Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стив Вейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bricklayer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Ноа Бойд

Заглавие: Агент назаем

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Експертпринт ООД

ISBN: 978-954-389-094-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6225

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Тай Делсън покани Кейт и Вейл да седнат в тесния й кабинет. Въпреки че имаше осветление на тавана, беше запалена само една малка месингова лампа на бюрото й. Заместник главният прокурор беше слаба и облечена в дълга до средата на прасците рокля, която не разкриваше нито една тлъстина на тялото й. Косата й беше тъмнокестенява, късо подстригана и симетрично оформена от двете страни на лицето. Кожата й би могла да бъде описана като безупречна, ако не беше призрачно бледа. Червилото й беше восъчно кафяво-червено и Вейл реши, че изборът не й отива. Тя носеше очила и беше от онези рядко срещани жени, които бяха по-привлекателни заради тях. Очите й бяха твърде силно гримирани и през очилата изглеждаха огромни като на картина на Кийн на невинни, но пострадали деца. В тях искреше интелигентност, която обаче бързо се губеше поради проблясващата за миг смътна нервност. Гласът й беше абсолютно самоуверен и успокояваше всички страхове, че тя може да не е подготвена да си проправи път през правните лабиринти, необходими, за да хвърлят престъпници във федералния затвор.

Вейл забеляза цитат на Мартин Лутър, поставен в рамка. Всяка лъжа трябва да роди още седем, ако иска да наподоби истина и да я вземат за истина.

— Мисля, че не съм го виждал досега — отбеляза Вейл.

— Този бизнес е изтъкан от лъжи. Полицаите лъжат заподозрените, за да изтръгнат самопризнания, а адвокатите лъжат съдебните заседатели, за да… Ами защото за това им плащат.

— А прокурорите?

— Ние сме най-големите лъжци от всички. Мислим си, че променяме нещата. Извинявайте. Знам колко цинично звучи. До голяма степен това е причината да напусна прокуратурата. Смятам да практикувам право върху недвижими имоти, където лъжите не само че се предполагат, но и са доходни.

Вместо да се настани зад бюрото си, Тай Делсън завъртя стола си и седна на перваза на прозореца, като сложи крака на седалката. Вейл разбра, че тя е използвала тази техника и преди, и оцени факта, че човек, постигнал високото положение на заместник главен прокурор, се е научил да не се държи надменно с онези, които са дошли да потърсят помощта му. Тя открехна прозореца пет сантиметра, запали цигара без филтър и всмукна дълбоко. Хартията подръпна тънките й устни с изненадваща чувственост.

— Знам, знам, във всички федерални сгради пушенето е забранено. Простете ми порока. Е, поне единственият порок, за който си признавам. — Тай се усмихна някак стеснително. — Искате още една заповед за обиск на апартамента на Стан Берток. Да предположа ли, че издирването му не върви добре?

— Да — отвърна Кейт. — И искаме да влезем след полунощ.

— Ще трябва основателна причина, но подходът изглежда благоразумен. Имам основните неща от предишните заповеди. Какво точно да впиша като цел на обиска?

— Два милиона долара в брой — отговори Вейл.

Тай се засмя с еротично дрезгав глас, очевидно страничен продукт на „единствения й порок“.

— Би било чудесно. Нещо ми подсказва, че дори Стан Берток е малко по-дискретен.

— Познаваш ли го? — попита Вейл.

— Работили сме заедно по два случая.

— Какво мислиш за него?

— Не знам колко точни могат да бъдат преценките ми в ретроспекция.

— Никой няма да ги измерва. Само се опитваме да го намерим — рече Вейл.

— Добре. Той беше затворен в себе си и мислите му сякаш бяха на някакво по-мрачно място. Постоянно беше нервен. Не, това не е подходящата дума. По-скоро беше готов да избухне всеки момент. Може би беше депресиран. На купоните стоеше в ъгъла и се наливаше с алкохол. Ако някой се опиташе да го разубеди да се прибере с колата си у дома, той налиташе на бой. Носеше му се славата, че като пие, става зъл, но аз мисля, че нещата бяха по-сложни.

Употребата на причастието „депресиран“ порази Вейл като прекомерно клиничен избор на дума и го накара да се запита защо Тай е толкова добре запозната с психичните проблеми.

— Изненада ли се, когато Берток изчезна с парите?

