Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Поверително (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Original Sin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Корекция и форматиране
NMereva (2018)

Издание:

Автор: Тасмина Пери

Заглавие: Първороден грях

Преводач: Анета Макариева-Лесева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 09.01.2012

Редактор: Мариела Янакиева

ISBN: 978-954-655-276-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5201

История

  1. — Добавяне

59.

Тес почти зяпна от изненада, когато колата се отби от Грейт Ривър Роуд. Виждаше Ривървю, родната къща на Мередит, в края на дълга, оградена с дъбове алея. С приближаването на колата пред нея се откриваше цялото й великолепие. Беше изчела всичко за историята на Ривървю по време на тричасовия си полет до Батън Руж: как някога била една от най-големите захарни плантации в далечния Юг, как семейството на Мередит го притежавало от средата на петдесетте до началото на седемдесетте години, и как е станал луксозен хотел преди повече от трийсет години. Главната къща, строена през 1808 година в колониален стил и по-късно възстановена, беше бяла и внушителна, с пет дълги колони пред входа и високи прозорци. Напомняше на Белкорт. Като минаваха през прилежащите земи, Тес забеляза малките къщички, пръснати наоколо, свързани с мрачни спомени. Съмняваше се, че сегашните обитатели бяха чували за миналото. Вече бяха превърнати в луксозни кътчета за по хиляда долара на нощ, където отсядаха младоженци или почиващи, но през деветнайсети век са били колиби за роби.

Тя потръпна и се зачуди за пореден път дали трябваше да идва тук. Тес се бе обадила на Дом, преди да си даде време добре да обмисли какво има намерение да прави. Той се развълнува, като я чу, и я накара да се почувства зле, когато усети как надеждата в гласа му бързо угасна, щом разбра, че не се обажда, за да се сдобрят.

— Имам нужда от помощта ти — каза тя бездушно.

— Трябваше да се сетя, че ще искаш нещо — саркастично й отговори той.

— А ти какво очакваше?

Последва дълга пауза.

— Трябват ми две нощувки в Ривървю — обясни тя. — Супер скъпо е, а не съм сигурна, че мога да ги представя като разходи. Освен това ми е нужно оправдание заради многото въпроси.

— Защо ще душиш из Ривървю?

— Не питай.

— Е, тогава ще трябва да напишеш репортажа вместо мен — подкачи я той.

Тес се засмя.

— Това означава ли, че мога да ти изпратя фактурата? — върна шегата тя.

— Това означава ли, че ще останем приятели? — на свой ред попита той.

— Може би. Някой ден.

Тес прекъсна мислите си. Слезе от колата и извади чантата си от багажника. Във въздуха се носеше ароматът на цветя. Тя се регистрира на красивата махагонова рецепция и беше сърдечно поздравена от мениджъра, който се представи като Сидни Гарнър.

— Значи вие сте от лондонския „Таймс“? — произнесе той с плътния си, дълбок южняшки акцент.

— „Кроникъл“ — поправи го Тес.

— Много се радваме, че сте тук, госпожице Гарет. — Той махна на един сервитьор, който дотича с табла с традиционния джулеп.

Тес любезно поклати глава.

— Ще трябва да карам след малко.

— Но вие едва пристигнахте! — запротестира той. — Ривървю е място за почивка.

Тес се забавляваше от начина му да насича думите на срички.

— Е, ще се опитам — усмихна се Тес, — но всъщност не съм дошла за това.

Сидни отпрати сервитьора.

— Е, тогава ще ви изпратя до стаята ви? Настанена сте в „Давкоут“.

Тес се опита да скрие разочарованието си. Тя бе помолила Дом да се опита да й запази вила номер дванайсет, най-близкото до реката. Къщата за гости, в която някога е отседнала Оливия Мартин.

Те се спуснаха по една пътека през безупречно окосените градини с пищни рози и цъфнали дървета.

— Разкажете ми нещо за историята на Ривървю, господин Гарнър? — помоли Тес.

— Сидни, ако обичате — изчерви се той. — Хотелската верига „Портланд“ купила Ривървю от предишните собственици преди три години. Оттогава сме похарчили милиони, за да го подновим, да запазим духа на имението, но да звучи в стила на двайсет и първи век.

