Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стив Вейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bricklayer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Ноа Бойд

Заглавие: Агент назаем

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Експертпринт ООД

ISBN: 978-954-389-094-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6225

История

  1. — Добавяне

Тридесет и четвърта глава

Адресът в Ингълуд се оказа скромно ранчо в квартал със също толкова непретенциозни жилища. Тревата в двора беше по-скоро кафява, отколкото жълта, но моравата и храстите по края бяха наскоро и добре подрязани. До къщата имаше гараж за една кола. Вейл отвори с дистанционното управление, влезе в подредения гараж и отново натисна бутона да го затвори.

Слезе от колата и отвори багажника. Вътре имаше два големи куфара, които изглеждаха нови. Той отвори единия и видя, че е празен. Извади го и го сложи на пода. Вдигна втория и по тежестта усети, че също е празен. Единствените други неща в багажника бяха резервната гума и два съединителни проводника.

— Би било твърде лесно, нали, Вик? — каза на глас той.

Вгледа се по-отблизо в куфарите и прецени, че са достатъчно големи, за да поберат петте милиона долара, а после ги хвърли обратно в багажника и го затвори.

От останалите четири ключа само един изглеждаше за къщата и отвори вратата, водеща вътре от гаража. Кухнята беше чиста и в умивалника нямаше мръсни чинии. Имаше малка всекидневна. Нямаше трапезария. Радек очевидно беше спал в първата спалня. Леглото бе оправено и всичко беше прибрано. В гардероба бяха подредени малко дрехи. В банята имаше душ и вана. Вейл претърси шкафчето, за да провери дали в къщата живее още някой, но всички вещи показваха само един обитател.

Другата спалня беше превърната в кабинет. До малкия прозорец с щори имаше метално бюро втора употреба. Най-горното му чекмедже вдясно беше заключено. На връзката имаше два ключа, които не бяха нито за къща, нито за кола. Първият, който Вейл опита, отключи чекмеджето. Единственото нещо вътре беше стара дистрибуторна капачка. Беше избърсана, но във вдлъбнатините й още бяха наслоени моторно масло и мръсотия. Вейл прерови другите чекмеджета, но не намери нищо друго освен няколко евтини химикалки и листчета.

Той запали лампата на бюрото, доближи дистрибуторната капачка до светлината и бавно я обърна. Изглеждаше стара, направена във времена, когато всички неща бяха проектирани да траят дълго. Вътре бяха щамповани цифри. Вейл я сложи на бюрото и се втренчи в нея. Имаше ли капачката някакво значение, или беше само ново ниво на отвличане на вниманието, измислено от Радек? В края на краищата, той вече беше използвал ключ, за да подведе ФБР. Дали придвижваше нещата една крачка напред, като добавяше някакъв обикновен предмет и го заключваше, сякаш беше Розетския камък?

На връзката имаше още два неразпознати ключа. Единият най-вероятно беше за кола, ако се съдеше по дължината и формата му. Другият беше къс и с цилиндрична дупка и се вместваше в средата на ключалката. Ако дългият ключ беше за кола, може би в същото превозно средство пасваше и дистрибуторната капачка. В района на Лос Анджелис имаше повече от един милион коли. Това приличаше на типично подвеждане от страна на Радек, затова защо не? Но защо дистрибуторна капачка? Ключът за колата определено беше достатъчен. Вейл си заповяда да довърши претърсването на къщата, преди да загуби още време с безсмислени теории.

Когато бе пристигнал на адреса, Вейл бе забелязал, че покривът е толкова плосък, че всяко пространство между него и тавана на етажа би било прекалено тясно, за да позволи на някого да изпълзи там. Оставаше мазето. Той се върна в кухнята и намери врата, водеща надолу. Запали лампата и слезе.

В единия ъгъл имаше пещ и бойлер, а в отсрещния богата колекция от уреди за вдигане на тежести — гири, лостове, дискове и пейка, подобна на онези в пункта за парно почистване, където Радек беше скрил двата милиона долара. Стените бяха от боядисан бетон, който елиминираше вероятността от тайни отделения. Таванът не беше боядисан и се виждаха гредите, крепящи етажа. За разлика от пункта за парно чистене нищо не покриваше бетонния под, където бяха сложени тежестите.

