Ноа Бойд
Агент назаем (33)

Тридесет и втора глава

Вейл спа по-малко от два часа и неспокойно и се събуждаше от звука на всяко превозно средство, което минаваше в закрития гараж. Той слезе от колата, тръгна по улицата и петнадесетина минути наблюдава движението от сенчест вход. Когато се увери, че в квартала вече не се извършва издирване, се върна в колата си и подкара.

Най-после стигна на безопасно разстояние от хотела и спря. Отново включи лаптопа, написа паролата за секретната мрежа на ФБР и зачака. В електронната му поща имаше три съобщения. Той намери доклада от Бюрото за затворите и го отвори. Беше дълъг двадесетина страници и съдържаше подробни правни детайли за архивите, необходими на федералните институции, описващи съдебните дела. Вейл го прегледа набързо, докато погледът му се спря на името Бенджамин Чарлс Лаволет, известен съучастник на Виктор Джеймс Радек. Лаволет излежавал петнадесетгодишна присъда за разпространение на наркотици и беше освободен само месец преди първото убийство на „Пентад“ в Лос Анджелис. Последният му известен адрес беше Систин Лейн 1414, апартамент 23 в Лос Анджелис. Вейл потърси адреса на уебсайт с карти и видя, че се намира на осемстотин метра от къщата на Спринг Стрийт. Фабриката на Келър Стрийт беше на километър и половина, а сградата, която се ремонтираше на Седма улица, на по-малко от тридесет минути път с кола.

Вейл потегли. Слънцето залязваше. Въздухът миришеше на дъжд и температурата беше спаднала с няколко градуса. Моментът беше подходящ за обсада на апартамента. Тъй като в доклада нямаше телефонен номер за Лаволет и вече не можеше да се обади във ФБР да му го кажат, Вейл имаше две възможности за избор. Първата беше да се опита да влезе в апартамента, но ако Тай и Радек бяха там, тя можеше да се окаже катастрофална. Другата беше да го наблюдава и да види дали лампите ще светнат, когато се мръкне.

Сградата имаше четири апартамента и в два от тях лампите вече бяха запалени, когато Вейл стигна там. Прозорците на Вени — при положение че 23 беше крайният апартамент в западната страна на втория етаж — не показваха признаци на живот. Вейл изчака още половин час, докато се стъмни напълно.

Той реши да прочете целия доклад на Бюрото за затворите, за да види дали в района няма други съучастници на Радек, отвори лаптопа и го включи. Водеше си записки, в случай че има други престъпници, които са се преместили в Лос Анджелис. Лаволет беше единственият с известен адрес. Вейл се приготви да изключи компютъра, когато изведнъж чу сигнал. Беше пристигнало съобщение от Тай Делсън, което показваше видеозапис. Но не можеше да е от мобилния й телефон, защото Радек го беше строшил, пък и нямаше звук. И после Вейл си спомни за джобния й компютър. Той беше изпратил информация до него за заповедта за обиск на пункта за парно почистване.

Ъгълът на картината показваше, че е заснета от Тай, вероятно някъде отдолу до нея, и в един момент се стрелна към лицето й. На устата й беше залепен пластир и друг на очите й. Тя беше успяла някак да отлепи единия ъгъл достатъчно, за да се види едното й око. От носа й течеше кръв, която беше засъхнала на устните й. Откритото око беше широко отворено от страх, но Вейл забеляза и нещо друго — гняв. На рамото и гърдите й се виждаше тънък разрез. Изглежда беше гола.

След това Тай премести зад гърба си джобния компютър, който се изключи и включи, показвайки, че батерията е отслабнала. Вейл видя непогрешимата двойна линия от белезници на едната й китка и после верига с катинар, която висеше от тях и беше закачена с втори катинар за тежък радиатор. Чантата й беше на пода. Съдържанието й беше разпиляно. Радек сигурно не знаеше за джобния й компютър.

