероятно най-страхотния и луксозен хотел в Ню Йорк и съответно в света, а той се заяждаше за разни дреболии. Беше изключително дразнещо, още повече че тази красива стая бе резервирана и платена от Мередит Асгил. Тес го завъртя към себе си и се зае да връзва черната копринена папийонка на врата му.

— Само се успокой — каза тя, като се опитваше да се владее, доколкото й бе възможно. Нервите й бяха опънати. Вълнуваше се заради тържеството, но се тревожеше как ще се представи, а пък и беше уморена от полета, макар че с „Лиърджет“-а бяха кацнали на удобно частно летище в Ню Джърси.

— Хайде, скъпи, намираме се в Ню Йорк в невероятен хотел и отиваме на още по-невероятно тържество. А пък и да си говорим откровено, ти също изглеждаш страхотно.

Дом се погледна в огледалото, подръпна маншетите на ризата си, пооправи сакото на елегантния си костюм и опъна папийонката си. Накрая изсумтя със задоволство.

— Колко ли официална ще е вечерята?

— Достатъчно официална за лустро на обувките — усмихна се тя. Забеляза напрегнатото му изражение и стисна ръката му за кураж. — Хей, шегувам се. Всъщност не знам, но съм сигурна, че ще си на ниво.

Тя се погледна в огледалото зад него и си помисли каква страхотна двойка са. Много рядко имаха случай да се издокарат така и тя бе положила специални усилия, за да изглежда възможно най-възхитителна. Черната й, дълга до раменете коса бе пригладена назад и откриваше лицето й. Скулите й бяха деликатно подчертани с руж, а зелените й очи искряха под перлените сенки на клепачите. В любимата си рокля за коктейли на Оси Кларк — кремава, права, с която приличаше на бляскава танцьорка от двайсетте години, се чувстваше прекрасно. Ако успееше да устои на желанието да си гризе ноктите…

— Освен това знам, че Белкорт е една от най-красивите частни резиденции в Северна Америка — продължи тя. — Имам предвид, че щом състоянието на семейство Билингтън се оценява на петнайсет милиарда долара, могат да си позволят едно пищно тържество.

— Тъкмо затова малко се притеснявам — призна Дом. — Това предложение за работа май дойде от семейство Асгил, не от Билингтън?

— Да. И какво? Не те разбирам.

Дом взе едно малко шишенце от минибара и го преполови.

— Искам да кажа, че ако това предложение идваше от семейство Билингтън, би било фантастично. Те са богати, имат връзки, политическо влияние — от полза е. Но какви са Асгил? Имат някаква си посредствена фирма за козметика и дори не са в класацията на „Форбс“. Частният самолет, с който дойдохме, беше хубав, макар че, обзалагам се, не е техен, а пък и това апартаментче. Струва ми се, че се опитват да те впечатлят.

— Аз пък мисля, че си малко неблагодарен.

— Просто не съм сигурен, че това е най-добрият ни шанс, Тес — обясни Дом и пресуши останалата водка. — Сумата е фантастична, няма съмнение, но какво стана с „Искам да съм редактор на Сън“? Кой би искал да става наемник на някакви си новобогаташи?

Тя го погледна и се зачуди дали бе забелязал колко нещастна се бе чувствала в „Глоуб“ през последните два месеца, когато новият й шеф постоянно бе поставял под съмнение качествата й. Може би за него това нямаше значение, щом получаваше заплата, която им позволяваше да живеят нашироко.

— Въпросът не е в това колко са богати — твърдо заяви Тес. — Нито колко е голям апартаментът. Въпросът е, че Мередит Асгил може да се окаже права, и след месец вече да не съм в „Глоуб“. И двамата знаем какво е положението с вестниците в момента. Кой би могъл да каже кога ще си намеря друга работа? А и след всичко, което ми се случи миналата седмица, въобще не съм сигурна дали още искам да бъда редактор.

Дом запримигва насреща й, явно изненадан от отговора й.

— Друга песен пееш — кисело промърмори той.

— Помисли за парите, които предлагат Асгил, Дом. Помисли за бонуса от двеста и петдесет хиляди долара — настояваше тя с блеснали очи. — Плюс безплатната квартира в Ню Йорк. Винаги съм искала да работя тук.

— Ами аз? — попита той и нещастно стисна устни.

— Знам, че ще е трудно с тази презокеанска връзка — отвърна тя и го погали по лицето. — Но ако идваш в Ню Йорк веднъж месечно и ако аз идвам в Лондон веднъж месечно, ще се виждаме на всеки две седмици. Дори сега не се виждаме толкова често.

— Тук преувеличаваш…

— Добре де, мъничко. Но не забравяй, че това ще бъде временно — това е срочен договор, до сватбата. После ще решим какво да правим.

— Точно в кой момент ще ми уредят виза?

Тя отмести виновно поглед. Тъкмо миналата седмица Дом й бе разказал как старият му приятел Мънго се бе уредил със страхотна редакторска длъжност в „Уолстрийт джърнал“. Красивото му лице се бе сбръчкало от завист. На двайсет и една години, като част от елитен кръг студенти, подготвяни за най-известните вестникарски издания, Дом бе започнал кариерата си в стажантската програма на „Таймс“. Колегите му, едва навършили трийсет години, вече жънеха успехи в „Спектейтър“, работеха в Манхатън или на висши длъжности в големите многотиражни издания, което засенчваше Дом като редактор на туристическата рубрика, която той намираше за престижна. Може би нямаше късмет. Може би прекалено харесваше кореспондентските командировки и безплатни обеди — Тес знаеше, че напоследък той рядко се задържаше в офиса. По една или друга причина не бе получавал предложения за работа от Ню Йорк, а тя бе наясно колко отчаяно се стремеше към положение, което той мислеше, че заслужава, особено след като кариерата на Тес пое нагоре като ракета.

— Е, не сме навлизали в подробности — обясни предпазливо Тес. — Но Мередит те покани на тържеството този уикенд и явно иска и теб да примами в Ню Йорк.

— Това не означава, че ще ми уреди виза — навъси се Дом.