Той я заведе до хубава сива постройка и й подаде ключа.

— „Давкоут“ е една от най-хубавите ни вили. Изключително тиха. Реших, че ще я предпочетете пред стаите в главната сграда, заради работата си.

Тес се усмихна.

— Имате ли нещо против да огледам наоколо?

— В никакъв случай. Ако имате въпроси, просто ме питайте. — Той й тикна една брошура в ръцете. — Диск с изгледи, кратка история на хотела. Всичко е тук.

— Възможно ли е да погледна дванайсети номер?

Той едва-едва поклати глава.

— За съжаление, не. Този уикенд сме пълни на осемдесет процента и тя е заета. Почти винаги е заета. Много е популярна сред младоженците, тръгнали на сватбено пътешествие. И сега там сме настанили една новобрачна двойка.

— Ще проверите ли какво може да се направи? — погледна го Тес и го докосна кокетно по ръката. — Трябват ми само няколко минутки, заради гледката и тъй нататък. Ще съм ви много благодарна.

Сидни леко ококори очи.

— Ще се опитам — обеща й той с готовност. — Ще ви се обадя.

Направи няколко крачки и се върна.

— Знаете ли, някакъв журналист се обади преди няколко седмици и искаше същото. Сигурно има някаква история около номер дванайсет. Някаква актриса изчезнала, докато била на тържество тук през шейсетте години, но бих предпочел да не включвате това в репортажа си. Някои туристи са суеверни.

— Разбира се — усмихна се Тес. — Можете да разчитате на моята дискретност.

Тес се зачуди кой ли се е обаждал. Алиша? Някой от „Уошингтън Спай“? Някой от хората на Уендъл Билингтън? Това едва ли имаше значение. Никой не е научил повече, иначе вече щеше да го е чула.

Телефонът на Сидни звънна в джоба му.

— Извинете — каза той и прочете съобщението. — Викат ме в ресторанта. Идва нов готвач и малко се страхувам — той намигна нескопосано.

— Аз ще се настаня, ако всичко е наред. Имам среща във Вейчъри след по-малко от час.

— Тогава побързайте — посъветва я Сидни. — Далечко е.

 

 

Оказа се много трудно да бъде открит Денис Карсън. И понеже Тес разполагаше с ограничено време, беше принудена да помоли Беки от „Оракъл“ за помощ срещу още една сватбена история около Брук и Дейвид, но нямаше друг начин да се добере до полицая, разследвал изчезването на Оливия. Вейчъри беше малко, приятно градче в обратната посока на магистралата. Състоеше се от шепа креолски къщи и сгради с дървени веранди, скупчени около малка бяла църква с островърха камбанария. Пенсионираният офицер живееше точно зад смесения магазин и тъкмо окопаваше една роза в градината си, когато Тес пристигна. Карсън беше около седемдесетгодишен, с подстригана по военному сребристосива коса, широка челюст и тъмни, неспокойни очи.

— Благодаря, че приехте да се срещнем — каза Тес, докато се настаняваше на малкото камъшитено канапе, където я покани Карсън. Той седна на дървен стол срещу нея и забърса челото си с изпоцапана кърпичка.

— Не бях много изненадан — започна Карсън. — Един друг човек ми се обади по същия въпрос преди няколко седмици.

— Все това чувам — усмихна се Тес. — Мога ли да попитам кой беше?

— Не знам. Бяха оставили съобщение на телефонния ми секретар, но последните няколко седмици гостувах на сина си в Орегон.

Тес кимна с облекчение. Може би никой друг не е стигнал до дъното на историята.

— Значи работите за семейство Асгил? — попита той.

— Да, работя за Мередит Асгил. Аз съм семейният пиар. И, сигурна съм, че вече сте разбрали, че отново се заговори за случая с Оливия Мартин.

Карсън сви рамене.

— Нямаше как да не се случи, след като дъщеря й се жени за онзи потомък на богат род. Онзи от телевизията?

Карсън се усмихна на изненадата на Тес.

— Хей, може да съм пенсиониран, но не съм умрял. И тук получаваме вестници, ако не знаете.

Тес леко се изчерви.