— Да ви кажа право, повече се изненадах, че той прие задачата да занесе парите, без да възрази. В края на краищата, предишният агент беше застрелян, нали? Стан не беше екипен играч. И със сигурност не търсеше медали.

— Не се изненада, когато той изчезна с парите, така ли?

— Сигурни ли сте, че е виновен?

— Не е ли невинен до доказване на противното?

— Да, и веднага щом ми представите доказателство, с удоволствие ще го обеся, но в това време…

— Умен ли е?

— Какво имаш предвид? Да бъде една крачка пред теб или достатъчно умен, за да изпипа изнудването?

Тай се втренчи в очите на Вейл и леко понижи тон:

— Не знам колко трудно е да бъдеш една крачка напред, но ако го сравня с другите, няма да бъде трудно.

Вейл се усмихна.

— Ами изнудването? — попита Кейт.

— По време на работата си научих, че никога не трябва да подценяваш човешкия потенциал за зло. Дори този на добрия човек.

— И на жените ли? — попита Вейл.

Устните й иронично се изкривиха на една страна.

— Мъжете са аматьори в сравнение с жените.

— Достатъчно ли е зъл, за да бъде убиец? — попита Кейт.

— Знам, медиите подмятат, че в убийствата може да са замесени агенти, но това е днешната журналистика. Трудно ми е да повярвам, че това е дело на агент. Но от друга страна, всеки път, когато заловят сериен убиец, съседът му неизменно твърди колко свестен е бил. Заповедта за обиск не ви трябва, за да търсите доказателства за убийство, нали?

— Не изключваме тази вероятност. Ако го сторим и пропуснем нещо, после ще ни разпънат на кръст — рече Кейт. — Особено след като историята с „враговете на ФБР“ набира инерция.

— Ако ще събирате доказателства, които може да се използват в съдебен процес за убийство, основателната причина за заповедта ви за обиск трябва да бъде сто процента безупречна. Това е първата правна стъпка към целта и като такава трябва да бъде внимателно проверена. Плодовете на отровното дърво падат оттам нататък. Като го имате предвид, с какви доказателства разполагате, че агент Берток е замесен в убийствата?

— Въпреки предположенията, единствената връзка е, че той е имал същия пистолет като използвания в убийствата, каквито имат хиляди други агенти — отговори Вейл.

— Значи нищо — отсече Тай.

— Казаха ни, че „нищо“ обикновено не е проблем за теб — рече Вейл.

Тя дръпна за последен път от цигарата и я хвърли през прозореца, а после стана и го затвори.

— Нека опростим нещата. Няма да го обвиняваме в нищо. Предполагам, че Берток е носел служебната си карта, пистолет и белезници. Тъй като е напуснал работата си и местонахождението му е неизвестно, правителството трябва да си върне вещите. Възможно е той да се е върнал в апартамента си след изчезването си и да ги е оставил там.

— Внушително. Не криеш нищо и изведнъж — пуф — заповед за обиск. Хубаво е поне веднъж да имаме фокусник на наша страна — отбеляза Вейл.

— Само за месец и нещо, затова възползвайте се. Но запомнете, че няма вълшебство, а само илюзия, а с това върви клетвата на мага.

— Каква е тя?

— Не разкривай как се прави фокусът.

— Повярвай ми, няма по-квалифициран човек да пази в тайна илюзиите от един агент на ФБР — заяви Кейт.

— Добре. Сега всичко намерено при претърсването на апартамента на изчезналия агент ще бъде допуснато в съда, ако не престъпите ограниченията на заповедта.

— Например? — попита Кейт.

— Ако търсите автомобил, не надничайте в дрешника.

— Служебните ни документи ни позволяват достъп навсякъде — каза Кейт.

— Хубаво, нали? — попита Тай.

— Тогава всичко е уредено — обади се Вейл.

— Има един малък проблем. Тъй като целта на заповедта за обиск е рутинна и апартаментът му очевидно е изоставен, няма оправдание за влизане посред нощ. Но имам предложение. Слънцето изгрява малко след пет и половина, а това означава, че повечето обитатели в жилищния блок ще спят дълбок сън.