Вейл се върна в спалнята, взе дистрибуторната капачка и отново се замисли за евентуалното й значение. Оставаше и един неразпознат ключ за кола. На този етап той нямаше друг избор, освен да предположи, че двете вещи са свързани с парите. Отиде в кухнята, обади се в офиса на ФБР и поиска да говори с Том Демик.

— Стив, съжалявам за случилото се. Никой тук не може да повярва, че са те отстранили.

— Том, трябва ми една последна услуга.

— Само ми обещай, че ще направиш Колкрик на глупак.

— Не можеш да подобриш нещо съвършено. Би ли помолил в радиоцентъра да потърсят какво превозно средство е регистрирано на името на Тери А. Фрост?

— Почакай.

Вейл чу, че Демик стана и се приближи до друг телефон. Надяваше се, че на фалшивото име на Радек ще има регистрирано нещо повече от шевролета и ще разкрие марката на колата и модела, за който бяха ключът и дистрибуторната капачка.

— Само една кола, Стив — отново се обади Демик. — Шевролет „Каприс“. Искаш ли регистрационния номер?

— Не, Том, не търся нея. Благодаря за помощта. За всичко.

— За мен беше удоволствие.

В шкафа над телефона Вейл намери телефонен указател и потърси магазини за авточасти. Те бяха няколко и той реши да вземе указателя. Най-близкият беше на по-малко от осемстотин метра. Магазинът беше част от национална верига. Младият продавач погледна дистрибуторната капачка и попита:

— За каква кола е?

— Надявах се ти да ми кажеш. Вътре са щамповани някакви цифри.

Вратата се отвори и в магазина влезе друг клиент.

— Съжалявам, но няма начин да проверя. Много е стара — отвърна служителят и после се обърна към човека зад Вейл. — С какво мога да ви помогна?

В следващия магазин, част от друга национална верига, резултатът беше същият. Вейл отново прегледа указателя, потърси по-малък магазин и намери един, който беше на четиридесет и пет минути път и рекламираше, че е в бизнеса от четири десетилетия. Той отиде там и влезе. Мъжът зад щанда беше на шестдесет и пет години и четеше вестник.

— Ти ли си собственикът? — попита Вейл.

— От тридесет и седем славни години. — „Славни“ трябваше да прозвучи иронично, но Вейл видя гордостта в очите му. Човекът вече гледаше дистрибуторната капачка в ръката на Вейл, който я сложи на тезгяха. Собственикът я взе и я огледа с възхищение, сякаш беше рядък скъпоценен камък. — Тази е по-стара от моя магазин.

— Имаш ли представа от каква кола е?

Мъжът изгледа с любопитство Вейл, като разбра, че не е дошъл да купува нещо.

— Обикновено хората, които идват тук, знаят каква кола карат.

Въпреки че вече нямаше значка, Вейл реши да използва още веднъж магията на трите букви.

— Това е част от разследване на ФБР.

— Да не е онова с престрелките, за което пишат във вестниците?

— Същото.

— Трябва да призная, че приличаш на агент на ФБР, но много пъти съм имал вземане-даване с ченгета и знам, че те първо показват значката си, а ти не го направи.

— Уволниха ме днес.

— Ти участва ли в престрелката?

— Да.

— Защо те уволниха? — попита собственикът по начин, който подсказа на Вейл, че ако отговори правилно на въпроса, двамата ще бъдат на една страна.

— Защото не позволих на шефовете да се намесят в неща, които може да объркат.

Мъжът се засмя.

— Сега знаеш защо започнах собствен бизнес преди тридесет и седем години. Казвам се Бил Бъртън. — Той протегна ръка. — Нямам много работа и за да не се побъркам, бих направил всичко освен нещо изключително незаконно.

Двамата стиснаха ръце.

— Стив Вейл. Горе-долу така се озовах тук.

Бъртън обърна капачката.

— Вътре са щамповани някакви цифри, но не мога да ги прочета. — Той я даде на Вейл. — Виждаш ли ги?