— Е, ако толкова много искаш виза — започна тя, като докосна с пръсти чатала му, което веднага предизвика съответната реакция, — тогава, струва ми се, просто трябва да се ожениш за мен — заключи тя с дяволита усмивка.

Той я дръпна към себе си и се ухили.

— Ако само за секунда си помислех, че някой от нас, двамата, става за брак, бих го направил.

Тес отвърна на усмивката му. Това си беше тяхна закачка, почти договор. Бяха заедно от девет години, но нямаха намерение да направят решителната стъпка. Не че бяха против брака. Просто се чудеха какъв е смисълът? Бракът в крайна сметка беше просто парче хартия, верига, която би затруднила и оскъпила една евентуална раздяла. Бракът на родителите й се бе разпаднал с такава вражда и омраза, че Тес не говореше с майка си, откакто бе навършила деветнайсет години. Освен това се бе нагледала на приятели, които потънаха в брака, в грижи по децата и в цялото смилащо ежедневие. Това не я привличаше.

— Как изглеждам? — попита Дом и хвърли последен поглед в огледалото.

— Като Джеймс Бонд — засмя се тя и го побутна към вратата.

— Хайде, тръгвай, колата ни чака. Отиваме на най-страхотното парти на света.

 

 

Като прие идеята за официален годеж, Брук си бе представяла сбирка в тесен семеен кръг. Затова, когато видя от терасата на мецанина шумното множество, събрано в голямата зала на Белкорт, почти се изсмя на наивността си. Личеше, че това тържество щеше да надмине по пищност и правителствена вечеря. Навсякъде бяха подредени огромни букети от редки видове орхидеи, стелеше се коприна, а в главната зала бе подготвено пиршество в средновековен стил. Това изобилие се оказа неизбежно, щом бяха поверили подготовката на Роуз, майката на Дейвид. Невероятно как бе успяла за две седмици. Къде ли се намират толкова много орхидеи по това време на годината? Сервитьори в бели сака обикаляха наоколо с танцови стъпки, придържайки табли, отрупани с деликатеси. Поднасяше се отлежало шампанско в кристал „Закара“, а въздухът ухаеше на цветя. Жени, облечени в тоалети на известни дизайнери, танцуваха с богати индустриалци под звуците на бигбенда, дирижиран от Хари Коник младши, който в момента свиреше на рояла.

Тази вечер в Белкорт се бяха събрали стотици, не, сигурно хиляди хора, дошли заради нея. Иронията бе, че тя не познаваше повечето от тях! Първия час прекара в някакъв вихър — представяха я на групи хора, за които дори не бе чувала през деветте месеца, откакто се срещаше с Дейвид. Там бяха приятелите му от Йейл, от новинарския отдел на Си Ти Ви, от Андоувър, знаменитости (ами да, там на бара беше Джордж Клуни!). Приятели от мозъчните тръстове, в които участваше, от различни политически кръгове. Изглежда, Дейвид имаше приятели навсякъде. За разлика от него, Брук бе представила на сътрудничката на Роуз списък с около шейсет имена.

— Защо се криеш тук?

Дейвид посрещна Брук на последните стъпала и я хвана за ръка. В синьо-черния си костюм, който отиваше много на тъмната му коса и матовата му кожа, той изглеждаше зашеметяващо красив.

— Не се крия — усмихна се тя и закачливо потупа ръката му. — Правя си малка почивка. Още съм в шок от присъствието на Джордж Клуни. Ако дойде и на сватбата, може би ще припадна пред олтара.

— Да се надяваме, че тогава ще е на снимки — пошегува се Дейвид и й подаде чаша с питие.

— Опитай това. Икономът на майка ми дойде тази вечер, въпреки че се пенсионира, за да приготвя специалните си мартинита. Ще те държат будна до изгрев-слънце.

Брук зяпна, когато Колин Пауъл мина покрай тях и дружески потупа Дейвид по рамото.

— Всички тези хора ще дойдат ли на сватбата? — попита тя.

Дейвид се засмя.

— Майка ми настоява, че това е сбирка само на близки приятели.

— Което означава, че за сватбата са поканени още хора? — предположи тя.

— Мястото е достатъчно голямо — отговори уклончиво той. — Освен това ще е добре за благотворителната дейност. Ние нямаме нужда от подаръци, нали? Така че ще приканим гостите да дадат дарения за благотворителност. Колкото повече хора, толкова повече средства ще съберем.

Той я хвана за ръка и я поведе през залата.

— Ела, искам да те запозная с някого.

— Да не е пак някой семеен приятел? — подхвърли подозрително тя.

Широка усмивка се появи на лицето на Дейвид.

— Този път не. Братовчедка ми Лили, която живее в Лондон и не си я виждала досега.

— Колко мило да дойде чак оттам.

— Както обясни тя, дошла е на прослушване.

Брук спря и го изгледа.

— Прослушване. За какво?

За миг увереността на Дейвид се изпари.

— За шаферка — отговори притеснено той.

Това я разсмя.

— Наистина? Сериозно ли говориш?

— Това са семейни работи, скъпа. Преди повече от двайсет години аз бях шафер на сватбата на най-голямата сестра на Лили. Майка ми иска да върне жеста.

— Не е ли достатъчно, че са имали истинско ангелче в твое лице?

— Да кажем, че такава е семейната традиция. Това би означавало много за родителите ми.

Брук се бе опитала да не мисли за своите шаферки, защото, откровено казано, никоя от приятелките й не бе подходяща. Тези от „Спенс“ и „Браун“ се бяха разделили на две напълно различни групи: момичета с кариера и момичета от хайлайфа. Естествено, рядко се виждаше с работещите, тъй като бяха прекалено заети финансистки, журналистки и пиар специалистки, а пък онези, които се бяха омъжили по сметка и прекарваха времето си по приеми и бенефиси, й се струваха малко… празноглави? Амбициозни? Така и не бе успяла да реши точно какви, но все по-малко харесваше компанията им. Преди няколко години Брук бе осъзнала, че да си принцеса от Парк авеню, е доста отегчително. Както веднъж бе обяснила една известна дама от висшето общество, Нан Кемпнър, „трябва да си винаги забавна“, постоянно да си в надпревара за място в най-престижните младежки комитети, винаги да си издокарана от глава до пети по последна мода.

