Тасмина Пери
Първороден грях (56)

54.

Лиз пристигна първа. Влезе в хотелския апартамент в „Карлайл“ със собствения си ключ. Тази промяна й допадаше — да се срещат тук, вместо при Уендъл в „Пиер“, тъй като Лиз имаше чувството, че не владее положението, ако не беше на своя или на неутрална територия. Тя се съблече и тъкмо се пъхна гола под снежнобелите чаршафи, когато Уендъл се появи на вратата на спалнята.

— Закъсня — усмихна се тя и лениво разпери ръце на възглавниците.

Вместо да й върне усмивката както обикновено, Уендъл се намръщи и подхвърли едно копие на „Уошингтън Спай“ върху леглото.

— Видя ли го? — попита той.

Лиз се наведе напред и придърпа чаршафа около тялото си.

— Какво е това?

— Разгледай го и ще разбереш защо не си човекът, когото най-много ми се иска да видя този следобед.

Объркана, тя прелисти страниците на списанието.

— Пак ли тази глупава история — промърмори тя. Уендъл свали сакото си от „Бриони“ и разхлаби вратовръзката си. Устата му бе застинала в тънка линия. Тя познаваше това изражение — наричаше я „посмъртна маска“. Подсказваше за суровите мерки, с които беше готов да реши проблема.

— Според теб са глупости — изсумтя той и седна на ръба на леглото. Намекът му я подразни. Тя не беше нито майка си, нито Брук, нито Тес Гарет, които биха се вцепенили от уплах тази история да не провали скъпоценната им сватба. Лиз изобщо не се интересуваше дали ще се оженят, или не, нито пък я вълнуваха тези сладникави сюжети. Дразнеше я обаче мисълта, че Уендъл и всички онези клюкари през годините обвиняваха баща й за изчезването на Оливия Мартин. Това беше отвратително опетняване, което нямаше да търпи.

— Майната ти, Уендъл — тросна се тя и се загърна още по-плътно. — Оливия Мартин е била откачена кучка, която се е самоубила, точка. Това няма нищо общо с баща ми, нито със семейството ми и мисълта, че вярваш на тези безпочвени обвинения, ме влудява.

Последва дълго мълчание, през което двамата се гледаха в очите, после Уендъл скептично поклати глава:

— Надявам се да си права, че няма нищо общо със семейство Асгил, защото не съм в настроение да рискувам.

Лиз вдиша дълбоко няколко пъти, за да се успокои. Все още беше бясна, но нахвърлянето върху Уендъл нямаше да доведе до нищо. Освен това не искаше да клати лодката сега, когато предстоеше откупуването на „Скин Плюс“. Оказа се дяволски трудно да уговори Уендъл да финансира сделката. Ръфаше като побесняло куче най-дребните подробности от договора. Ако Лиз се надяваше на някакво специално отношение заради факта че спи с него, беше в голяма грешка. Доказателство за това беше условието на Уендъл да притежава осемдесет процента от акциите на Асгил, макар че Лиз бе успяла да вмъкне клауза за възвръщане на част от дяловете си, ако се постигнеха някои по-оптимистични резултати. Тя беше убедена, че ще успее, както и че с Уендъл щяха да имат вълнуващо партньорство не само в леглото. Този мъж беше като питбул: огромен плюс, ако е на твоя страна, но да не ти се случва да те погне.

— Ела тук — нареди й той навъсено.

Тя постоя един миг и после допълзя по матрака, седна зад него и го обгърна с дългите си гладки крака. Притисна голите си гърди към гърба му и започна да го целува нежно по врата и да разкопчава ризата му.

— Ние с теб можем да се справим с всичко — прошепна тя.

Плъзна ръцете си надолу по тялото му, сръчните й пръсти отвориха ципа на панталоните му.

— Дейвид и Брук трябва да дадат интервю преди сватбата — предложи тя и ръката й започна да се движи умело нагоре-надолу по пениса му, докато усети как се уголемява и втвърдява.

— Ще се справим с тази история — прошепна Лиз и почувства влагата между краката си. — Ще я контролираме, ще разкажем нашата версия. Виж какво направи Обама. Потуши скандала с наркотиците още преди да встъпи в длъжност и всички го оправдаха. Но Клинтън с неговото „не съм смъркал“ докъде стигна? Разпънаха го.

— Там беше трева — сопна се Уендъл. — Това е убийство.

Ръката й спря да се движи и пръстите й стиснаха пениса му малко по-силно.

— Било е самоубийство — твърдо отсече тя — или инцидент. По дяволите, Оливия дори може още да е жива, кой знае. Така и не са намерили труп.