Вейл ги прочете и собственикът ги записа.

— Ела отзад. Никога не изхвърлям нищо. Имам каталози за всякакви части от времето на каретите.

Те влязоха в голям склад и Вейл видя, че Бъртън не преувеличава. Лавиците бяха отрупани, но подредени. До стените имаше купчини кашони, които стигаха до тавана. Бъртън се приближи до едната.

— Старите каталози от петдесетте години на миналия век са тук. Съдейки по конструкцията, предполагам, че тогава е произведена колата. — Той даде на Вейл петдесетина изцапани с петна каталози. — Ще стане много по-бързо, ако ми помогнеш.

— Само ми покажи какво да търся.

През следващите два часа двамата разглеждаха каталозите. От време на време Вейл питаше за пояснения. Два пъти влязоха клиенти и Бъртън прекъсна търсенето, за да ги обслужи.

— Намерих я — най-после каза той.

Вейл се приближи до него и надникна над рамото му.

— „Пакард Клипър“ от 1957 година.

— Знаеш ли как изглежда? — попита Бъртън.

— Не.

— Да, млад си. Огромни коли. Можеш да побереш една от съвременните коли вътре, а ако го блъснеш, този стар пакард няма дори да се огъне. Ела, ще ти покажа как изглежда.

Вейл тръгна след него и влезе в още по-претъпкан кабинет. Бъртън написа нещо в компютъра и след няколко секунди обърна монитора така, че Вейл да го види.

— Ето я. Същински танк, нали?

Вейл разгледа ъгловатото превозно средство с тежки хромирани брони и видя, че е неразрушимо.

— Трябва да намеря пакарда, за който е дистрибуторната капачка. Имаш ли някакви идеи?

— Предполагам, че има няколко, които са на колекционери, но не съм виждал такъв автомобил от тридесетина години. Не знам дори откъде може да намериш части за него. — Бъртън се приготви да добави още нещо, но погледът на Вейл стана отнесен и го накара да млъкне.

— Мисля, че аз знам. — Вейл протегна ръка към собственика. — Благодарение на теб, Бил.

* * *

Къщата на Спринг Стрийт, където бяха намерили трупа на Берток, изглеждаше същата с изключение на жълтата лента за отцепване на местопрестъпление, която беше леко отместена от вятъра и увиснала от наскоро падналия дъжд. На предната врата бяха монтирани ново резе и ключалка. Ключалката на желязната порта също беше сменена. Вейл спря на алеята и угаси двигателя.

Той взе дистрибуторната капачка, слезе от колата и се приближи до оградата между къщата и автомобилното гробище. Завъртя я в ръката си като компас и едва сега разбра значението й. Не му беше останало време да помисли защо Солтън наблюдаваше къщата в деня, когато Кейт и Вейл разкриха тайната на „самоубийството“ на Стан Берток, или защо се е разхождал с три милиона долара в багажника. Това нямаше нищо общо с къщата. Той и вероятно Радек с двата милиона долара в неговата кола бяха отишли там, за да скрият парите в автомобилното гробище, а после бяха забелязали Вейл и разбрали, че набеждаването на мъртвия агент ще бъде разкрито, ако не направят нещо.

Вейл намери двете дъски, които не бяха заковани в долната си част, отмести ги, провря се през пролуката и тръгна между редиците коли, някои от които бяха пресовани и натрупани по три една върху друга. Той трябваше да си представи някои от тях, за да реши дали са пакард. Автомобилите сигурно бяха няколкостотин. Вейл стигна до най-отдалечения ъгъл на двора. И там видя пакарда. Гумите му бяха надути. Някога боядисан в розово и бяло, сега стоманената му каросерия беше предимно червеникавокафява, но все още непокътната. Той заобиколи до вратата на шофьора и опита последния дълъг ключ, който се превъртя лесно. Качи се в колата и я огледа отвътре, но не откри нищо освен стари регистрационни документи в жабката.