Донякъде беше приятно, особено на големи събития като галавечерята на Института по мода или летните тържества в Хемптън, но постоянното напрежение да ходиш на маникюр и на фризьор всеки път преди да излезеш от къщи бързо се превърна в досада. Постепенно Брук осъзна, че предпочита друг тип общуване: например вечеря с приятели в един от любимите й ресторанти „Сфолия“ или „При Раул“, или да отидат на стари филми в някоя малка кинотека в града. Такова уединение не се харесваше на приятелките й от хайлайфа и те започнаха да се отдръпват от Брук. Честно казано, връзката й с Дейвид я бе отървала от цялата тази безкрайна надпревара, но пък я лиши от избор на шаферка. Интересното е, че веднага щом обявиха годежа си, заваляха покани за обеди и тържества от стари приятелки. Всяка от тях би заменила цялата си колекция обувки „Маноло Бланик“, за да стане шаферка на Брук. Така че това действително можеше да се окаже идеалното решение: една сладка, малка братовчедка би й спестила лицемерието на старите приятелки.

— Много ми харесва идеята за едно малко момиченце с кошничка цветя — замислено каза Брук. — На колко е години?

— Не съм сигурен. На двайсет и девет или трийсет.

— Трийсет? Шегуваш се! — възкликна Брук.

Дейвид сви рамене.

— Стига, скъпа, нямаш никой друг предвид, нали?

Тя го погледна шокирана.

— Въпросът не е в това. Аз не те водя да ти предлагам шафери.

— Определен е Робърт. Винаги се е знаело, че ще е брат ми, такава е традицията в семейството — въздъхна той. — Хайде, скъпа, голяма работа…

— Много голяма работа е — отсече Брук с пламнало лице. — За семейство, което толкова силно се придържа към традициите, доста бързо ги забравяте, когато се отнася за мен. Сигурно ще изберете и роклята вместо мен.

Дейвид я хвана за раменете и се усмихна по най-пленителния начин.

— Не се горещи толкова. Не е нужно да приемаш, просто ела и се запознай с нея.

Брук дълбоко въздъхна. А трябваше да е весело.

— Защо толкова силно се стреми да стане шаферка?

— Заради хубавата рокля, прекрасното тържество, желания шафер…

Брук се поусмихна.

— Има нещо много цинично у теб, Дейвид Билингтън.

Лили Салтер се оказа доста далеч от представата на Брук за „сладка, малка братовчедка“. Тя бе висока и хубава, с дълга къдрава коса и красива осанка, макар очите й да бяха прекалено бляскави от много безсънни нощи. Лили бе отишла в Лондон, за да работи за прес агенцията на Марк Джейкъбс и вече имаше собствена елитна пиар агенция — най-известната в Нотинг Хил в средите на американските преселници, и това си личеше.

— Брук — каза Лили, когато Дейвид я представи, — изглеждаш изключително. Истинска Елена от Троя.

Брук се усмихна, благодарна за комплимента. Тя винаги бе имала отношение към дрехите — да ги комбинира, да смесва различни стилове. Но след като отношенията й с Дейвид излязоха на показ, бе загубила малко от увереността в избора си. Щом се покажеше навън, пресата правеше анализ за всяка рокля, на обувките й, таблоидите веднага оценяваха облеклото й с „Добро попадение“ или „Фал“. Преди появата на Дейвид вечер като тази би била страхотно забавление. Би си представяла, че е Лорън Хътън в „Студио 54“, Миа Фароу като Дейзи във „Великият Гетсби“ или Вероника Лейк в някой филм ноар от четирийсетте години. Нестихващото обществено внимание смаза това удоволствие и разклати вярата й в собствената й преценка. Но тази вечер беше различна. Брук се чувстваше красива в сивата си рокля в гръцки стил, която падаше на дипли до пода. Свободната кройка й осигуряваше комфорт, а ефирното поклащане на коприната около тялото й придаваше сексапил. Широкото деколте разкриваше огърлица от розово злато — годежен подарък от Дейвид. Тежката й руса коса падаше свободно над дълбоко изрязания гръб.

— Благодаря — отговори Брук и леко се изчерви. — Дейвид ми я купи за тържеството.

Той се засмя доволен.

— Увериха ме, че съществуват само две такива. Кейт Мос притежава другата. Сигурен съм, че на Брук й отива повече.

— Красива е — одобрително кимна Лили. — Кой е стилистът ти?

— Годеникът ми — засмя се Брук.

Дейвид стисна ръката й.

— Ще ви оставя, момичета — церемониално им се поклони той.

— Случва ли ти се да се ощипеш, когато се събуждаш? — попита Лили, докато наблюдаваше как Дейвид се отдалечава сред хората, ръкува се и разменя шеги.

— Да се ощипя? Заради годежа ли?

Лили кимна.

— Заради Дейвид. Всичките ми приятелки са влюбени в него още от ученическите години. Знам, че ми е братовчед и тъй нататък, но наистина мисля, че е секси — има ли нещо лошо? — тя се изкиска. — Въпреки това, много се радвам за теб. Разкажи ми как ти направи предложение. Обзалагам се, че е било романтично.

— Стояхме на една тераса с изглед към Париж и забелязахме падаща звезда на небето. Как бих могла да откажа при такъв знак?

Устата на Лили оформи едно „О“.

— А къде ще бъде сватбата?

Брук доби сериозно изражение.

— Засега го пазим в тайна.

— Е, в мига, в който съм ви нужна, ми се обадете. Знам, малко е неудобно, че съм в Лондон, но все ще измислим нещо. Истинска чест е, че ме покани да ти бъда шаферка.

Брук изненадано я изгледа.

— Моля?

Лили се засмя.