— Бихте ли ми разказали какво се случи тогава?

— Не съм много сигурен дали ще мога да ви кажа нещо повече от онова, което вече сте прочели. — Той завъртя глава и се отнесе в спомените. — След официалната вечеря на сватбата имаше голямо тържество в Ривървю. Беше събота вечер. Според свидетелите Оливия Мартин е била пияна и леко възбудена от нещо. Почти половината гости потвърдиха, че са забелязали блесналите й очи и нестабилна походка. Беше дошла на тържеството сама и бе настанена в една от къщите за гости. Последните, които видели Оливия жива, бяха родителите на Мередит. Около единайсет вечерта тя дошла, за да им благодари. Никой не я видял да напуска или да влиза в къщата. Просто изчезна.

Тес кимна. Това беше всеизвестната версията.

— Кога съобщиха, че липсва?

— Във вторник, почти три дни след това. В неделя, деня след сватбата, семейството на Мередит беше организирало късна закуска за останалите да пренощуват в Ривървю, в главната къща или в онези малки къщички наоколо. Оливия не дойде на закуска, но хората предположиха, че още спи заради махмурлука. Чак вечерта една от прислужниците забелязала, че всички вещи на Оливия са още във вилата. Тя съобщи на майката на Мередит, която не предприе нищо до следващия ден.

— Защо?

Карсън сви рамене.

— Когато една актриса не се прибере след някое тържество, предполагам, никой не изпада в паника веднага. Освен това тя беше от света на Холивуд, може би леко ексцентрична — кого го е грижа дали ще си остави багажа в къщата на домакините? Актрисите и моделите не се славят като най-отговорните хора. Все пак, майката на Мередит се обадила на Хауард на остров Капри в понеделник и решили да сигнализират в полицията, ако не се върне до следващата сутрин.

— Както и станало.

Карсън поклати глава.

— Така стигнахме до бунгалото чак в единайсет сутринта във вторник. Цялото й нощно шкафче беше покрито с барбитурати, а в банята имаше половин бутилка водка. А виждали ли сте колко близо минава реката? Може да има петдесетина метра. Мисисипи е широка около километър в тази част на Луизиана и теченията са много силни. Шансовете едно тяло да изплува в Мексиканския залив или никога да не бъде открито са петдесет на петдесет.

— Значи според вас е паднала в реката?

— Паднала, влязла, никога няма да разберем. Знаем, че Оливия е страдала от депресия. Знаем, че договорът й с телевизията е бил прекратен скоро преди да изчезне. Знаем, че не е имало движение по банковите й сметки, нито по социалния й номер оттогава, така че няма вероятност да е жива.

— Казвате, че може да е паднала или да е влязла в реката. Ами ако е била бутната? Или хвърлена?

Карсън погледна Тес право в очите. След няколко секунди кимна.

— Разбира се, това е възможно, но нямаше следи от борба в бунгалото. Никой не беше видял или чул нещо необичайно, а ние разпитахме може би стотици от гостите. Дори доведохме кучета, но не стигнахме до нищо.

— Какво ще кажете за слуховете, че Хауард е имал любовна връзка с нея? Той се жени, Оливия може да е създавала проблеми…

Карсън леко се усмихна.

— Хауард Асгил беше с жена си през цялата нощ. Така или иначе, нито един човек не дойде да ни каже, че Хауард е имал любовна връзка с Оливия. А дори и да е имал, това не означава, че я е убил.

Той избърса ръцете си с кърпичката и Тес усети, че търпението му се изчерпва.

— Госпожице Гарет — въздъхна той, — нашата работа е да откриваме истината и да раздаваме справедливост и аз през цялата си кариера съм се опитвал да правя това. Но понякога търсим неща, които просто не са съществували.

Тес кимна.

— Оценявам това, господин Карсън, но и моята работа е в това да откривам истината. Трябва да знам. Щом сте чели вестниците, сигурно разбирате колко голям е залогът.

Карсън започна да разтрива врата си.

— Е да, наясно съм. Но вие трябва да разберете, че Оливия Мартин беше важна жена и този случай беше старателно разследван. За нейното изчезване беше съобщено след почти три дни, а ако изчезналите хора не бъдат открити през първите четирийсет и осем часа, много рядко биват открити въобще.

