Тасмина Пери
Първороден грях (15)

13.

Тес надяна широката дървена халка на средния си пръст и вдигна ръка, за да му се порадва. Гладкото парче орехово дърво с размери на топче за пинг-понг лъщеше на слънцето. С него ръката й изглеждаше малка и елегантна. Уличният продавач се беше улисал в поставянето на чифт сребърни обици в пластмасово пликче и тя го потупа по рамото.

— Колко струва? — попита тя и вече бъркаше в чантата си.

— Четирийсет долара — отговори той и отметна дългата си кестенява опашка през рамо.

Тя знаеше, че може да й намали до трийсет долара, но какво пък толкова? Поддаде се на романтичната представа, че денем той е занаятчия бижутер, който се бори за насъщния, а нощем се превъплъщава в талантлив авангардист, затова изпита истинско филантропично удовлетворение, като му подаде четири десетачки. Подпомагам изкуството, каза си с усмивка. Вярно или не, пръстенът чудесно подхождаше на джинсите й „Севън“. Много шик. Като пресече Бродуей при Спринг стрийт, тя забеляза симпатичен стар жълт фургон за сладолед, паркиран на една от павираните улици в Сохо. Купи си с червена боровинка във вафлена фунийка и си близна с удоволствие. Това беше първият топъл пролетен ден в Манхатън. Как да не се разнежи човек?

Дори разочарованието й от Дом не можеше да развали доброто й настроение.

Тази седмица той трябваше да дойде за пръв път при нея в Ню Йорк, но всичко пропадна при първата появила се пречка. Налагало се да прекара целия понеделник в офиса, тъй като редакторът искал промяна на страниците за туризъм. Отначало Тес се бе разстроила, беше се почувствала предадена, дори зарязана. Тя посвети първите две седмици в Ню Йорк в приготовления за пристигането му: подреди апартамента си в Уест Вилидж, извади дрехите от куфарите, разопакова вещите си от кашоните на „ФедЕкс“. Още й беше чужд, но поне сигурен пристан.

Но може би, помисли си тя с чувство за вина, може би така да е по-добре. Като редактор в отдел „Туризъм“ Дом добре познаваше повечето големи градове, а пък и обичаше да демонстрира това. Така че щеше да й е по-забавно да опознае Ню Йорк сама — да открива закътани местенца, свои тайни преживявания, които след това да сподели. Трябваше да признае, че много й хареса да следва собствените си пориви. Бе се събудила рано и бе отишла да закуси сама в бистро „Пастис“ в Мийтпакинг Дистрикт, наблизо до апартамента й. Бе седяла там с чаша лате и бе наблюдавала очарована елегантните жени, облечени в тесни джинси и дрехи на „Шанел“, събрани около масите на групички, които се смееха, пиеха кафе и похапваха.

После бе поела обратно към Вилидж ту по една, ту по друга улица като в игра на лабиринт — първо по оживеното Седмо авеню, обратно по тихите улички с красиви, долепени една за друга къщи с малките им кафяви веранди и лъскави входни врати. Бе позяпала на воля по витрините на Блийкър стрийт, бе подминала пекарна „Магнолия“ и натрупалата се опашка за малки кексчета и вкусни парчета торта „Червено кадифе“, чийто топъл, захаросан аромат се носеше по цялата улица. Бе минала край малки магазинчета за антики, китари, стари книги, дизайнерски дрехи или петдесет различни вида хляб. А оттам — обратно към Сохо, със съвършено различната му атмосфера — тесни, павирани улички с мезонети за милиони долари, сергии, на които продаваха марионетки — три за пет долара, разположени точно пред галерии за африканско изкуство без обявени цени.

Този Ню Йорк бе различен от впечатленията й отпреди десет години. Тогава, през първото им лято заедно, с Дом си бяха намерили евтин полет до Нюарк, Ню Джърси, след това с влак от гара „Пен“ се озоваха точно до Медисън Скуеър Гардън. Беше през юли, който — сега вече знаеше — е най-неподходящият месец за посещение на Ню Йорк, но тогава горещината го правеше още по-екзотичен. Бяха отседнали в хостел на Сто и четвърта улица, хранеха се с хотдог в Сентрал Парк и пица на парче от „Сибаро“^[1]. „Някой ден ще работим в Манхатън“, бяха си обещали те, докато разглеждаха града от най-високия етаж на Световния търговски център. Девет години по-късно Тес успя. След толкова време осъществи мечтата си.