* * *

Единственият звук в слабо осветения коридор беше металическото стържене на шперцовете на Том Демик, който отключваше вратата на апартамента на Станли Берток. Вейл се изненада от външния вид на агента, когато ги запознаха. Косата и брадата му бяха чисто бели и Демик изглеждаше много по-възрастен за тридесет и едната си години. Той беше пълен и коремът му висеше над колана. Вейл предположи, че тъй като Том изобщо не прилича на общоприетата представа за агент за тайни операции, това му дава идеално прикритие, ако го прекъснат. Ръцете на Демик, особено пръстите, бяха дебели и къси като на второ или трето поколение въдичар или човек с някоя друга професия, която изисква по-скоро сръчност и ентусиазъм, отколкото бързина. Пръстите му обаче работеха, без да прахосват напразно нито едно движение. След по-малко от три минути той се изправи, внимателно завъртя цилиндъра на ключалката и отвори, а сетне погледна Кейт, сякаш питаше дали й трябва още нещо. Тя мълчаливо му направи знак на благодарност и Демик закрачи към паркинга.

Вейл бутна вратата и бързо влезе. Кейт го последва и докато той заключваше, сложи копие на заповедта за обиск на разклатената маса в кухнята. Там още имаше екземпляр от първата заповед, оставена от агентите в Лос Анджелис преди седмица и половина.

Апартаментът имаше една спалня и беше оскъдно обзаведен. Въпреки че обитателят му не живееше там от известно време, във въздуха все още се носеше воня на цигарен дим. На масичка до окъсан диван беше сложен телефонен секретар, а до него имаше пепелник, пълен с фасове. Кейт подаде на Вейл ръкавици.

Макар че лампичката не мигаше, екранчето на телефонния секретар показваше три съобщения, които бяха прослушани, но не бяха изтрити. Вейл натисна бутона и се заслуша. Едната бивша съпруга на Берток го уведоми с рутинен глас, че отново закъснява с изплащането на издръжката на детето. Второто съобщение беше от същата жена, която този път не толкова търпеливо настоя той да й се обади незабавно. Последното беше от мъж, който се представи като Джон и поиска Берток да му се обади.

— Това вероятно е брат му от Минесота — каза Кейт.

Вейл взе слушалката, обърна я, натисна бутона за входящите повиквания и погледна номерата.

— Регионален код 612. На Минесота ли е?

— Да, така мисля — отговори Кейт. — Веднъж седмично сверяват личните му данни — за всеки случай.

Вейл продължи да преглежда пропуснатите обаждания, а после извади тефтерче и започна да записва номерата.

— Интересно. Знаем ли в колко часа е изчезнал Берток?

— Не точно. Едва ли някой е отбелязал минутата, в която колата му е престанала да се движи. Това е станало малко преди три часа следобед на седемнадесети.

— Има куп обаждания в деня на предаването на откупа, всичките от един и същ номер. Обаждали са се през петнадесет минути. Последното е в два и половина следобед. Не е оставено съобщение.

Кейт се приближи до Вейл.

— Какъв е номерът?

— Регионалният код е 310… Чакай малко. Виждал съм този номер. — Той прелисти тефтерчето си. — Това е мобилният телефон, който Берток е носел по време на предаването на парите и е бил оставен заедно с проследяващите устройства. Излиза, че се е обаждал на собствения си телефон.

— За да прослуша съобщенията си.

— Може би му е било обичайна практика и е бил отегчен от пътуването или нервен заради онова, което му предстои.

— Обаждането през петнадесет минути обичайна практика ли е? — Кейт погледна Вейл, който повдигна рамене. — Да допуснем, че Берток е възнамерявал да открадне парите. Щом е звънял толкова често, вероятно това е имало нещо общо с плановете му как да се измъкне.

— Може би.

Тя продължи да преравя чекмеджетата в кухнята, а Вейл приключи със записването на телефонните номера.

— Огледа ли всичко тук? — попита Кейт.

— Да. Нека претърсим спалнята. В девет от десет случая там откриват плячката.

— Звучи като по Фройд.

— Кой е знаел повече от него за човешките тайни?

Те влязоха в малката спалня и докато Вейл гледаше под матрака, Кейт претърси тесния дрешник.