— А мислите ли, че може да е жива?

Карсън разпери ръце.

— Някои хора успяват да се скрият от обществото, но Оливия беше добре позната и хората я търсеха. Щеше да бъде забелязана. Знам, че сестра й повдигна обвинение в Сакраменто, но то приключи, като го обявиха за самоубийство.

— Сестра й получи ли някакви пари? — попита Тес.

Той сви рамене.

— Чувал съм за няколко подобни случая. Един изчезнал човек може да бъде обявен за мъртъв чак след седем години. Сестра й беше единственият й жив роднина, а тя би трябвало да има някаква застраховка живот.

Тес вече знаеше, че е изчерпала благоразположението му. Разбираше го: кой би искал да отговаря на въпроси за нещо, което се е случило преди повече от четирийсет години, особено когато няма отговори. Тя взе чантата си и стана.

— Благодаря, че ми отделихте време, господин Карсън — каза тя и протегна ръка. — Преди да си тръгна, мога ли да помоля просто да ми кажете според вас какво се е случило? Самоубийство? Убийство?

Карсън почеса замислено брадата си.

— Чувала ли сте някога за „Бръснача на Окам“?

Тес поклати глава.

— Този принцип се прилага в медицината. На езика на лаиците, означава, че когато имате различни противоречащи си теории, най-простото обяснение е най-вероятното или най-правдоподобното.

Тес си го повтори, докато слизаха по стълбите към градината.

— Значи теорията, че депресираната, нагълтала се с хапчета Оливия Мартин тръгва на разходка край реката и пада в нея, е по-вероятна от теорията, че сестра й я е убила заради застраховката или Хауард Асгил, за да я накара да мълчи за връзката им?

Карсън отвори портата на градината.

— Да, вярвам в това — кимна той. — Особено когато свидетели твърдят, че сестра й е била в Сакраменто вечерта на сватбата. А там имаше много охрана. Не е било възможно неканен човек да се вмъкне на тържеството.

Тес се спря на тротоара и го погледна.

— Ами Хауард Асгил?

Карсън затвори рязко вратата.

— Госпожице Гарет, лично разпитвах Хауард Асгил — твърдо отговори той. — По мое професионално мнение той въобще не е замесен. Ако Оливия Мартин е била убита, не е бил той.

 

 

На връщане към Ривървю Тес потъна в размисъл. Откровено казано, не беше научила нищо повече за истината по случая на Оливия Мартин, но откри за себе си, че й харесва процеса: да задава въпроси, да разговаря с хора. Усещаше, че върши нещо градивно. Срещата й с Алиша Уинтроп я бе разстроила повече, отколкото трябваше след обвиненията й, че с работата си при Асгил всъщност прикриваше лъжи и прегрешения и така подвеждаше хората.

В себе си Тес знаеше, че това е самата истина, но дотогава успяваше да се самозалъгва. Обаче тук, далече от блясъка на Манхатън, истината изглеждаше малко по-сложна. В миналото на всеки имаше по нещо, което беше по-добре да си остане там. Кой ли не прави грешки? Въпросът беше кое от тях да остане заровено.

Тес изпита истинско облекчение, когато премина през железните врати на Ривървю. Не беше се преобличала, откакто беше пристигнала и вече се чувстваше мърлява. Прибра се в стаята си, взе душ, облече си дълга елегантна рокля и се отправи към ресторанта на хотела. Имаше доста хора вътре, но тя успя да си намери една маса, закътана в ъгъла, и си поръча ментов джулеп. Коктейлът, който отказа преди няколко часа, се въртеше в главата й по целия обратен път от Вейчъри.

— Всичко наред ли е, госпожице Гарет?

Тя вдигна поглед и видя елегантна жена на около шейсет, чиито гълъбовосиви памучни панталони отговаряха точно на цвета на косата й.

— Лори Адамс — протегна тя ръка. — Заместник-управител. Разбрах, че сте изпратена от „Кроникъл“?

Тес любезно се усмихна. Беше традиция командировани представители на пресата да бъдат придружавани от някого от управата, който да ги разведе из района и подробно да ги информира за последните подобрения в хотела. Знаеше, че това бе разменната монета за безплатното настаняване, но сега съжали, че не си бе поръчала нещо за хапване в стаята.