Изведнъж Уендъл се изправи, извърна се настрани и вдигна ципа си.

— Не мисля, че това е добра идея днес.

Тя го изгледа свирепо.

— Явно не.

Стана от леглото, отиде в банята, облече черния си костюм и наплиска лицето си с вода. После се загледа в отражението си в огледалото. Успокой се, Лиз, мисли за голямата цел, каза си тя. Контролирай живота си. Справи се с този човек.

Когато излезе, за своя изненада Лиз забеляза, че Уендъл я гледа гузно.

— Лиз, съжалявам. Просто съм много напрегнат — той протегна ръка към нея. Тя се остави да я дръпне в прегръдките си.

— И аз съжалявам — отвърна, още учудена от нетипичното за Уендъл извинение. — Но все пак става дума за баща ми.

— И за сина ми.

Той целуна меката част на ухото й и я разнежи. Тя го погали по врата и усети, че тялото му вече не беше така сковано.

— Ще имам много работа цялата седмица, но какво ще кажеш да се върнем към това следващия вторник или сряда? — предложи тя, като го галеше по лицето. — Предстоят много коледни тържества, които можеш да използваш за извинение.

— Така ще направим — кротко се съгласи той. Взе ръката й и целуна върховете на пръстите й.

Лиз се усмихна и внимателно ги издърпа.

— Вече трябва да се връщам в офиса. Ще освободя стаята.

Взе портмонето си и ключовете от стаята, излезе в призрачно тихия коридор и натисна бутона на асансьора. В редките случаи, когато се срещаха извън апартамента на Уендъл, бяха предпазливи и винаги влизаха и излизаха от хотелите поотделно. Веднъж бяха прекарали цял следобед в Белкорт, след като Уендъл предвидливо бе освободил прислугата за цял ден и бяха правили секс в конюшните, до хангара за лодки и — още по-вълнуващо — в семейното легло.

Лиз извади черната си кредитна карта „Американ експрес“ и много бързо плати сметката. Тъкмо пресичаше фоайето, когато някой я докосна по рамото.

— Лиз. Каква приятна изненада.

Тя се обърна и видя Робърт Билингтън, който закопчаваше палтото си и леко й се усмихваше.

— Какво правиш тук? — попита той с типичната си подла усмивчица.

Сърцето й лудо заби и се запита дали я е видял на рецепцията.

— Отседнах тук за няколко дни. Банята ми е в ремонт.

Робърт кимна.

— Не си се преместила при индиеца? Дочух, че сте си станали много близки.

Направо е ужасен, помисли си Лиз с присвити очи.

— Аз съм индивидуалистка — отговори тя възможно най-учтиво. — Мислех, че си наясно с това, Робърт.

Тя чу зад себе си звънтенето на асансьора. Инстинктивно се обърна и видя Уендъл да минава край тях. Мамка му.

— Татко?

Лиз погледна към Робърт и съзря как първоначалното му объркване се смени с ликуващо злорадство, като осъзна, че е хванал баща си в изневяра. Уендъл обаче се приближи към тях с разтворени ръце, без да трепне.

— Робърт. Лиз. Какво правите тук двамата? — Той побутна закачливо Робърт по ръката. — Да не би да идвате заедно? — вдигна вежда той с престорено подозрение. Лиз едва не се изсмя на глас на дръзкото му представление. Беше толкова съвършен и убедителен, че пред него тя се почувства като аматьор.

— А ти откъде изникна? — измърмори Робърт, внезапно объркан.

— Имам късен обяд с Тай Конър. Видя ли го да минава насам? — той посочи с глава към ресторанта. — Тъкмо пристигам и ползвах тоалетната.

Робърт внимателно наблюдаваше баща си.

— Не, не съм го виждал…

Уендъл приглади сакото си и подхвана вече по-сериозно:

— Чете ли „Уошингтън Спай“? — попита той сина си, сменяйки темата.

Робърт погледна към Лиз и изражението му стана предпазливо.

— Да. Ще поговорим по-късно.

Уендъл се наведе и целуна Лиз по бузата, все още румена от топлината на хотелската им стая.

— Ами, довиждане Уендъл, Робърт. Предполагам, ще се видим на сватбата.

Тя излезе от лъскавото фоайе с вперен напред поглед, докато не излезе на улицата. Стъпи на шосето и едно жълто такси наду клаксона и рязко изви, за да я избегне, а шофьорът се разкрещя от прозореца. Лиз с облекчение си помисли, че се е измъкнала от още един фал.