Протегна ръка, отключи задната врата и после слезе. Пантата й беше ръждясала и се наложи да използва значителна сила, за да я отвори. Лесно извади задната седалка, но отдолу нямаше нищо. Остана онова, което Вейл отбягваше — багажникът. Той си спомни „огнехвъргачката“ и бавно пъхна ключа в ключалката. Застана колкото е възможно по-надалеч встрани, превъртя ключа и усети, че сърцето му изблъска два силни удара, когато ключалката изщрака и се отключи. Вейл внимателно вдигна капака няколко сантиметра, но нищо не се случи. Той надникна вътре и багажникът му се стори празен. Повдигна капака. В дъното имаше нов акумулатор с пластмасова дръжка за носене.

Вейл отиде пред пакарда, бръкна под предния капак и намери лоста за отваряне на предния капак. Опита се да прецени дали с него е свързано нещо, което не би трябвало да е там, въпреки че едва ли би познал нещо не на място в такова старо превозно средство, и после го дръпна. Капакът се открехна два сантиметра. Вейл отново се отмести встрани от колата и предпазливо вдигна капака. Видя, че вътре няма нищо необичайно, освен че липсват акумулаторът и дистрибуторната капачка.

Отстъпи няколко крачки назад и огледа мястото, където беше паркиран пакардът. Колата беше обградена от други таратайки. Отпред имаше метър и половина свободно пространство. Защо Радек я беше обездвижил, като държеше акумулатора в багажника, а дистрибуторната капачка, заключена в дома си? Дали отначало парите са били скрити в пакарда, а по-късно преместени на друго място? Но тогава защо беше запазил частта и ключа? Той се огледа да види дали има други автомобили, които биха могли да послужат за скривалище. Накрая реши, че това прилича на задача, която колкото и дълго да гледаш, няма да решиш. Беше намерил колата. Ако в нея имаше нещо повече, може би щеше да се сети, когато престанеше да мисли за него.

Той се върна в шевролета на Радек в къщата, извади връзката и отново огледа единствения неразпознат ключ. Определено не беше от кола. Всичко започна да му се отразява и Вейл изведнъж се почувства изтощен. Помъчи се да си спомни кога за последен път беше спал цяла нощ, но умът му не можеше да се справи с нищо по-сложно от най-непосредствените възприятия. Той облегна глава назад и веднага заспа.

Този път куриерът от два часа след полунощ дойде по-рано и Вейл изведнъж отвори очи. Беше тъмно. Той погледна часовника си, за да види колко време е спал, но нямаше представа кога е задрямал. Беше забравил къде сложи връзката ключове и бързо претърси дрехите си, но после осъзна, че е на стартера. Вдигна последния неразпознат ключ и рече:

— Сега мисля, че знам за къде си.

Отиде до багажника и извади двата празни куфара.

Запали фенерчето, мина през оградата, върна се при пакарда и го освети отдолу. Пръстта около три от четирите гуми изглеждаше равна и твърда, но основата на лявата задна гума беше засипана. Отдолу имаше стоманена плоскост.

Вейл извади акумулатора от багажника и го свърза с клемите. След това завинти дистрибуторната капачка и превъртя ключа на стартера. Моторът хърка няколко секунди и после запали. Вейл включи на скорост и подкара, докато блъсна колата, която се намираше на метър и половина отпред. Изключи двигателя, извади ключовете от стартера, върна се при стоманената плоскост и я изчисти от пръстта. Отдолу имаше стоманен квадрат със страни шестдесет сантиметра и едва не го смаза във фабриката, и на кутията в пункта за парно чистене. Задната гума на пакарда беше точно върху ключалката, затова колата сигурно беше преместена там по-късно. Вейл освети малкия отвор и видя ключалката. Той пъхна вътре последния ключ и го превъртя. Усети, че нещо изщрака, и повдигна капака. Отделението вътре беше претъпкано с пристегнати с ластици пачки банкноти.

Вейл си спомни презрителното предложение на Колкрик да му позволи да задържи парите, ако ги намери.

— Е, Дон, щом настояваш — измърмори той, дръпна циповете на куфарите и вдигна капаците, а след това, с известна степен на чувствено удоволствие, зарови ръце в хладните пачки от стодоларови банкноти.