— Отивам в банята — обяви той, дръпна завесата на душа и разгледа съдържанието на шкафчето на стената, където имаше само прибори и пяна за бръснене, паста за зъби и аспирин. Умивалникът беше вграден в бял шкаф. Вейл отвори едната вратичка и видя, че е празен. Той се накани да излезе от банята, когато забеляза страната на шкафа. На ръба до стената имаше бледи сиви размазани петна, наредени така, сякаш бяха оставени от пръсти на ръка. Вейл бръкна в пролуката между шкафа и стената и го отмести с пет сантиметра. В незапълнена дупка в стената имаше прегъната като акордеон папка, пристегната с ластик. Той я занесе в спалнята, седна и я разгъна.

— Какво е това? — попита Кейт.

— Плячката. Фройд очевидно е сбъркал. — Вътре имаше десетина различни по големина документи. Вейл ги прелисти, извади метален печат и голям тефтер и й ги подаде. Кейт отвори тефтера. Вътре не беше написано нищо, но две трети от най-горните страници бяха прецизно откъснати. И хартията беше синя.

— Боже мой — възкликна тя, докато гледаше тефтера.

— Какво има?

Кейт обърна скъсаната, празна страница към Вейл.

— Ти се оказа прав, че нещата трябва да се правят втори път.

Размерите, цветът и структурата на синята хартия бяха същите като на прилежно откъснатите листове, използвани за бележките на „Пентад“. Кейт отново погледна Вейл, който продължаваше методично да разглежда документите. Тя се беше научила да не очаква реакция от него, но се изуми, че дори това веществено доказателство сякаш не го развълнува.

Най-горните четири листа, които Вейл държеше, бяха непопълнени формуляри за американски паспорт, а следващият беше свидетелство за раждане, издадено във Флорида. Името беше внимателно заличено с бял коректор и върху него бе напечатано „Рубен Азнар“. Под документа имаше още три копия, на които с помощта на копирна машина бяха премахнати всички следи от белия коректор. Вейл докосна печата, поставен в долната част на страницата, и после я вдигна към светлината, за да прочете релефните букви. Обърна единия документ, допря металния печат на празното място и го вдигна под ъгъл.

— Както и предполагах. Това не е щатският печат на Флорида, а печат на нотариата на Лос Анджелис. Ако не се вгледаш, ще го помислиш за легализиран автентичен документ. — Имаше шест копия на свидетелството за раждане и заявление за шофьорска книжка от Флорида с адрес в Маями. — Колко време преди да отлети за Финикс, Берток знаеше за предаването на откупа?

— Не съм сигурна. Може би два дни. Как мислиш, имал ли е достатъчно време да си набави всичките тези неща?

— Да, ако е познавал подходящите хора. Повечето агенти, които работят по криминални случаи, имат такива връзки.

— Ако тази хартия е била използвана за бележките, в лабораторията ще я сравнят — отбеляза Кейт, но Вейл пак не показа никаква реакция. — Защо мислиш, че Берток е избрал Маями?

— Имал е два милиона в стодоларови банкноти и е знаел, че серийните номера са записани. Трябвало е да ги „изпере“. Маями е прословут с търговията на наркотици и там такива операции не са нещо непознато. Освен това е портата към Карибите, Каймановите острови, Панама, Бахамите, Нидерландските Антили и още половин дузина места, които са се специализирали в прането на пари и оказването на помощ на американци да укриват доходи и да избягват данъци. Поради банковата тайна и интересите на отделните правителства да държат настрана Съединените щати от бизнеса си, бих казал, че това е много вероятна дестинация.

— Може би това е пробивът, който търсехме, но ти не изглеждаш много въодушевен.

— Намерихме няколко листа хартия, това е всичко.

— Извинявай, че се вълнувам, но ако ти разследваше случая от самото начало, това би ти изглеждало като Второто пришествие на Христос. Приключихме ли тук? Трябва да се обадя в офиса в Маями.

— Би ли прибрала всичко, докато аз огледам още веднъж? Искам да проверя всяко кътче и пролука.

Кейт протегна ръка, взе единствената възглавница от леглото, измъкна калъфката и внимателно започна да я пълни с веществените доказателства.

— Я виж ти кой е повишен в адютант.

Вейл се усмихна.

— Слуховете за смъртта на мъжкия шовинизъм са силно преувеличени.

— А казват, че всички велики реплики са вече написани.

— Предполагам, че ще занесеш тези неща в лабораторията.

— Да. А ти какво ще правиш?