— О, знам, че е глупаво, но знаеш ли, хората говорят, че някой ден Дейвид ще стане президент? Представям си как тогава всички ще се интересуват от най-малките подробности около сватбата — роклята, мястото, шаферките — тя се изкиска отново. — Дори може да има тур с екскурзовод, който обяснява „а това е мястото, където Лили Салтър хвана букета“.

Брук не знаеше дали да е бясна, или благодарна, че поне проблемът с шаферката бе уреден, макар и без нейно участие. Чудеше се въпрос на избор ли е било, или Роуз, майката на Дейвид, просто й е предложила работа? Или пък още по-лошо — Дейвид я е поканил на своя глава. Видя й се доста гузен, когато спомена „семейната традиция“. Брук с тревога усети, че губи контрол. Ако не можеше сама да избере шаферките, какво оставаше за друго?

Без да обръща внимание на притеснението на Брук, Лили я хвана под ръка и си взе още една чаша шампанско от сервитьора.

— Роуз мисли, че ще е добре да обядваме заедно, преди да се върна в Лондон, какво ще кажеш? — впусна се в приказки тя. — Трябва да обсъдим толкова много неща. Например ще има ли църковна церемония? Защото тогава разголените рамена сигурно ще притеснят някои по-възрастни членове на семейството, ако пък не — представям си рокля без презрамки, с нисък гръб. Гърбът е толкова важен. Все пак точно тази част ще бъде пред очите на всички присъстващи…

 

 

Тес и Дом прекараха първия час на тържеството, обикаляйки смаяни из Белкорт. Извън голямата бална зала, където бляскавите гости се веселяха и танцуваха, къщата изглеждаше още по-внушителна. Всички коридори бяха отрупани с произведения на изкуството, картини и тъкани гоблени.

— Сякаш сме в Лувъра посред нощ — прошепна Дом.

— Невероятно е. Но и малко зловещо. Все едно живееш в музей.

— Значи казваш, че не би искала да живееш тук.

— Въобще не съм казала подобно нещо — отговори тя и хлъцна.

Тес се притесняваше, че е прекалила с алкохола. Белкорт й се бе сторил толкова заплашителен, та й бяха нужни няколко мартинита, за да се отпусне. Разговорът с Дом в хотела не й беше помогнал, макар неговото настроение да се бе подобрило значително, след като лимузината пое под тунел от дървета по алея, по чието протежение пламтяха градински факли, и се озоваха пред къщата. Беше великолепна. На светлината на ярките прожектори каменната сграда изглеждаше ослепително бяла. По разкош съперничеше на Ричмънд Парк, любимото място на Тес в Лондон, но интериорът я смая още повече. Подове, застлани с мрамор, стени, облицовани с дъбова ламперия, по които висяха огромни огледала в позлатени рамки. И това не беше всичко. Ако Тес не знаеше колко влиятелни бяха домакините, би си помислила, че има привидения. Все пак на колко „тържества за близки приятели“ могат да се видят събрани ревностният демократ Джордж Клуни и бившият президент републиканец Джордж У. Буш. Тя никога досега не бе виждала толкова много известни лица на едно място. Внезапно й се прииска да изпрати по телефона репортаж до офиса на „Глоуб“, но си спомни, че вече имаше други ангажименти.

Тес си намери тихо местенце в зимната градина, отстрани на къщата, където да се съвземе, и изпрати Дом до бара за едно кафе.

Навън в тъмнината един фонтан разпръскваше сребристи струи към небето. Докато го наблюдаваше, Тес си помисли, че никак не е била подготвена за това пътуване. Не беше сигурна какво точно е очаквала, но със сигурност Белкорт бе много по-величествен и внушителен, отколкото си го бе представяла. Може би проблемът идваше от липсата й на опит в подобни тържества. С изключение на няколко пищни медийни представяния и един брифинг за проблемите на жените на Даунинг стрийт, единственото толкова грандиозно парти, на което беше присъствала, бе балът на Елтън „С бяла папийонка и тиара“.

Стегни се, Тес, и те са хора, успокояваше се тя. Не й бе присъщо да е толкова напрегната на обществено събитие. Репортерството във вестник изключваше такива стеснителни личности. Причакване на вбесени политици, интервюта с опечалени семейства, присъствие на местопрестъпления при убийства и нещастни случаи — всичко това каляваше нервите. Но беше различно. В тази къща тя се чувстваше невидима.

— Оси Кларк, 1963 — чу се изискан глас с английски акцент. — Което означава, че сте англичанка и ме кара да се чудя защо не съм ви срещал по-рано. Мислех, че познавам всички интересни англичани в Ню Йорк.

Тес се обърна и видя един строен мъж на около седемдесет години, който я наблюдаваше с удивление. Гласът и външният му вид бяха в пълна хармония. Той звучеше като вицекрал от епохата на британското владичество в Индия и бе облечен подобаващо — в кремав костюм от три части с червена вратовръзка на точки. Носеше обувки по поръчка в два цвята, а от джобчето на жилетката му се подаваше златен часовник. За да е съвършена гледката, на едната му ръка висеше бастун с дръжка от слонова кост.

— О, да. Това е Оси Кларк — отговори Тес и приглади роклята си. — Откъде, за бога, знаете?

— Кой е дизайнерът на роклята ви или това, че сте англичанка? — попита той, като повдигна едната си вежда.

— И двете — усмихна се Тес.

— Първо, защото съм личен приятел на Оси и Силия. Второ, защото нюйоркските момичета не носят класически модели. Поне не им стоят така елегантно.

— Е, не всички от нас могат да си позволят висша мода — отбеляза Тес и леко се изчерви.

— С вашите крака нямате нужда от висша мода, скъпа моя.

Тес си даваше сметка, че току-що бе срещнала този мъж, а вече го харесваше. Беше чаровен, прям и с чувство за хумор — качества, рядко срещани в нюйоркското общество. С журналистическия си нюх Тес веднага го определи като човек, когото си заслужава да познаваш.

— Извинете, аз съм Чарлз Дивайн. — Той протегна ръка. — Интериорен дизайнер. Стар приятел на семейство Билингтън, семейство Асгил и на всеки, когото си струва да познаваш.

Тес топло се ръкува с него.