— Всичко е наред — усмихна се тя. — Това наистина е специално място.

— Може ли — попита Лори и посочи стола срещу Тес.

— Моля.

Лори направи знак на сервитьора да донесе още един ментов джулеп.

— Да, наистина е специално — продължи тя. — Със сигурност мога да ви кажа, че трудно ще се разделя с него.

— Да се разделите?

— Следващата седмица излизам в пенсия — въздъхна жената. — Толкова спомени имам тук. Ривървю беше моят живот. Но вече е време. Всичко започна да се променя, след като станахме част от голяма корпорация. Беше различно, когато започнах работа тук преди четирийсет години.

— Четирийсет години! — възкликна Тес и отпи замислено от питието си. — Не знаех, че Ривървю е бил хотел по онова време.

— Не беше — хитро поясни Лори. — Аз работех за семейството, което притежаваше къщата.

— За Картър, семейството на Мередит Асгил?

— Добре сте информирана.

— Ню Йорк е малък град — сви рамене Тес. — Познавам доста добре Брук Асгил.

Лицето на жената се озари.

— О, така ли? Колко прекрасно. Познавате ли и Мередит?

Тес кимна. Имаше чувството, че Лори Адамс щеше да й помогне повече, отколкото Сидни Гарнър.

— И как е тя? — попита Лори, щом взе коктейла си от сервитьора. — Как е Мередит?

— Малко притеснена. Типично за майка на булката.

Лори звънливо се изсмя.

— Не съм изненадана. Мередит винаги е била много специална, много точна. Спомням си нейния сватбен ден — всичко трябваше да бъде изпипано.

— Наистина ли? — Тес се опитваше да овладее вълнението си. — Вие бяхте ли на сватбата?

— По онова време бях домашна помощница на семейство Картър — поясни Лори. — Изминах пътя от поддържане на къщата до управлението. Както казах, през целия си живот съм работила само тук.

— Какво се случи на сватбата на Мередит?

Лори повдигна вежди.

— Имате предвид онази работа с Оливия Мартин?

Тес остави питието си.

— О, не се притеснявайте, това не е за репортажа ми. Не мисля, че нашите читатели в Англия биха се интересували коя е била Оливия Мартин. Просто знам, че Брук любопитства. Знаете, че все още се носят доста досадни слухове за баща й?

Лори кимна.

— Разгледахте ли вече бунгало номер дванайсет? — попита тя с леко приглушен глас.

Тес поклати глава.

— Не, Сидни ми каза, че има хора.

Лори посочи към една двойка на маса в дъното на ресторанта, която си държеше ръцете.

— Ето ги там, вечерят — каза тя с дяволита усмивка. — Бихме могли да отскочим и набързо да хвърлим един поглед, ако желаете?

Наоколо цареше тишина, за разлика от шумотевицата в ресторанта, небето беше съвършено черно, обсипано със звезди. Заобиколиха зад къщата и тръгнаха по осветената от фенери пътека, край каменния фонтан и малката японска градинка и тогава Тес дочу приглушения плисък на вода.

— Какво е това? — заслуша се Тес.

— Мисисипи — отвърна Лори. — Хората често се чудят, че старата властна дама е толкова тиха.

Най-после съзряха бунгалото, чиито прозорци бяха осветени в оранжево. Наистина изглеждаше откъснато. По-нататък се забелязваха само още две бунгала. Лори отвори вратата със служебната карта. Тес усети прилив на адреналин в кръвта си, отчасти заради малко нередното действие, отчасти заради предчувствието си, че е по-близо до истината. Вътре нямаше кой знае какво да се види — дневна, спалня и баня.

— Всичко е променено оттогава, разбира се — обясни Лори. — Но разположението е същото.

Пръснатите навсякъде дрехи и лични вещи на младоженците накараха Тес да се почувства неловко.

— Да излизаме вече — предложи тя. Затвориха вратата и застанаха на малката веранда, облегнати на парапета.

— Какво правихте вие онази вечер, Лори? — поинтересува се Тес.

