Тасмина Пери
Първороден грях (12)

10.

— Имаме сериозен проблем — заяви Мими Хол, главен редактор в отдела за детска литература на „Йелоу Доор“. Седмичното заседание на редакционната колегия бе започнало едва преди две минути, а Брук вече беше притеснена. Мими Хол можеше да бъде много страховита жена, особено когато имаше проблеми, за които тя винаги умело прехвърляше вината на някого. Привилегиите и известността на Брук не я предпазваха, напротив, те бяха голям дразнител за Мими Хол. Всички в залата знаеха, че мястото на Мими не е в милия, добронамерен свят на детското книгоиздаване. Преди пет години тя била първа ракета в отдела за литература за възрастни на „Дабълдей“, но след серия сериозни провали и последвалите финансови загуби, я бяха уволнили. Стана редактор в „Йелоу Доор“ не защото намираше вълнуващо издаването на детски книги, в никакъв случай — Мими Хол дори не обичаше децата. Но това беше някаква работа и в тази своя преизподня, в очакване на някоя добре платена директорска длъжност, настървено изливаше яда и професионалните си несполуки върху всички останали. Особено върху Брук.

— Тази сутрин имах дълъг разговор с Дженифър Кели и явно няма да можем да пуснем книгата през октомври.

Тя съобщи новината нехайно, но седящият до нея Едуард Уокър, изпълнителен директор на отдела, пребледня. От известно време Дженифър бе най-известният автор на „Йелоу Доор“. Говореше се, че носи петнайсет процента от годишните приходи на фирмата с ексцентричните си любовни романи, чието действие се развива в провинциална Ирландия. Голям хит сред тийнейджърите в Средния Запад, първите й три книги оглавяваха класацията за бестселър на „Ню Йорк Таймс“ седмици наред. Тя бе едно от откритията на Мими. Бе откупила правата за цял свят за пет книги — сделка, възлизаща на петдесет хиляди долара, поради което и търпяха отвратителното й поведение.

— Но Мими, преди две седмици ти ми каза, че вече ни е изпратила книгата — заекна Едуард. — Сега е април, Мими. Април! Досега трябваше да я имаме. — Дори от другия край на масата Брук забеляза паниката в очите на симпатичния англичанин. Мими обърна глава и изгледа презрително Едуард. Не беше тайна, че тя го чакаше да се пенсионира, да се премести или да бъде преместен.

— Явно не си ме разбрал, Едуард. Казах, че Дженифър се кани да я изпрати, но, за съжаление, е бременна и не може да спази крайния срок.

— Бременна е? — попита Едуард недоверчиво. — Когато за последен път видях бременна жена, забелязах, че може да седи зад лаптопа си. — По природа Едуард беше учтив и кротък човек и сега за пръв път Брук го виждаше толкова ядосан. — А ако се е канела да я изпраща, значи не й остава много да довърши ръкописа.

— Трябва ли да ти напомня, че щом Дженифър ни изпрати тази книга, договорът й приключва — заяви Мими, все така непринудено. — И двамата знаем, че всяко издателство в града е приготвило чековата си книжка, за да я спечели. Въпреки че дължи цялата си кариера на мен, лоялността в този град нищо не означава. С други думи, трябва да пипаме внимателно, независимо дали ни харесва.

Всички присъстващи знаеха какво всъщност става с Дженифър Кели. Последната й книга „Шоколадови целувки“ беше едва сто и петдесет страници, повечето от които несъдържателни и лошо написани. Въпреки това преданите й почитатели я бяха изкупили, но си личеше, че любимата им авторка не бе вложила сърце. Тя бе получила милиони долари само от продажбата на книгите си, а предишната Коледа адаптацията от Дисни на втората й книга „Сърце на пеперуда“ бе счупила всички касови рекорди. Едва трийсетгодишна, тя имаше вила в Прованс, апартамент в Манхатън и малко имение в Ирландия. Истината бе, че нищо не можеше да й въздейства.

— Не можем ли да намерим редактор, който да нахвърля нещо? — обади се Дебс Аскуит, която отговаряше за избора на заглавия и беше най-добрата приятелка на Брук в „Йелоу Доор“, и една от малкото, които не се притесняваха да противоречат на Мими.

— В моя списък не нахвърляме книги — отразя я Мими унищожително. — Но да, внимателно обсъдих възможността някой редактор да помага на Дженифър, ала тя малко се притесни. А пък и ако от пресата разберат, ще падне сериозно писане. Дженифър е голяма звезда. Искаме да я запазим такава, а не да застрашаваме кариерата и репутацията й.