— Тес Гарет. Журналистка. Ничия приятелка.

— Мили боже, журналистка? — извика Чарлз с престорена тревога. — Да не сте се самопоканила? Мислех, че тук охраната е непробиваема като на Форт Нокс.

Тес се засмя и поклати глава.

— Може да се каже закъснял гост. Едва тази сутрин пристигнах в Ню Йорк.

— Колко изключително — възкликна Чарлз с удивление. — Усещам, че ще станем приятели. На някои хора им е нужен цял живот да превземат върхове в обществото, за да се сдобият с покана за Белкорт, а вие сте тук направо от лодката. Е, ще трябва да ми позволите да ви разведа. — Той предложи ръката си на Тес и я поведе обратно към къщата, където тържеството бе в разгара си.

— Фантастично парти, нали? — каза Тес, все още смаяна от гледката.

— Наистина — кимна Чарлз. — Едно от най-хубавите, на които съм присъствал, а позволете да отбележа, скъпа моя, че съм бил на много. На този етап вече само ги набелязвам, разбира се. Проблемът не е какво да избера, а какво да пропусна.

Тес беше впечатлена. Чарлз Дивайн явно бе интересна личност. Вероятно може да я осветли повече за семейството. Предчувстваше, че ако има нещо, което Чарлз не знае, значи не си струва да бъде научено. Седнаха един срещу друг на два стола в стил Луи XV.

— Не са ли прекрасна двойка Брук и Дейвид — провокира го Тес.

— Така е — усмихна се той. — Всички имат големи очаквания за тях, макар че лично аз бих предпочел първата двойка на Ню Йорк да бъде малко по-интересна.

— О, нима! А какво представлява Дейвид?

Чарлз се засмя закачливо.

— Прекалено красив, за да е скучен, прекалено амбициозен, за да е забавен.

— Ами тя?

— Сладка е. Толкова сладка, че се чудя дали може да се справи с цялото това внимание — отговори Чарлз. — Би могла, ако го прави за пари, но подозренията са, че Брук се омъжва за най-желания ерген на Америка, защото е влюбена. Винаги се отнасям с малко подозрение към този тип момичета.

— Имам впечатление, че Мередит е амбициозната жена тук.

Чарлз се усмихна загадъчно.

— Скъпа, бих искал да ви дам повече информация, но първо вие трябва да повдигнете малко завесата. Я ми кажете — как една журналистка успява да се промъкне тук в последния момент? Едва ли е просто късметът на новачката.

— Всъщност, ухажват ме да работя за семейство Асгил.

Той отново повдигна вежди.

— Като…?

— Не съм сигурна дали мога да споделя повече — усмихна се игриво Тес, защото подозираше, че за него ще е непоносимо да не разбере.

— Скъпа, направо ми кажете. Така или иначе ще узная.

Тя сви рамена.

— Предлагат ми да стана пиар на семейството.

Чарлз се разсмя гръмко, от сърце.

— Е, вече всички в Манхатън си имат връзки с обществеността, с изключение на присъстващите, разбира се. — Наистина никога не съм изпитвал нужда да разчитам на клюкарската мрежа. Просто съм изненадан, че Асгил толкова дълго устояха.

— Мисля, че е въпрос на прагматизъм в този случай — усмихна се Тес. — Не биха допуснали Брук да се замеси в скандал, който би им попречил да се сродят със семейството и всичко това.

— Да, разбирам — замислено отговори Чарлз. — Отново лицемерието на богатите в действие.

Тес надуши някаква история.

— Какво имате предвид?

— Е, разбира се, сте права. На Дейвид му предстои голямо бъдеще в политиката, така че Брук не трябва да прави нито една погрешна стъпка — затова се нуждаят от човек като вас. Но е малко пресилено да се каже, че всичко е заради поведението на Брук. Знаете ли, че Дейвид имаше връзка преди пет-шест години. Актриса, красиво момиче. Папараците я бяха хванали как смърка кокаин в някакъв нощен клуб в Ел Ей. Ужасна работа. След шест седмици замина за Франция да се снима в някакъв „шедьовър“. — Чарлз направи знак за кавички. — Повече нищо не се чу за нея тук. После идва ред на Уендъл — продължи той, като посочи с дръжката на бастуна си към един мъж с посребрена коса, съвършено бяла по слепоочията. Тес позна Уендъл Билингтън, бащата на Дейвид.

— Със сигурност знам за поне четири жени, с които е имал интимни отношения. Едната му беше дългогодишна любовница. Не може да си удържа онази работа в гащите, но това е нормално. Джо Кенеди беше опасен флиртаджия, но това не попречи ни най-малко на президентската кампания на сина му. Въпрос на класа е, да знаеш. Семейство Билингтън са различна класа от Асгил. Те са по-… как да се изразя? По-непробиваеми.

— Класа ли? — зачуди се Тес. — Не знаех, че в Америка има класи.

Чарлз се закиска. Той направи драматичен жест към залата и се поспря, за да вземе с едно елегантно движение чаша шампанско от минаващия сервитьор.

— Този град е пълен с пари, но всички искат да принадлежат към определена класа. Очевидно това може да се уреди доста бързо по тези места. Просто трябва да погледнете семейство Лаудер и ще разберете. Старата Есте Лаудер беше унгарска имигрантка, която изгради козметична династия, и сега са един от най-богатите родове в Ню Йорк. Но Асгил не са Лаудер: не са достатъчно богати и бизнесът им не е толкова престижен. Всъщност, хората още наричат Хауърд, покойния съпруг на Мередит, „сина на месаря“. А пък и цялата тази история със сватбата — той се приведе към нея и сниши глас. — С изчезналата актриса.

— Каква изчезнала актриса?

Чарлз я погледна дяволито.

— О, скъпа моя, не бяхте ли вие пиарът на семейството? Една пазителка на тайните трябва да знае кого представлява.

— Е, забравяте, че още не съм приела работата — усмихна се тя. — Може би вие ще ме убедите.

Чарлз стана и направи знак на Тес да го последва. Огледа се като разбойник в някоя пиеса и я поведе към закътаната ниша на един прозорец, където седнаха на канапе, тапицирано с лилаво кадифе.