Погледна часовника си и не можа да повярва, че вече бе четири следобед. Денят препускаше — така ставаше винаги, когато беше сама. Харесваше й да се разхожда, да се наслаждава на пролетното слънце, но като стигна до киноцентъра „Анджелика“ на Уест Хюстън стрийт, се изкуши да влезе.

След толкова обикаляне краката я боляха, а пък и много отдавна не бе ходила на кино. Разгледа програмата до касите. Имаше някакъв филм на Уди Алън, за който бе чела ужасни отзиви, няколко филма, участвали в македонския филмов фестивал и един бразилски като чуждоезиков, за който беше сигурна, че е отличен… но не е за този ден. И после погледът й попадна на „Пактът“ — нискобюджетен филм на ужасите, който бе привлякъл вниманието на фестивала в Сънданс. Звучеше забавно.

Тя се нареди на дългата опашка, която се виеше по стълбите. Това бяха предимно двайсет и няколко годишни същества с интелигентен вид. За да убие време, Тес прегледа пощата на блекбърито си с надеждата, че ще има съобщение от Дом. На касата разсеяно сложи двайсетдоларова банкнота, без да отделя поглед от телефона си.

— Извинете, госпожо. Вие ли сте родител или придружител на това момче?

Отначало тя не обърна внимание, защото предположи, че това се отнася за някой друг.

— Госпожо? — служителката повиши глас и тогава тя се огледа и забеляза до себе си едно високо момче в джинси и тениска.

— Хайде, лельо Лиз — подкани я той, впил поглед право в очите й. — Ще си вземем ли пуканки?

Объркана, Тес погледна служителката на касата.

— С вас ли е? — попита тя отново Тес с безразличие и нетърпение.

— Лельо Лиз! — повтори момчето. — Хайде!

Той изглеждаше на около дванайсет-тринайсет години и със сигурност никога преди не го бе виждала. Но в умолителния му поглед имаше нещо, което я подтикна да каже, без да се замисля:

— Хмм. Да. Да, той е с мен — потвърди тя и пъхна още пари през отвора.

— Хубаво — въздъхна служителката, плъзна обратно два билета и погледна край Тес. — Следващият?

Тес и момчето се отправиха навътре във фоайето.

— Приятно ми е, че те виждам — погледна го тя закачливо и му подаде билета. — Предполагам, ти си моят отдавна изчезнал племенник? Което е хубав номер, като се има предвид, че нямам братя и сестри.

— Виж, съжалявам — извини се момчето. — Тук са истински нацисти, но аз трябва да гледам „Пактът“. Няколко деца от моето училище са идвали миналата вечер и са купили билети за Уди Алън, после се промъкнали на ужасите. И аз опитах на прожекцията в един и половина, но ме хванаха.

— А, и затова реши да използваш някоя стара муцуна? — подхвана го Тес с престорена строгост в гласа.

— Стига де, сигурно си спомняте как е в училище? Има наши и чужди хора. Аз съм отскоро в това училище и ми е нужна всевъзможна помощ.

Тя не сдържа усмивката си. Знаеше много добре какво означава това желание да бъдеш приет в обществото. Тя се премести в Съфък от Еджуеър, когато беше на шестнайсет и първият месец в колежа й се стори ужасен. Всички вече се бяха разделили на малки, сплотени групички — все приятели от старите училища. Тес беше, както майка й я наричаше нежно, „бавноразвиваща се“ — непохватна, затворена и малко боязлива. Дори екзотичният й произход — идваше от изискано „лондонско предградие“ — не впечатли провинциалната среда. От отчаяние тя се записа да работи в списанието на колежа и, за нейна изненада, това се оказа спасение. Под прикритието на бележника и диктофона си Тес откри, че може да говори с хора, включително и с момчета, та дори и с хубавите. Всъщност откри, че се справя доста добре и стана по-уверена. И сякаш, като възнаграждение за смелостта й, Майката — Природа я дари с позакъсняла красота — блестяща гарвановочерна коса, чиста кожа, големи зелени очи и възхитени погледи отвсякъде. И като си помисли, че дължи всичко това на журналистиката!

— Пуканки? — предложи момчето, като се изравни с нея. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб — усмихна се то и й подаде голямата кутия.

Искаше да му каже да се маха.