Едуард вдигна ръка.

— Мими, да разделим въпроса на две. Междувременно не е нужно да ви напомням, че ако Дженифър не изпрати книгата, остава дупка в програмата ни за октомври, което ще се отрази доста зле на финансите ни — добави той, обръщайки се директно към Мими. — Така. Някой има ли идея как можем да запълним тази празнина? Джоуел, защо не говорим с Пийт Коулс да напише нещо?

Джоуел Хамилтън беше издавал Пийт Коулс, бивш американски морски пехотинец, който пишеше трилъри за тийнейджъри в стила на „Самоличността на Борн“.

Джоуел направи физиономия.

— За съжаление, не. Той се подготвя за експедиция до Северния полюс и няма да може да напише нищо до Коледа. Тъй като вече е април, трябва да забравим за всичко, което не е напълно готово. Дори ще бъде опасно да се заемем да преиздаваме нещо в момента. За да пуснем нещо през октомври, вече трябва да сме се договорили с търговците.

— Дебс? — попита с надежда Едуард. — Миналата седмица имаше среща с „Уилям Морис“ и „Трайдънт“. Някой да има нещо интересно?

Дебс тъжно поклати глава и дългите червени къдри на гърба й се разлюляха.

— Нищо не може да гарантира запълване на дупка за два милиона във финансовия отчет, шефе.

— Брук — извиси глас Мими, като се усмихна леко. — Ти май имаш една млада известна приятелка, с която можем да работим — Майли Сайръс? Какво ще кажете за едната близначка Буш, която е учителка в детска градина?

— Всъщност не познавам Майли — отговори Брук и лицето й пламна. Знаеше, че имаше най-скромния списък с автори от всички, особено по отношение на финансите. Брук отговаряше да набира красиво илюстрирани книжки и мили приказки, предназначени за групата от седем до единайсет години. За нейна изненада едно от заглавията й току-що бе спечелило медал „Карнеги“ на панаира в Болоня, но продажбите — единственото важно нещо в тази убийствена атмосфера — се задържаха на средно ниво. Истински големите имена в детската литература като Дж. К. Роулинг, Стефани Майер бяха онези, които се пресичаха с интереса на възрастните читатели.

Тогава изведнъж Брук се сети за онази вълшебница. Ами да, разбира се, страхотният ръкопис, който бе спасила от камарата. Беше го взела в Белкорт и го чете в часовете преди годежа, за да се разсейва от цирка, който се разиграваше около нея. Беше се оказал дори много по-добър, отколкото бе очаквала.

— Обаче — подхвана тя, като почукваше с молива по устата си — четох една чернова, която според мен има голям потенциал.

— Така ли? — попита Мими саркастично. Не беше тайна, че според Мими Брук не трябваше да присъства на тези заседания. — Я, дай с няколко думи.

Винаги когато разговаряше с Мими, Брук се чувстваше като на интервю.

— Разказва се за една тийнейджърка вълшебница.

— Ох — изстена Мими и обърна очи. — Не още някой Хари Потър.

— Нищо подобно — отговори Брук. — По-скоро е роман мистерия. Разкрива различни престъпления в една трилогия.

— Кой е авторът? — поинтересува се Едуард по-великодушно.

— Айлийн Дън.

— Никога не съм я чувала — озъби се Мими.

— Не, защото това е първата й книга — колебливо поясни Брук.

— А кой я представлява?

— Засега никой. Ръкописът е изпратен по пощата.

— Спираме дотук — отсече Мими и вдигна ръка. — Така, някой друг има ли да предложи нещо наистина интересно?

Стара вещица, помисли си Брук, внезапно завладяна от желание да защитава книгата.

— Всъщност „Портико“ е много добра — тя безцеремонно прекъсна Мими. — Има тайнственост и хумор, подходяща е и за младите, и за възрастните читатели.

Тя се обърна и срещна свирепия поглед на Мими.

— Мисля, че трябва да й дадем шанс. Черновата е завършена, а още по-хубавото е, че това е трилогия и втората книга е почти готова.

— Ние обичаме трилогии — усмихна се Едуард. После се извърна наляво. — Мими, мисля, че трябва да я прегледаш.

Тя въздъхна шумно.

— Много добре. Предполагам, че ако е поносима, ще можем да я откупим за жълти стотинки. За авторката това ще е като всички Коледи да дойдат наведнъж.

Да се надяваме, че и моите ще дойдат, въздъхна наум Брук.