— Хауард и Мередит се ожениха в дома на родителите й в Луизиана — започна с наслада Чарлз. — Мисля през 1964 година. Семейството й беше много заможно, новобогаташи. Баща й купил една от предвоенните плантации от стар род, отглеждали захарна тръстика, но били напълно разорени. Там се състоя сватбата. Представете си „Отнесени от вихъра“, само че край реката. Както и да е, вечерта една гостенка изчезна. Актриса на име Оливия Мартин. Едно красиво, забавно момиче. Най-изящните глезени в Холивуд — добави той без следа от ирония.

— Ужасно — обади се Тес.

— Наистина беше така, най-вече за горката Мередит и прекрасния й съпруг Хауард, особено след всички обвинения, които се изсипаха.

— Какви обвинения? — бързо попита Тес и тайничко се помоли Дом да се забави още с кафето. Не искаше нищо да прекъсва този разказ.

— Оливия била видяна за последно на тържеството след церемонията. Била настанена в една от вилите за гости в имението. Когато разбрали, че я няма, повикали полиция. Къщата била отключена, но от нея нямало и следа.

— Какви са предположенията?

Чарлз сви рамене.

— Може би самоубийство. Била е пристрастена към барбитурати. Всяка изгряваща звезда взимала такива. Това беше част от занаята. А за нея се говори, че била депресирана. Предполага се, че се е удавила в Мисисипи, която тече на метри от вилата.

— Това е ужасно, но едва ли е скандал — предположи Тес. — Искам да кажа, че никой не може да обвинява семейство Асгил.

Чарлз се усмихна многозначително.

— Носеше се мълва — и си остана само мълва, след като бе платено на съответните хора, — че Оливия е била убита и дори назоваваха Хауард Асгил. Изглежда, той и Оливия са имали връзка.

— След онова, което ми разказахте за Уендъл, не съм изненадана — продължи Тес заинтригувана. — Но това не означава, че той я е убил.

Чарлз поклати глава.

— Не, разбира се. Заради това и този случай се потули. Няма труп, няма доказателство. Никакви свидетели. Навсякъде плъзнаха истории, че Оливия имала проблем с пиенето и хапчетата. Че била депресирана. Хората повярваха, че е искала да умре.

Тес дълбоко въздъхна.

— Нямах представа.

— Повечето хора нямат — поклати глава Чарлз. — Все пак, случи се преди десетилетия. Забравено е. Но във връзка със сегашните събития и вас, скъпа, една мъртва звезда е достатъчно голям скандал, който съпътства цял живот семейство Асгил, особено когато дъщеря им ще се омъжва за новата политическа надежда на Америка. Нищо чудно, че Мередит иска да наеме някого да разчиства проблемите.

— Това, естествено, няма общо с моите способности — настоя Тес.

— О, сигурен съм, че ще се справите прекрасно — замислено отвърна Чарлз. — Проблемът е, че може би това назначение е закъсняло с четирийсет години.

 

 

— Скъпа, забавляваш ли се?

Брук се обърна към майка си и я прегърна. Усмихна се, защото знаеше, че за Мередит тази вечер е една от най-важните в живота й. Чувстваше се като човек от висшите етажи на властта. Не можеше да се отрече, че дори изглеждаше така. Косата й бе пригладена назад в стегнат кок. Носеше дълга синя рокля с висока яка, по което Брук позна, че е от „Оскар де ла Рента“. Наниз едри перли, сред които царствено изпъкваше голям сапфир, допълваше тоалета й.

— Беше прекрасна вечер — каза Брук, — независимо че е пълно с „близки приятели“, които виждам за пръв път през живота си — добави тя шеговито. — С кого разговаряше преди малко? Красивото момиче с прекрасната рокля? С нея имаше един хубав мъж.

Мередит хвърли поглед към другия край на балната зала и забеляза Тес, която отпиваше от кафето си, докато приятелят прекалено бързо надигаше чашата с шампанско.

— Това е Тес Гарет. Тя вероятно ще се заеме с връзките с обществеността на семейството до сватбата. Трябва да те представя.

— О, мамо! За какво ни е това? Предупредих те, че искам всичко да си остане възможно най-нормално. Моля те.

— Не чух ли да се споменават „връзки с обществеността“ — обади се зад тях един плътен глас. — Наистина ли мислите, че тази прекрасна млада дама се нуждае от още публичност? — Уендъл Билингтън се приближи и ги прегърна с две ръце. Бащата на Дейвид имаше внушителен вид — тъмни, тесни очи и волева брадичка. Беше среден на ръст, но гордата му осанка и силното присъствие го правеха да изглежда по-висок.

— Не бива да се тревожиш, скъпа моя — продължи той с дрезгавия си баритон. — От моя офис ще поемат всички контакти, свързани със сватбата, ще пазят пълна конфиденциалност. Сигурен съм, че това ще се наложи заради някои от гостите в списъка.

— Разбира се, Уендъл — усмихна се Мередит, като го докосна по ръката. — Току-що говорехме за някого, който да работи за групата Асгил. О, това не е ли Алесандро Франкети? — внезапно попита тя, насочила поглед над рамото на Уендъл. — Къде, за бога, се губи цяла вечер? Мислех си, че може присъствието му да е по-осезателно, предвид сумата, която му плащаме.

Щом Алесандро се приближи, Брук го разцелува по двете страни, но изражение му остана мрачно.

— Не те видях цяла вечер — прошепна тя в ухото му. — Къде беше?

— Не бях тук през цялото време — отвърна тихо той, като я отведе далеч от Мередит и Уендъл. — Гасих пожар.

— Какво става? — разтревожи се тя.

— Какво ли не става — въздъхна Алесандро. — Днес следобед се обадих на собственика на Хъдзън Лодж в окръг Дъчес, за да му кажа, че окончателно сме избрали мястото за сватбата. Той ми отговори, че трябвало да се свържа с някого си в Дубай.

— В Дубай? — зачуди се Брук и стомахът й се сви.