— Казвам се Джак, между другото — добави то. — Може ли да се навъртате наоколо, докато влезем в салона? Касиерката продължава да ни гледа. Направи нещо. Ако искаш разроши ми косата.

— Какво?

— Или ми дай долар да си купя дъвка. Нали знаеш, нещо, което правят лелите.

Тя обърна очи, докато Джак продължаваше да говори. Най-сетне влязоха в тъмния салон. Тес се чудеше дали е от нерви, или си е такъв през цялото време. Той явно имаше да каже доста повече неща, отколкото тя на тази възраст.

Филмът скоро започна и се оказа точно каквото й бе трябвало — истинско забавно убежище, пълният лукс да си позволи два часа да се изнижат, без да мисли за нищо особено. Освен че по време на по-страховитите сцени се усети, че поглежда загрижено към Джак. Нямаше почти никакъв опит с деца и никаква идея дали филмът нанася непоправима вреда на младата му психика, или това е нещо познато за един съвременен тринайсетгодишен младеж с достъп до плейстейшън и интернет. Когато тръгнаха надписите Тес вече се чувстваше виновна.

— Не мога да повярвам, че ти позволих да гледаш това! — прошепна тя, докато излизаха навън. — Цялото това насилие и ругатни. Надявам се, че си си затворил очи, когато… е знаеш — когато мъжът и жената се целуваха. — Тес се изненада от проявата си на закрилничество.

— Целувки? Като че ли правеха доста повече от това — ухили се Джак. — Все пак благодаря, че ме доведе, лельо Лиз. Беше супер.

— Да, всъщност беше доста добър — призна тя. — Направо сме за затвора.

Те се измъкнаха на улицата и двамата присвиха очи на слънчевата светлина. След няколко секунди тя усети, че момчето я следва.

— Та къде е майката ти този следобед? — полюбопитства тя и започна да рови в чантата си за слънчевите очила.

— В Гринуич.

— Лондон? — възкликна изненадано Тес.

— Кънектикът — небрежно отвърна Джак. — Тя живее сега там с новия си приятел. Ти оттам ли си? От Лондон?

— Да, преместих се тук преди три седмици.

— А съпругът ти тук ли живее?

Тес потръпна от предположението, че е омъжена. Мислеше се за толкова шик с новия си пръстен и чантата си, пълна с покупки от „Марк Джейкъбс“, но в очите на Джак сигурно изглеждаше древна. Поклати глава.

— Не, не съм омъжена.

— Аха — кимна Джак, като продължаваше да върви с Тес по улицата. — Не ти ли липсват приятелите?

Тес отново почувства вина. Истината бе, че нищо от Лондон не й липсваше. Когато се бе приготвяла за пътуването, бе потънала в притеснения и носталгия. Беше очаквала, че много ще страда толкова далеч от дома, но се оказа, че нищо не й липсва: нито суматохата на нюзрума, нито дори старият й апартамент срещу Батърсий Парк.

— Малко — сви рамена тя.

— Как е в Англия?

— Дъждовно.

— Така беше и в Бъфало — обясни Джак въодушевено. — Там живеехме с мама и татко. Татко беше в армията и беше изпратен на мисия в Ирак. Като се върна, мама го напусна заради друг.

— Много съжалявам.

— Харесва ми Ню Йорк, а пък мисля, че и мама е по-щастлива, където е сега. Аз ходя в Гринуич през две седмици. Тя също идва при мен, но днес пропусна.

— Е, и с мен е така — закима Тес с иронична усмивка. Минаваха през парк и тя седна на една пейка и вдигна лице срещу слънцето. Джак седна до нея и я погледна крадешком.

— Значи и твоите родители са разделени? Това ли искаш да кажеш?

— Не, баща ми почина. Всъщност имах предвид приятеля ми. Очаквах го да пристигне този уикенд.

— Ами майка ти? Обзалагам се, че й е тъжно, задето живееш толкова далече.

— Тя не знае.

— Защо? — учудено попита Джак.

Тес изду бузи и изпуфтя, изтощена от това разпитване.

— Нямаш ли си друга работа? — сопна се тя.

— Не — примигна срещу нея Джак.

— Е, аз обаче имам и трябва да се прибирам, така че беше ми приятно, но…

— Трябва да ми позволиш да те изпратя — бързо я прекъсна Джак. — Този град е опасен за сам човек — всякакви отрепки се мотаят наоколо. Къде живееш?