— Ще се опитам да убедя прокуратурата да разреши подслушване на този телефон и да ни дадат запис на телефонните разговори, в случай че Берток отново започне да се обажда, за да прослуша съобщенията си.

На Кейт не й беше минало през ума да направи това. Така щяха да следят активността на телефонната линия на Берток, включително входящите обаждания, които евентуално да бъдат проследени до него.

— Ами ако откажат? — попита тя.

— Тогава аз ще го направя — отвърна Вейл.

* * *

— Откри ли някаква собственост на Бюрото? — попита Тай Делсън.

— Ще бъде много по-лесно, ако не четем между редовете.

— Искаш да знаеш дали съм лоялна и смела и отстоявам принципите си?

— Предполагам, че това питам.

— Знаеш ли защо адвокатите спазват правилата, Стив? Не е защото вярват в тях. Всъщност най-голямата им слабост е, че вероятно смятат, че правилата не се отнасят за тях. Не, те спазват правилата само защото са виждали твърде много заловени хора, които не са ги спазили. Мисля, че в определен момент от живота си всеки социопат мечтае да учи право. За съжаление твърде много от тях го завършват.

— Социопат ли се наричаш?

— Всички сме социопати. Единствената разлика е дали ние контролираме това, или то контролира нас. Не е необходимо непрекъснато да спазвам правилата. И мога да пазя тайна, ако е за добро, но в същото време не искам да бъда предадена от някой, който ми се кълне във вярност и после припада при вида на собствената си кръв.

— Фактът, че се мотая със заместник помощник-директор, не означава, че съм такъв.

— Малко те познавам, но вече разбрах, че не си като другите агенти, с които съм работила. Ти проявяваш очевидно незачитане към протокола, сякаш не работиш за правителството. Откога си във ФБР?

Вейл погледна часовника си.

— Почти от два дни.

— Но не ти е за пръв път.

— Преди години бях агент.

— И сега са те наели отново?

— Може да се каже. Само за този случай.

— Трябва да си много добър. Какво те прави толкова ценен?

— Не припадам при вида на собствената си кръв.

Тай се засмя.

— Тогава изглежда става дума за голяма конспирация. Какво откри в апартамента на Берток?

Вейл й разказа за скритата папка с документи за самоличност на името на Рубен Азнар.

— Името е добър избор за района на Маями. Неясно е и загатва за испански или някакъв друг неопределен произход, защото Берток не прилича на латиноамериканец.

— Намерихме и друга потенциална следа във входящите му телефонни обаждания. Точно преди да загубят връзка с него по време на предаването на откупа, той се е обадил в апартамента си от мобилен телефон. Изглежда е прослушвал съобщенията си.

— Имаш ли представа защо?

— В съчетание с документите от Маями смятаме, че си е уреждал пътуване или е търсил връзка да изпере парите. Но вероятността не е много голяма.

— Мислиш ли, че Берток е организирал всичко?

— Работя по всякакви хипотези.

— Трудно е да се повярва, че агент може да стои в дъното на цялата история.

— Отворени сме за алтернативни теории.

— Знам, че се натрупват доказателства, но все пак се съмнявам.

— Във всички случаи трябва да го намерим. Мисля си за подслушване на телефона в апартамента му. Ако е проверявал за някакво важно съобщение, Берток може пак да се обади и така да го проследим. Вероятността е малка, но на този етап всичко е несигурно.

— Разбирам, че отскоро работиш във ФБР, но подслушването на телефон изисква планини от доклади и правдоподобна причина. И нещата се усложняват. Имам чувството, че ти можеш да намериш алтернативен начин.

— Добре. Не сме говорили по този въпрос.

— Забрави ли, че мога да си държа устата затворена?

— Старая се да огранича списъка до минимум.

— Какъв списък?

— Онзи, озаглавен „Също упоменат в обвинителния акт“.

* * *

Вейл се върна в офиса на ФБР и го насочиха към определената за Кейт стая по време на престоя й в Лос Анджелис. Вратата беше затворена и той чу, че тя говори по телефона. Почука и влезе.

— Да, шефе, той току-що дойде. Пак ще ти се обадя. — Кейт затвори. — Беше директорът. Пак са получили писмо с искания…

Вейл видя безпокойството в очите й.

— И?

— Три милиона долара. И иска ти да занесеш парите.