— Миналата седмица се договорил да го продаде на някакъв шейх.

— Тогава защо вчера изминахме сто километра, за да го огледаме? — изстреля Брук с пламнало лице и очи, пълни със сълзи. Алесандро гледаше в пода.

— Преговарях със сестра му — побърза да добави той. — Тя очевидно не е била информирана.

— Скъпа, какво става? — попита Мередит, като забеляза тревожното изражение на Брук.

— Има проблем с Хъдзън Лодж — обясни Алесандро. — Добрата новина е, че новият собственик иска да го поднови до нивото на „Дъ Пойнт“ в Адирондакс.

— А лошата новина… — впи очи в него Мередит.

— Работата няма да започне по-рано от три месеца и ще продължи повече от година. Това означава, че говорим най-рано за следващата есен.

Брук пое дълбоко въздух и събра сили да не се разстройва. Това е само едно място, напомни си тя. Не означава нищо. Изведнъж си спомни за падащата звезда, която бяха видели в Париж, само че сега бляскавата й орбита бе затъмнена от голям сив облак.

Уендъл пристъпи напред и утешително погали Брук по ръката.

— Защо не помислите пак за имението ни в Нюпорт — предложи той.

Брук почувства внезапен пристъп на паника. Усещаше, че сватбата все повече се отдалечава от представата, която си бе изградила за своя ден — непринудено, изпълнено с щастие, съвършено събитие; брачните клетви се разменят на брега, където вълните докосват босите крака на булката. Да, Клифпойнт — лятната „виличка“ на семейство Билингтън, както Дейвид обичаше да я нарича, беше великолепна, но приличаше на музей — много лъскав и старателно подреден. Брук искаше дива природа, неподправена, естествена романтика. Не искаше нито Клифпойнт, нито Лили Салтер за шаферка. Не трябваше ли подготовката за сватбата й да бъде удоволствие?

— Клифпойнт би било съвършено място за пролетна сватба, не си ли съгласна, Мередит? — продължи Уендъл. — Трябва да сме сигурни, че отправяме верните сигнали. Семейните ценности са важни за нас.

Мередит беше объркана, макар че умело го прикриваше.

— Благодаря ти за предложението, Уендъл — обади се плътен глас, — но всичко е под контрол.

Брук усети как две топли ръце докосват раменете й и като се обърна, видя един красив по-възрастен мъж, който й се усмихваше. Беше чичо й Ленард, брат на майка й, няколко години по-млад от нея; той й беше като баща, след като нейният почина. Тя му отвърна с благодарна усмивка. Точно това приятелско лице й бе нужно в този напрегнат момент.

— Бях предложил на Брук и Дейвид Джуъл Кей — спокойно добави Ленард. — Мислим, че ще бъде съвършено. А пък и е на семейството. Не си ли им казала, Брук? С Дейвид тъкмо го обсъждахме.

Тя забеляза бързото като светкавица намигване на Ленард и бавно отпи от шампанското, за да прикрие усмивката си. Дейвид се приближи и й кимна съучастнически.

— Джуъл Кей? Какво е това? — зачуди се Алесандро, като явно се опитваше да изрови от паметта си някакъв спомен за мястото.

— Това е моята къща във Флорида Кийс — отговори Ленард. — Не го предложих досега, защото не исках да се бъркам в големия ден на булката.

— О, но това е великолепно — възкликна Брук и се зачуди как не се бе сетила по-рано. — Това е едно красиво бяло ранчо на малък остров на няколко километра от Исламорада. Ходехме там всяка зима. Ще бъде съвършено, чичо Ленард.

Дейвид кимна.

— А и времето е идеално в края на ноември — поясни той и се усмихна на засиялата от щастие Брук. — Сезонът на ураганите ще е отминал. Няма да е прекалено горещо.

— Зимна сватба — промълви възторжено Брук и стисна ръката на Дейвид.

— Какво ще кажеш за новогодишната нощ? — предложи той.

Алесандро повдигна вежди и посочи към гостите:

— Невъзможно. Половината от тази тълпа ще бъде в Сейнт Бартс или Палм Бийч.

— Ами нека вървят, ако имат по-интересни занимания — повдигна небрежно рамене Брук.

— Във връзка със сигурността — Уендъл поглади брадичката си — може би ще е добре, ако поддържаме версията за сватба в Хъдзън Лодж през следващото лято. Ще говоря с познати в Дубай. Ще се свържа с новия собственик. Да видим дали ще приеме.

— Всичко се нарежда чудесно — възкликна Брук и се хвърли на врата на Ленард. — Благодаря, благодаря, благодаря!

Ленард я повдигна във въздуха и се разсмя.

— Да приема ли това за „да“?

 

 

През целия си живот Тес бе мечтала да има пари. Не по начина на Дом — за да се мери с някого или да се фука пред компанията от специални приятелчета. Тес искаше пари, защото бе отрасла в недоимък. Банкрутът на баща й бе унищожил не само семейството им, но и самия него. Защото банката и хората около теб те преценяват според начина, по който си плащаш сметките. Баща й умря нещастен, понеже знаеше, че бе провалил семейството си и себе си като мъж. Тес не искаше да гледат на нея като на по-долна ръка човек и това подхранваше амбицията й като петрол в огъня. Червените подметки на обувките й „Лубутен“ заявяваха, че тя може да си позволява скъпи стоки и че умее да се грижи за себе си. Харесваше й да отбелязва в анкети на списанията в графата за доходи „Над седемдесет и пет хиляди лири“ и беше една от малкото хора, които обичаха да ги спират представители на благотворителни организации по главната улица. Като подписваше чека, усещаше, че владее положението. Истината бе, че когато Мередит Асгил й бе предложила да работи за семейството, единствената причина Тес да не приеме веднага беше чувството й, че това е мираж. Все пак това бяха умни, влиятелни хора, които не биха имали угризения да предложат на Тес голям подкуп, за да унищожи статия. Оттук следваше изводът, че високо платената работа в Ню Йорк — града, в който всеки много амбициозен, млад човек иска да работи, бе просто по-подходяща примамка.