Камерата се насочи към прозореца и показа квартала. Образът отново примигна. Този път черният екран се появи за една-две секунди. Усилията на Тай изглежда бяха съсредоточени върху двуетажна сграда с орнаменти, която се отличаваше от другите и очевидно беше най-добрата следа, която тя можеше да предложи за местонахождението си. Екранът угасна и Вейл изпита опасения, че батерията най-после се е изтощила. Той изчака няколко безкрайни секунди, но образ не се появи.

Навън започна да вали. Вейл включи чистачките и ритъмът го хипнотизира за миг. Той затвори очи и се опита да си спомни всеки детайл на сградата. Беше построена предимно във викториански стил, но имаше и малко френско влияние. Архитектурните детайли бяха толкова претрупани и сложни, че тя вероятно беше най-малко на сто години. Но как да намери списък на стогодишните сгради в Лос Анджелис, като не беше сигурен дори за епохата? И после се сети, че е виждал сградата, но не под ъгъл, а от нивото на улицата, може би в деня, когато Берток беше убит. Прозорците бяха необикновени, подаваха се от фасадата най-малко шестдесет сантиметра и имаха сложни орнаменти. Бяха оградени с каменни колони с капители, които представляваха полукръгове, увенчани с триъгълници. Вейл не беше ходил на много места в Лос Анджелис и затова се надяваше, че ще си спомни къде е виждал сградата.

Несъмнено някой с по-ерудирано око би определил с точност архитектурата и би запомнил мястото веднага щом видеше сградата. Но Вейл беше видял само видеопотока, който вече беше спрял. Ако той беше прав и сградата наистина беше на сто години, сигурно се намираше около други стари постройки. Вейл се замисли за къщата на Спринг Стрийт. На едната съседна постройка пишеше „1883 година“ и кварталът представляваше смесица от жилищни и търговски имоти. Той зави обратно и бързо подкара към Спринг Стрийт.

Спря пред къщата, слезе от колата и огледа квартала. Не забеляза нищо, което да прилича на двуетажна сграда с орнаменти, но в деня, когато я беше видял, двамата с Кейт бяха една пряка по-нататък. Вейл отиде там с колата и спря до тротоара.

Слезе и бавно се обърна във всички посоки. И после я съзря в далечината. Сградата бе осветена в дъжда от ореола на улична лампа. Той превключи на скорост и подкара натам. Приближи се и започна да оглежда съседните сгради, за да прецени откъде са изпратени видеокадрите от джобния компютър на Тай.

Дъждът се усили и му ставаше все по-трудно да си спомни какво е видял на видеото. Вейл слезе от колата. Имаше само една сграда, откъдето можеше да е заснето видеото — малък триетажен хотел, каквито бяха популярни в началото на двадесети век, с бар на първия етаж и десетина стаи на втория и третия.

Той прочете табелата — хотел „Линдберг“. На горните етажи имаше четири прозореца. Вейл затвори очи и се опита да си представи ъгъла, под който беше снимано видеото, за да определи дали е от втория или третия етаж, но после реши, че не може да си позволи да рискува.

Спря няколко къщи по-нататък от хотела на същата страна на улицата и изскочи навън. Вече нямаше пистолет, затова отиде до багажника и извади пушката. Беше хубаво, че вали, защото всички се бяха прибрали по домовете си. Вейл зареди пушката с едри сачми и напълни единия си джоб с патрони за елени, а другия със сачми.

Входът на хотела беше до бара. Вейл натисна дръжката, но вратата беше заключена с дебела метална плоча. Дори лостът да беше с него, трудно щеше да я отвори дискретно. Трябваше да мине през бара, а това беше опасно, когато държиш пушка.

