Ноа Бойд
Агент назаем (29)

Двадесет и осма глава

— Заведението изглежда хубаво — каза Вейл.

— Дано обичаш китайска храна.

Ресторантът беше голям и пълен с клиенти. Сервитьорите говореха основен английски, а помощниците никакъв. Нивото на шума беше значително по-високо, отколкото в „Саргасо“. Вейл се запита дали Кейт е преосмислила предложението си и така му изпраща послание. Тя си поръча диетична безалкохолна напитка. Очевидно не искаше отново да подлага на изпитание издръжливостта си към Вейл и алкохола. И може би така беше по-добре. Ако му се наложеше да съблече ризата си и Кейт видеше превръзката на рамото му, щеше да избухне нов спор за доверието.

— Виждала си ме как ям. Смяташ ли, че има нещо, което не харесвам?

— Някой в офиса препоръча този ресторант — отвърна Кейт. — Е, наистина ли в ранчото нямаше нищо? Може би следата с чесъна е трябвало да те отведе в друга посока.

— В каква?

— Знам ли. Била е оставена умишлено. Щом в ранчото не е имало клопка, тогава вероятно е другаде.

— Поредната неразкрита загадка на живота. Как вървят докладите?

— Умопомрачително. Да знаеш, че и ти дължиш няколко доклада.

— Формуляр 302 е доказателство за съда. Доколкото знам, мъртвите обикновено не ги изправят в съдебната зала. Или прокуратурата е закъсала със статистиката?

— Не знам какъв е процентът на осъдените, но скоро ще се разделят с един прокурор.

— Тай Делсън ли?

— Временно са я отстранили от работа, докато преразгледат случая. Нещата не изглеждат добре.

— Колко са безстрашни. Тя и без това ще напуска. Това беше причината за статията.

— Ти я харесваш, нали? — попита Кейт, но Вейл я стрелна с поглед. — Имам предвид като човек.

— Не чух никой да се оплаква, когато ни трябваше приятелски настроен правист.

Сервитьорът дойде и взе поръчките им.

— Мисли ли за предложението на директора? — попита Кейт.

— Да, но не знам доколко сериозно. Трябва да се върна в Чикаго и да поработя малко, за да преценя как ще се чувствам. Не съм убеден, че ако взема решение в момента, това ще бъде в интерес на всички.

— Кога ще се връщаш?

Вейл се замисли. Бяха го простреляли. Нямаше да остави нещата така. И нямаше да каже на Кейт.

— Ще остана още два дни и ще се уверя, че няма недовършена работа. Правя го най-вече за да пренебрегна заповедта ти да пиша доклади.

* * *

Вечерта завърши прозаично. Кейт и Вейл си пожелаха лека нощ и всеки се прибра в стаята си. Той предположи, че няма да има трети опит да търкалят камъка нагоре по планината. Легна си и се опита да чете. Предишната вечер нещата вървяха чудесно до обаждането на Тай. А тази вечер беше съвсем обикновена.

Снощи Вейл и Кейт се бяха опитали да бъдат двама относително нормални хора, които търсят физическа връзка. Тази вечер се появиха истинските Кейт и Вейл, доказаха какви са всъщност и че трагикомедията предишната вечер е била връзка само за една нощ.

Той се помъчи да прочете същия параграф отново, но се разсея. Представи си как Кейт се смееше в „Саргасо“, ръката й галеше чашата с вино, а кожата й беше безупречна на светлината на свещите. Вейл остави книгата и угаси лампата. Подозираше, че тази нощ няма да спи много.

Втренчи се в мрака няколко минути и после телефонът иззвъня.

— Ало — веднага отговори.

— Вейл…

Гласът беше мъжки и не можа да го разпознае.

— Да.

От другия край на линията се чу неестествен смях.

— Съжалявам, че не те улучих в ранчото днес.

Вейл онемя от почуда. Това беше гласът, който беше чул в деня, когато уби Лий Солтън. Гласът на Виктор Радек.

— Очевидно и двамата сме трудни за убиване.

— Ще видим — развеселено каза гласът. — Познай защо се обаждам.

— Носи се слух, че имаш една-две финансови спънки. Може да ти дам два долара, ако искаш да се срещнем.

— Наистина схващаш бързо. Обаждам се за парите, но имам предвид три милиона.

— Ще трябва да отскоча до банкомата, но няма проблем. Къде и кога?

— Мислех, че по-скоро ще отидеш до офиса на ФБР и ще ги вземеш оттам.

— Колкото и да е странно, там смятат, че парите са техни.

— Затова ще трябва да ги откраднеш.

— Надявам се, че имаш резервен план.

— Ще се придържам към първоначалния.

След това Вейл го чу, че говори на някого в стаята.