Нямаше отърване от това дете.

— На „Пери“ във Вилидж.

— Ей, наблизо до мен — радостно обяви Джак. — Аз съм на Чарлз стрийт — съседи сме. „Пери“, а? Обзалагам се, в някоя от онези хубави червени къщи.

Тес се усмихна, като си помисли за панорамния си апартамент. Джак беше прав. Това беше една от най-хубавите сгради в района. Доста малка, но със съвършен изглед.

— Хубаво — одобри Джак. — Нашето място прилича повече на дупка. Баща ми работи на три места, но не е богат. Обичаш ли пица? — отплесна се той. — Хайде да отидем в „При Джо“. Най-хубавата пица в Ню Йорк… О, не.

Тес вдигна глава и проследи погледа му. На отсрещната страна на улицата забеляза висок здравеняк в джинси, който се бе запътил право към тях.

— Какво става? — намръщи се Тес.

— Баща ми.

Прилича на войник, реши тя. Ниско подстригана, светла коса. Безупречно изгладена риза в цвят каки и нос, явно чупен няколко пъти. Не беше красавец, но излъчваше сила и увереност, макар в момента да изглеждаше малко заплашителен.

— Къде, по дяволите, беше? — попита мъжът.

— На кино — измрънка Джак, този път доста по-лаконично.

— И какво толкова дават, че не може да почака до утре? Нали говорихме да отидем заедно.

Лицето на Джак пламна и той заби поглед в краката си.

— „Пактът“ — плахо отговори Тес, сякаш и нея щяха да я накажат.

— Извинете, вие коя сте?

— Тес Гарет — отговори тя и се почувства много непослушна. — Днес се запознахме.

Бащата на Джак повдигна вежди.

— И какво направи той, примъкна се зад вас на опашката?

Тя леко сви рамена — не искаше да създава повече проблеми на детето.

— За единайсетгодишен е доста хитър — констатира баща му.

— Единайсет! Каза, че си на тринайсет! — облещи се Тес насреща му.

— Съжалявам — предаде се Джак.

— Той е на единайсет години и не бива да гледа филми, забранени за малолетни — строго заяви бащата.

— Не знаех. Съжалявам. Както сигурно се досещате, не съм свикнала с деца.

Едрият мъж въздъхна и поклати глава.

— Вижте, госпожице Гарет, така ли беше? Аз съм Кевин Донован, бащата на Джак, и съжалявам, ако съм бил груб. Не е само заради филма. Джак трябваше да бъде с майка си, но тя не можа да дойде, а аз успях да уредя гледачка в последния момент.

— Нямам нужда от гледачка — нацупи се Джак.

— Явно „е изпързалял“ гледачката — Кевин пренебрегна казаното от сина му. — Тя дори не е забелязала, че го няма почти час. Когато ми се обадиха в работата, вече липсваше повече от три часа. Тъкмо щях да се обаждам в полицията.

— Баща ти е много разтревожен за теб — Тес изгледа с укор момчето.

Джак промърмори с наведена глава:

— Не ми харесва тази гледачка.

— Нямах голям избор — оправда се баща му.

На Тес изведнъж й дожаля за това малко семейство. Беден самотен баща, разкъсван между три работи и един умен, скучаещ син, който търси забавления. Като единствено дете тя добре знаеше какво означава да си самотен и да се чудиш какво да правиш.

— Вижте, аз живея точно зад ъгъла, ако някога пак ви се наложи — неволно й се изплъзна от устата.

Джак вдигна глава и широка усмивка грейна на лицето му.

— Страхотно — зарадва се той.

Господи, какво казах току-що, осъзна се Тес. Обзе я паника и реши да се измъкне.

— Е, не се задържам много вкъщи и работя до никое време…

— Все пак, благодаря — отговори Кевин, без да се хваща на тази идея. Едва ли можеше да му се сърди, помисли си Тес. Не се прояви като най-отговорния възрастен в Манхатън. Кевин сложи ръка зад главата на сина си и гальовно го подкани да тръгват.

— Хайде, приятел. Време е да вървим.

— Довиждане, Тес.

Тя ги гледаше как се отдалечават — Джак прегърбен, Кевин изправен. Не се съмняваше, че му чете конско. Когато завиваха зад ъгъла, Джак погледна назад и й помаха. Тес си сложи слънчевите очила и се усмихна. Първият й приятел в Ню Йорк беше дете.