Тасмина Пери
Първороден грях (59)

57.

Брук гледаше сватбената си рокля, прехапала устната си. Току-що беше пристигнала в апартамента й с полет първа класа през Атлантика. Беше великолепна, нямаше съмнение. Изящна коприна, оригинален модел — толкова пленителна и величествена. Трябваше да е радостна, възхитена, замаяна от вълнение. Но не беше.

Не така си представяше сватбената си рокля. Тя седна нещастно на пода и отпусна глава в ръцете си. Просто не е това, което исках, натрапчиво си повтаряше тя и едри сълзи се търкулнаха от очите й и капнаха на коленете й. На последната проба в ателието на Гийом Риш бе чувствала същото, но не бе посмяла дума да обели на Лиз и майка си. Знаеше какъв е залогът, особено сега, когато фирмата имаше проблеми. Брук избърса очите си и отново я погледна. В никакъв случай роклята не беше грозна. Беше красива, произведение на изкуството. Стотиците хиляди ситни кристалчета и барокови перли, зашити във формата на перца с най-фина сребриста нишка, дело на френската къща за бродерии „Лесаж“ спираха дъха. Широкият й шлейф беше изработен от деветдесет и пет метра копринен тюл. Както висеше на златната си закачалка в дрешника, й приличаше на музеен експонат. Богат и пищен, би подхождал повече на някоя кралица като Катерина Велика или Мария-Антоанета. А Брук знаеше, че не е кралица, колкото и да се стараеше.

Тя стана и отиде в кухнята, за да си сипе чаша вино. После тръгна към хола с бутилката и тирбушона. Масата за хранене все още стоеше отрупана с подаръците от предсватбеното й тържество, което се състоя в хотел „Плаза“. Украшения в раирани торбички в кафяво и бяло от „Хенри Бендел“, златисти чорапогащи на „Лубутен“ за медения месец и купища момичешки дрънкулки. Тя беше най-щастливото момиче на света. Тогава защо беше толкова притеснена, толкова самотна? Тя вдигна телефона и набра Дейвид, който беше на ергенски уикенд във Вегас.

— Скъпи, аз съм.

— Миличка, тъкмо започваме — викна той. Около него се чуваше глъчка. — Случило ли се е нещо?

— Мразя сватбената си рокля — изохка Брук.

Дейвид се изкиска.

— Не трябваше ли да пазиш в тайна от мен тези подробности? — пошегува се той. — Виж, Робърт ме вика, а трябваше да сме напуснали хотела преди час, един бог знае защо. Страх ме е да си помисля какво ми е подготвил.

— Върви — каза Брук и се почувства глупава егоистка. — Прекарай си страхотно. Аз съм добре. Наистина.

— Сигурна ли си?

— Разбира се.

Тя затвори телефона и започна да крачи из стаята.

Имаше нужда да сподели тревогата си. Върна се при телефона с намерението да се обади на Дебс Аскуит, но вместо това пръстите натиснаха бутоните на друг номер в Ню Йорк.

— Мат, ти ли си?

През трите седмици, последвали разправията й с Мими в офиса, тя се бе опитала да държи Матю на разстояние, като се бе оправдавала с работа или с безкрайните приготовления за сватбата, което си беше и самата истина. Проби при фризьора, при гримьора, срещи с фотографи, цветари и фирми за кетъринг, да не говорим за безкрайните съвещания с Алесандро Франкети за най-дребните детайли. Но сега изневиделица се оказа, че Матю Палмър е единственият човек, с когото би искала да говори.

— Хей — предпазливо попита той. — Какво става?

— Сватбената ми рокля прилича на снежна виелица.

— Мислех си, че струва двеста хиляди долара.

Сега наистина й прималя.

— Така е. Отидоха доста метри плат.

— Досадно.

Гласът му звучеше далечен и странен.

— Ти добре ли си? — попита тя.

— Съвсем — измрънка той.

— Не ми звучиш добре. Всъщност звучиш скапано, както се чувствам и аз.

Последва неловко мълчание. Брук се заслуша в слабото шумолене по линията, като се опитваше да отгатне какво е настроението му.

— Мат, какво става? Тревожиш ме.

Той въздъхна.

— О, не е важно. Със Сузи се разделихме.

— О, не. Кога се случи?

— Преди две вечери. Виж, Брук, не е кой знае какво, наистина. Аз съм голямо момче. Просто съм малко уморен. Току-що си изядох пицата и имам нужда да поспя.

— О, съжалявам — тя се почувства неудобно. — Забравих какво правиш понякога. Върви и си почини, ще се чуем по-късно.

Тя затвори телефона и се строполи на дивана. После изведнъж я обзе внезапен порив, грабна чантата си и неотворената бутилка вино. Много й здраве на Мими, дето се опитва да я кара да се чувства виновна, изфуча тя и взе ключовете си. След двайсет минути беше в апартамента му.

— Брук? — той ококори очи, като я видя на вратата.

Мат изглеждаше ужасно. Беше блед и лъхаше на алкохол.

— Изненада — тихичко каза тя, защото усети, че не се радва на пристигането й. Брук не беше спонтанен човек и тъкмо заради това премисляше повече стъпките си. Но вече беше твърде късно да се върне и влезе в апартамента му, изчервена от притеснение. Холът миришеше на застояло и кисело. Цялата маса беше покрита с бутилки бира, а пицата лежеше в кафявата кутия едва докосната.

— Извинявай — притесни се той и се опита да поразчисти бъркотията.

Движенията му бяха непохватни и бавни, и Брук разбра, че е пиян. С изненада осъзна, че това я подразни. Той все разправяше, че това със Сузи не е сериозно, а пък сега се беше напил, беше депресиран, потънал в самосъжаление. Ядоса му се, че я е излъгал.

— Няма нужда да се извиняваш — каза Брук и се зае да му помогне. — Позволено ти е да се самосъжаляваш. Тъжно е, когато приключва една връзка. Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Той сви рамене.

— Знаеш как става. Не се съгласяваш с нещо тъпо и това прераства в спор. Трийсет минути по-късно си казал неща, които не е трябвало, и тя затръшва вратата след себе си. После — той посочи камарата с бутилки — започваш да се самосъжаляваш.

Тя сложи настрана виното с извинително изражение.

— Мисля, че ще е по-добре да не я отваряме.

— Така мисля.

Той я погледна и се поусмихна.

— Та какво й е на сватбената рокля?

Тя направи физиономия и изведнъж и двамата се разсмяха.

— Знаеш ли какво ни е нужно? — попита тя.

Той я изгледа скептично.

— Да се позабавляваме.

— Не си ли затънала в сватбени приготовления? Имам предвид, че ти предстои моминско парти в четвъртък. После идва Коледа. После…

— Какво ще правиш утре вечер?

— Свободен съм. Ще съм дежурен на Коледа.

— Искам да дойдеш с мен на едно място — предложи тя. — Не се притеснявай, не ме отклоняваш от ангажиментите. Всъщност, ще върша няколко неща наведнъж.

— Какво, да не би да искаш да избера букета? — погледна я той.

— Нещо такова.

Мат се почеса по наболата брада замислено, после се усмихна.

— Е, в такъв случай, разчитай на мен.