По време на вечерята в Конът Мередит я бе омайвала с чудни приказки за живота в Манхатън, които явно имаха за цел да изострят апетита й към бляскавите възможности на живота в Ню Йорк. Но Тес още не можеше да се отърве от чувството, че „работата“ приличаше на отдела за развитие на проекти в „Глоуб“ — назначение, което предлагаха на неудобни или некадърни служители. Това не беше истинска работа, а добре платена машинация, за да отвличат вниманието на набелязания човек, докато директорът и екипът му от адвокати намерят удобен начин да го уволнят.

Но сега, след разкритията на Чарлз Дивайн, Тес разбра, че може би греши за предложението на Мередит. Наистина имаше от какво да бъдат пазени членовете на семейство Асгил. Имаше тайни. Много тайни. А вътрешният глас на Тес — надежден съветник, трениран в таблоидите, — й подсказваше, че има още заровени истории, които напираха да изскочат.

Тес се огледа и я забеляза в другия край на залата. Когато погледите им се срещнаха, Мередит тръгна през дансинга към нея величествено като паун, с вдигната брадичка, изпънат гръб и шумоляща дълга рокля. Приличаше на царица — най-изисканата шейсетгодишна жена, която Тес някога бе виждала.

— Тес. Забавлявате ли се?

Мередит изглеждаше сдържана, докато въртеше столчето на чашата си за мартини, но очите й блестяха като на човек, ударил джакпота.

— Невероятно тържество — кимна Тес. — Чух някой да казва, че майката на Дейвид го е организирала само за две седмици?

— Тя има богат опит — заяви великодушно Мередит. — Само ми се искаше да бе убедила Дейвид да каже няколко думи. Той е толкова добър оратор. Но младите искат всичко да бъде много непринудено.

Тес дяволито се усмихна.

— Тогава не биваше да го правят в Белкорт. Бъкингамският дворец щеше да е по-семпло място.

Мередит само кимна.

— А Шон тук ли е? — поинтересува се Тес.

— Той е в Минесота — оповести тихо Мередит, втренчила напрегнато очи в Тес. — На рехабилитация.

— Добре. Радвам се да чуя, че се възстановява.

Мередит направи знак с глава към Дом; той се смееше с група млади момичета и размахваше бутилка шампанско, за да илюстрира някаква история, която разказваше.

— А приятелят ви забавлява ли се?

— Тук му харесва — увери я Тес, като старателно прикри раздразнението си от поведението му. — Чудеше се, в случай че приема работата, дали може да се уреди виза и за него?

— Не е невъзможно — усмихна се леко Мередит. — Ако приемете работата. Ако нещата потръгнат. — Тя пооправи наниза перли около врата си. — Но не мога да чакам отговора ви безкрайно дълго.

— Като заговорихме за това, току-що добих интересни впечатления за семейството. Сега съм по-наясно с предизвикателствата на тази длъжност.

— Така ли? И от кого?

— Чарлз Дивайн.

Мередит весело се разсмя.

— Милият, стар Чарлз. Как, за бога, се е добрал до покана? Не е много популярен напоследък, за разлика от неговото мнение. Какви глупости ви наговори?

— Разказа ми за Оливия Мартин — обясни Тес, приковала поглед в Мередит.

Последва минута мълчание, през която Мередит примигна и преглътна.

— Какво за нея? — процеди тя.

— За смъртта й.

Лицето на Мередит помръкна.

— Чарлз Дивайн просто си бърка глупавия нос навсякъде — отсече тя. — Най-големият клюкар в Манхатън. Половината от това, което разказва, е плод на въображението му. Той…

Мередит неочаквано замълча и затвори очи в усилие да се овладее.

— Каквото и да ви е казал…

— Трябва да знам всичко, Мередит — прекъсна я Тес. — Няма да мога да ви помогна, ако не ми кажете всичко. Съвсем всичко.

Мередит отпи глътка от питието си и докосна ръката й в знак, че иска да я придружи на по-усамотено място.

— Прощавайте, но нямах желание да ви разказвам истории, които засягат семейството ми, без дори да сте приели работата — обясни тя и неспокойно се огледа, за да се увери, че никой не ги чува.

— Защо е имало слухове за Оливия и Хауард?

Мередит се изсмя студено.

— Когато някоя красива изгряваща звезда и богат бизнесмен станат приятели, винаги тръгват слухове.

— И какво според вас се случи в нощта на сватбата ви? — Тес вече се чувстваше по-силна, в свои води — провокираше, дълбаеше надълбоко. Дори започна да се забавлява.

Мередит я погледна и разбра, че няма да се измъкне. Въздъхна.

— Наистина не знам какво се случи. Вярвам, че Оливия беше депресирана, макар че едва я познавах. Бяхме се срещали само два пъти преди сватбата. Беше там като рекламно лице на серията червила на „Асгил“. Смъртта й, макар да не бе доказана, беше истинска трагедия. Черен облак над сватбата ни. Сега сигурно разбираш, защо искам големият ден на Брук да бъде съвършен.

Тес я изгледа замислено.

— Аз пък си мислех, че с тази длъжност искате просто да ме махнете от „Глоуб“ и от Лондон — призна тя.

— Не. Разбирам защо бихте си мислили това, но тук има доста работа, Тес. Семейството ми има нужда от защита и мисля, че вие ще се справите.

Тя огледа множеството гости. Брук и Дейвид стояха на стъпалата, за да ги снимат, и се смееха.

— Вижте колко са щастливи. Съвършената президентска двойка, не мислите ли? Това е залогът, Тес, не само репутацията на семейството. Нещо много повече.

Тес отпи от шампанското и внимателно постави чашата си на съседната маса. Дом не се виждаше никъде. Не че би повлиял на решението й.

— Приемам — кратко заяви тя.

На лицето на Мередит грейна сърдечна усмивка. Тя хвана в дланите си ръката на Тес.

— Знаех, че ще вземете правилното решение — каза тя. — Напуснете „Глоуб“ в понеделник и можете да започвате веднага щом се преместите тук. Има много работа за вършене. И, Тес? Добре дошла в семейството.