Тасмина Пери
Първороден грях (20)

18.

— Подранил си.

Пола посрещна Уилям в дългия коридор на апартамента им на Парк авеню и го целуна по бузата, но тонът й никак не беше топъл. Уилям се опита да прикрие раздразнението си, като погледна към стенния часовник зад гърба си — пет и петнайсет. Беше направил специално усилие да се прибере преди шест и се засегна, че съпругата му не оцени жеста му.

— Нямам ли право да се прибирам рано понякога, за да прекарвам малко време с момичетата си? — започна той, но моментално беше прекъснат.

— Тате!

Кейси и Амилия се втурнаха към баща си и се пързулнаха по чорапи по излъскания орехов под. Вкопчиха се в краката му и той ги целуна по главичките и ги вдигна — във всяка ръка по дете.

— Хайде, разкажете на татко всичко за новия клас — радваше им се той.

— Хубаво е — каза Кейси, освободи се от прегръдката му и се затича със ситни крачки по коридора.

— Просто хубаво?

Пола завъртя очи. Всяка сутрин тя караше момичетата да четат по две публикации в „Ню Йорк таймс“ и да ги обсъждат. Амилия беше по-повърхностна и предпочиташе красивите картинки на страниците за мода, но от Кейси очакваше повече от това да опише новия клас като „хубав“.

— Нямате ли среща с някоя приятелка днес? — поинтересува се Уилям, пусна долу Амилия и тръгна към хола — красиво място, наскоро подновено в стил бутиков провинциален английски хотел. Еленови рога висяха на стената наред с картини на Диан Арбус^[1] върху тапети на „Коулфакс и Фаулър“. Двете библиотеки, които ограждаха каменната камина, бяха проектирани от Дейвид Линли. Цялото помещение беше обляно в мека светлина и ухание от ароматните свещи „Диптик фигер“, които Пола купуваше в огромни количества от фирмения магазин в Лефт Банк.

— Госпожа Уанг пристига за урока по мандарински — предупреди Пола и махна с ръка, за да повика Луиз, американската бавачка.

— Луиз, би ли отвела момичетата? Още са с униформите си.

— Какво й е на Кейси? Изглежда по-тиха от обикновено — попита Уилям и седна на кадифеното канапе, изхлузи обувките си и започна да разтрива уморените си крака.

— Изтощена е горкичката — отвърна Пола и се настани на ръба на стола срещу съпруга си.

— Предполагам, че когато си на шест е доста трудно да си намериш нови приятели.

— В същия клас има още едно ново дете — обясни Пола.

— Да се надяваме, че ще се сприятелят. Знаеш, че Кейси е много общителна.

Уилям смръщи вежди.

— Само не разбирам какъв беше проблемът да останат в един клас?

Пола се изправи и се зае да почиства мъхчета от облегалката на стола си.

— Скъпи, госпожа Уонг ще пристигне всеки момент — погледна тя с неодобрение към краката на Уилям. — Ако искаш да се разхвърляш, защо не отидеш в кабинета си.

— Значи учим мандарински — вдигна вежда Уилям, без да й обръща внимание. — Мандарински, представи си.

Пола сниши глас.

— Не съм сигурна, че Амилия е много ентусиазирана, но на Кейси толкова й вървят езиците, че си помислих — колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Въпросът ми беше дали изобщо трябва да го правят — поясни Уилям. — В „Итън“ им дават достатъчно големи домашни.

Пола ядосано облещи очи.

— Да не би да казваш, че не трябва да развиваме децата си?

— Пола, казвам, че момичетата са едва на шест.

Тя отмести поглед от него, подразнена от въпроса му. Обучението на момичетата в „Итън Манър“ беше компромис само по себе си. По някаква причина Уилям си бе втълпил, че близначките ще бъдат по-щастливи, ако посещават училищата на Щайнер^[2]. Интересно как там щяха да се подготвят за колежа в Бръшляновата лига, като играят с дърва и плетат одеяла до петнайсетгодишната си възраст? Понякога не можеше да разбере съпруга си. Какво общо имаше между щастието и образованието? Е, добре — обичаше Амилия с всичките й недостатъци и предугаждаше, че някой ден тя ще бъде модел и ще се омъжи изгодно. Но Кейси имаше брилянтен потенциал. Човек просто трябваше да се сети за Ивана Тръмп — модел, обществена личност и възпитаничка на бизнес училище „Уортън“, за да разбере. Дали Уилям виждаше паралел в собственото си семейство? Естествено, Брук беше красива. Хората се впечатляваха от удивителните й очи на сърна, но все пак Лиз предизвикваше по-сдържан, по-истински респект в сериозните издания. Само след няколко секунди разговор се усещаха изключителната й интелигентност, всестранните й познания, острият й ум. Идеалът беше комбинация от красота и интелект, а Кейси обещаваше и двете. Някой ден можеше да поеме управлението на „Асгил козметикс“, да направи нещо повече от нея, после да се омъжи в елита на обществото — евентуално в кралските среди. Защо не? Нали заради това Пола правеше всичко възможно да предостави на децата си всичко необходимо. Дразнеше се, че усилията й оставаха неоценени. За разлика от повечето майки в тези среди, Пола отделяше време на децата си. Имаше само една детегледачка за двете момичета. Тя лично ги водеше на уроци по плуване, балет и изобразителни изкуства на Деветдесет и втора улица. Госпожа Фортескю, учителка по пиано, възпитаничка на училище „Джулиард“ идваше вкъщи и Пола наблюдаваше уроците и пропускаше индивидуалните си тренировки по пилатес, за да води момичетата на училище. Веднъж, когато бе намерила Луиз, тяхната гувернантка, в кухнята да плаче заради някакво момче, поседя при нея, за да я успокои и тя й каза, че е най-всеотдайната майка в Горен Ийст Сайд. Сякаш прочел мислите й, Уилям стана, приближи се до нея и я обгърна с големите си ръце.