— Аз разнасях напитките. Имаше стотици хора, всичките много жадни — разсмя се тя. — Сватбата започна в четири следобед, вечерята продължи до към осем и после дойде ред на танците. Свиреше чудесен джазов състав, а в полунощ имаше невероятни фойерверки. Говореше се, че се виждали чак от съседната провинция.

Тес се опита да си представи, че е 1964 година и че около нея се вихри празненството.

— Къде точно бяха фойерверките?

— Всички се събраха пред къщата точно до фонтана да ги наблюдават.

— Така че, когато фойерверките са свършили, мястото около бунгалото трябва да е било пусто. Ако Оливия е предприела среднощна разходка край реката и е паднала, никой не би могъл да я види, нито да чуе виковете й, защото не е имало хора наоколо.

Лори кимна.

— Да, и аз винаги така съм мислила. Оказа се, че е имало игра на покер от един до към четири сутринта в съседното бунгало номер десет, ей там — тя посочи към най-близката къщичка. — Гостите от бунгала девет и единайсет също били будни до три. Имало е доста голяма вероятност някой да види или чуе нещо.

Лори забеляза изпитателния поглед на Тес и се засмя.

— Чудите се как съм запомнила всички тези подробности? Защото се говореше само за това през следващите седмици, дори месеци. Това беше най-интригуващата случка по тези места от години. Като че ли всички се превърнахме донякъде в детективи и се опитвахме да отгатнем какво се бе случило с бедната Оливия.

Тес усети, че мобилният й телефон започна да вибрира в джоба й.

— Извинете — каза тя на Лори и слезе надолу по стъпалата, за да не я чува.

— Тес? Защо не си вдигаш телефона?

Тя позна веднага гласа на Мередит.

— Извън града съм.

— Извън града — процеди тя през зъби. — Трябва да те видя незабавно. Току-що разговарях с Уендъл Билингтън по телефона за онази история в „Уошингтън Спай“. Къде си?

Тес не бе искала да казва на Мередит за посещението си в Ривървю, докато не научи повече. В края на краищата може да се окаже, че е фалшива следа. Имаше вероятност Мередит да е създала алиби на Хауард и да е прикривала участието му в изчезването на Оливия десетилетия наред. Не искаше да обяснява на работодателката си, че събира доказателства, които биха могли да я пратят в затвора. Но и нямаше причина да се преструва, а пък и Дейвид беше този, който я бе помолил да разнищи историята. Ако Мередит бе говорила с баща му, явно бе разбрала.

— В Ривървю — отговори Тес.

Последва мълчание от другата страна на линията.

— Дейвид ме помоли да дойда, Мередит — обясни тя. — Трябва да разберем какво се е случило. Това е единственият начин да приключим с този случай.

Мередит заговори с леден глас.

— Моите уважения, Тес — каза тя, — но десетки полицаи не можаха да открият какво се е случило с Оливия, съмнявам се, че ти ще имаш повече късмет след четирийсет години. Бих ти предложила да се заемеш с пряката си работа и да пооправиш историята във „Уошингтън Спай“, преди Уендъл да започне сериозни разговори с Дейвид срещу булката.

Беше бясна. Тес си представяше как крачи напред-назад из дневната си в Ъпър Ийст Сайд и поръчва на прислужницата си да й донесе чай от лайка и бърбън, за да се успокои.

— Семейство Билингтън притискат Бен Фоли да пусне извинение в следващия брой на „Спай“. Освен това уредих интервю за Брук и Дейвид в списание „Ню Йорк кроникъл“, което ще публикуват точно след сватбата. В него ще се спомене случаят с Оливия Мартин и че полицията няма причина да мисли, че има нещо прикрито.

— Искам да се върнеш в града, Тес.

— Дай ми още двайсет и четири часа — примоли се Тес.

Мередит замълча за момент.

— Добре. Ще се видим в офиса във вторник.

— Благодаря ти, Мередит — промълви Тес и развълнувана затвори. Какво беше това? Страх? Предчувствие? И тогава си спомни: беше заради случая. Тъкмо това беше обичала да прави във вестниците, което й бе липсвало в работата й за Асгил. Тръпката от разследването. Историята. Истината. Каквото и да беше то.