— Кажи нещо.

Отговор не последва и се чу силен шамар.

— Стив, съжалявам — рече Тай Делсън.

— Още ли ти трябва резервен план? — отново се обади Радек.

— Не.

— Хубаво. Ето какво ще направим. Ще ти се обадя в полунощ на мобилния телефон. Погрижи се дотогава да си взел парите. Ако не… Е, знаеш останалото. Ще те накарам да преодолееш няколко препятствия, за да бъда сигурен, че спазваш правилата.

— И какви са те? — попита Вейл.

— Никой не трябва да знае за това. Ако се опиташ да ме изпързаляш, ще разбера. Запитай се откъде знам в кой хотел си или че парите все още са в Лос Анджелис, или как съм хванал приятелката ти в апартамента й. Поставил съм няколко препятствия и по пътя, по който трябва да минеш, затова ако някой друг от ФБР е замесен… Знаеш какви са палячовци. Объркват всичко и ще похарчат живота на принцесата тук. После и двамата ще започнем да търсим резервен план, който за някого с моето ограничено въображение ще означава още трупове. Странното е, че щях да се задоволя само да те убия сутринта, но после прочетох статията за прокуратурата.

Вейл забеляза колко усилено Радек се опитва да докаже, че има вътрешен човек. Можеше да е разбрал в кой хотел е отседнал от Тай или от мобилния й телефон. От намирането на трите милиона долара бяха изминали само два дни и след всичко, което се случваше, Радек спокойно можеше да се обзаложи, че парите все още не са върнати във Вашингтон. А що се отнасяше до домашния адрес на Тай, израснал на улицата човек като Радек не би имал проблем да изиграе някой чиновник или секретарка от прокуратурата да му го кажат, особено след смущаващата статия във вестника. А може би наистина някой от ФБР му даваше информация. Вейл реши, че не може да рискува, пък и Радек беше прав, че другите ще объркат размяната. Случката в тунела го беше потвърдила.

— Ще бъда сам.

— Знам. Ти си вълк единак. Можеше да повикаш помощ, когато те следихме онзи ден, но ти сам се зае със Солтън. Същото стана и в ранчото днес сутринта. Ако наоколо няма друг, може би ще има шанс да ме убиеш, нали?

— Трябва да признаеш, че си за убиване.

Радек се засмя студено и гневно.

— И аз мога да кажа същото за теб. Ти съсипваш хубавата операция още от историята в тунела. Трябваше да те убия тогава, но сега искам само парите, за да се махна от тази смрадлива страна.

— Може би три милиона долара си струват да се отървем от теб. Искам да те питам нещо. Кой беше човекът в асансьора?

— Бени ли? Една от марионетките ми в затвора. Всички бяхме в неговия апартамент, когато изпратих тримата на строежа да те убият. След като те тръгнаха, аз взех четката му за зъби и я сложих в моето жилище, където вие я намерихте.

— Накарал си ги да поемат всички рискове и после си ги изпратил на смърт. Разбирам защо не искаш никой да знае, че все още си жив. Може да те помислят за страхливец.

— Отвори устата си още веднъж, Вейл, и аз и принцесата ще започнем да се сближаваме. Харесвам ги малко по-закръглени, но като имам предвид какво ми причини…

— Добре, ще взема парите.

— В полунощ. И без пистолети. Само мобилният ти телефон и фенерче. И не си губи времето да се опитваш да проследиш този телефон.

Вейл чу, че се разби нещо тежко, и после линията прекъсна.

* * *

Вейл влезе в кабинета на Кейт. Носеше куфарите си, които бяха празни. Пробва дръжката на сейфа, но беше заключен. Това означаваше, че парите още са там. Тя беше споменала, че счетоводителите са заети и ще дойдат след няколко дни. Той набра комбинацията и отвори сейфа. Две чекмеджета бяха пълни с пачки от стодоларови банкноти точно както ги беше наредил. Бързо напълни куфарите.

* * *

Виктор Радек коленичи пред голямата стоманена плоскост. Беше си сложил маска на заварчик и запояваше последната от четирите метални халки. Щом приключи, изключи съскащия поялник и чу сподавеното хленчене на жената. Разнасяше се от бейбифона до него. Предавателят беше затворен в дървен сандък с размерите на малък ковчег на няколко крачки от него. Радек се изправи, приближи се до сандъка и го ритна злобно.

— За последен път ти казвам да млъкнеш — после ще изгоря сандъка.

Гласът от бейбифона заглъхна.

— Ще ти кажа кога да започнеш да викаш за помощ.

Той отиде до стената и натисна бутон, активиращ кран, който повдигна стоманената плоскост във въздуха. Радек кимна доволно, когато видя, че огромната метална плоча се уравновеси.