— Знам колко много правиш за семейството, за момичетата — заговори той. — Просто си мисля, че не е нужно да се стараем чак толкова. Ако Амилия не говори добре мандарински до десетгодишна, нима е от значение? Ако не излезе някой учен от нея, какво от това?

— Искам най-доброто за тях.

Тя се загледа в снимката на близначките на малката масичка. Колко са красиви. Беше ги снимал на Коледа един фотограф, който работеше за „Вог Бамбини“. Наистина искаше най-доброто, мислеше единствено за тях. Уилям усети колко е напрегната и я прегърна още по-силно. В този миг Пола почувства, че той напълно я разбира и потръпна. Никога не бе признала на Уилям цялата истина за миналото си. Никога нямаше да узнае как десетгодишната Пола запушваше ушите си нощем в леглото, за да не чува как майка й прави секс с мъже от бара. Но все пак Уилям знаеше достатъчно за детството й в караваната. Беше му казала, че майка й е починала от множествена склероза, когато е била едва на деветнайсет и че е станала модел от нужда. Знаеше всички тези неща и може би точно заради тях я обичаше още повече. Тъкмо това бе една от причините тя никога да не поиска да го напусне, никога да не се опита да се издига в обществото чрез брак по сметка. Въздъхна дълбоко и се отпусна в прегръдката му, усети аромата на безупречно чистата му памучна риза и си напомни колко много го обича, по неин си начин.

— Слушай, трябва да ти кажа нещо — най-сетне проговори Уилям.

Тя се освободи от ръцете му и го погледна притеснена.

— Какво има?

— Уредих среща с доктор Фласко. В момента той е най-добрият специалист по репродуктивни проблеми в Америка.

— О, Уилям, ние нямаме нужда от специалист по репродуктивни проблеми — възрази тя хладно.

— Скъпа, опитваме от почти осемнайсет месеца и нищо.

Пола отмести поглед.

— Всъщност, не се опитваме много усилено.

— Е, не можеш да кажеш, че не се старая — разсмя се той.

Тя се загледа в него и се зачуди дали не й намеква, че знае. Едва ли. Това не беше в стила на Уилям, макар че ако искаше да се оплаква, не би го упрекнала. Интимният им живот беше почти сведен до нула, а в редките случаи, когато правеха секс, Пола не беше много ентусиазирана. Не искаше да го окуражава. Шансът да забременее беше нищожен заради хормоналните инжекции, които си слагаше, но докторът я бе предупредил, че не трябва да ги прави повече от осемнайсет месеца, които вече изтичаха. Какво щеше да прави после? Пое въздух, за да се овладее.

— Водили сме този разговор много пъти, скъпи. Исках да си поема дъх след близначките.

— Но те вече са на шест, Пола. В колежа ли трябва да влязат, за да опитаме пак?

Тя го стрелна с поглед.

— Не настоявай, Уилям.

Усмивката помръкна на лицето му и я прободе чувство за вина. Горкият, не знаеше как стоят нещата и как би могъл?

— За теб е добре — тихо продължи тя. — Не трябва да преминаваш през бременността, девет месеца тревоги, ужаса дали нещо няма да се обърка, притеснение, когато мръдне, притеснение, когато не мръдне. А когато се родят, става още по-зле.

— Но, скъпа… — започна той, ала тя рязко го прекъсна, грабна снимката от масата и я бутна пред него.

— Погледни ги! Колко са красиви, безценни. Имаме две великолепни момичета. Непрекъснато се чуват ужасяващи истории. За малформации. Ами ако се случи нещо…

Прималяваше й само като говореше за това. Даваше си сметка, че се притеснява повече, отколкото трябва за момичетата и това граничеше с невроза. Колко пъти, докато бяха мънички, се бе промъквала в детската стая, за да проверява дали дишат, да подлага пръст под ноздрите им, за да усети топлия им дъх? Не искаше да минава през всичко това отново. Не можеше.

— Скъпа, разбирам, че просто искаш да си добра майка, но драматизираш малко повече.

Съпругът й бръкна в джоба на сакото си и подхвърли един плик на масата между тях.

— Какво е това? — попита Пола.

— Уикенд в „Пойнт“. Тази събота и неделя.

Тя се усмихна едва-едва. „Пойнт“ беше един от най-невероятните хотели в Америка, в красивия курорт Адирондакс, там, където бе завел Пола за първия им съвместен уикенд. Спомни си времето, когато го бе привлякла — бе приложила по изкусен начин всички хитрини от женския арсенал. Не отговаряше на телефонните му обаждания, все се си намираше повод да отлага срещите, не го допусна до себе си три месеца. Уилям беше непосредствен и деликатен, но беше мъж и знаеше, че му харесваше преследването.

— Уредих децата да останат при майка ми — съобщи й Уилям с мила усмивка. — И Луиз ще бъде с тях, разбира се.

Тя се доближи до него и нежно го целуна по бузата.

— Благодаря ти, скъпи. Ще бъде прекрасно — прошепна тя, но си помисли, не, закле се, че за нищо на света нямаше да забременее отново, колкото и романтични пътешествия да организираше Уилям. Ако се налагаше, щеше да продължи с контрацептивните инжекции и след допустимия срок. Каквото и да й костваше, не би се подложила отново на това. Никога.