Заведението беше малко и тъмно. Вътре имаше само четирима клиенти. Всичките седяха до бара и изглежда се чувстваха удобно. Сигурно бяха редовни посетители. Вейл знаеше, че стига да не им пречи на пиенето, те няма да създадат проблеми. Барманът беше възпълен, но силен мъж с мазна коса и белези от акне по лицето. Той застана нащрек и зае отбранителна позиция, щом видя, че Вейл влиза с пушка в ръката. Вейл прочете многозначителния израз в очите му. Барманът разбра, че той е ченге и не е дошъл да обере заведението. Но за него ченгетата обикновено носеха неприятности също като престъпниците. Вейл се приближи до него.

— Тук има четири стаи, които гледат към улицата. — Извади снимка от джоба си и я сложи на бара.

Барманът се гордееше, че не сътрудничи на полицията, но нещо в очите на Вейл му каза да не пресилва нещата.

— Кой си ти?

— Знаеш кой съм.

— Ще трябва да видя значката ти.

Вейл вдигна пушката и я зареди.

— В коя стая?

— Три В. От тази страна само двете са заети. В другата на втория етаж има семейство корейци.

— Ключът.

Барманът се наведе над чекмедже под касата и извади връзка ключове.

— Ключът за вратата към улицата.

Мъжът извади малка връзка от джоба си и му даде единия.

— По-добре се обади на полицията — посъветва го Вейл и тръгна.

— И какво да им кажа?

— Кажи им, че е станало убийство.

Вейл пъхна ключа в предната врата на хотела и лесно го превъртя. Затвори я бавно след себе си, за да не вдига шум, и започна да се качва по стълбите, като прескачаше по две стъпала наведнъж. Все още валеше и той се надяваше, че дъждът ще заглуши стъпките му. Тесният коридор на третия етаж нямаше прозорци. Единствената слаба крушка го озаряваше в пепеляво жълта светлина. Вейл тръгна покрай стената. Опитваше се да не стъпва върху скърцащи дъски, но те бяха твърде много. Надяваше се, че хората в стаята няма да го чуят.

Стигна до ЗВ, спря и се заслуша. Не чу нищо, долепи ухо до вратата и пак се заслуша. Пак нищо. Застана встрани, бавно пъхна ключа и започна да го превърта. В същия миг пет-шест изстрела надупчиха вратата.

От ъгъла, под който се намираше прозорецът във видеото, Вейл знаеше, че Тай е в друга стая. Без да се изпречва пред вратата, той протегна пушката на една ръка разстояние и изстреля три куршума през нея, като леко променяше посоката на всеки. И после чу, че на пода се строполи тяло. Пак се опита да отключи, но в ключалката имаше нещо, вероятно заклещил се вътре куршум. Вейл пристъпи към вратата, подскочи и използвайки инерцията и силата си, я ритна в ключалката. Вратата се отвори, но само тридесетина сантиметра. Вейл видя неподвижна мъжка ръка на пода. Тялото препречваше вратата. Той я блъсна и се провря. Виктор Радек беше улучен в гърдите. Пръстите му още стискаха черен автоматичен пистолет.

— Тай! — извика Вейл.

В отговор се чу ридание. Той влезе в спалнята и я намери все още прикована с веригата за радиатора. Джобният компютър беше в ръката й. Тя го видя и от окото, от което пластирът беше отлепен, започнаха да се стичат сълзи. Беше гола и се бе свила на кълбо, за да се скрие, доколкото може. Вейл взе чаршаф от леглото и я уви с него. Залови се да отлепя пластира от устата й и в същия миг в далечината се чуха полицейски сирени.

Вейл погледна белезниците.

— Знаеш ли къде е ключът?

— Така и не го видях. Но след като сложи лепенки на устата и очите ми, той издрънча с някакъв ключ пред лицето ми и попита: „Знаеш ли какъв е този звук? Звукът на свободата“. Трябва да е у него.

— Ей сега ще се върна. В безопасност си. Той е мъртъв.

Тай кимна и се опита да не се разплаче.

Вейл подпъхна чаршафа по-стегнато около тялото й, за да не се смъкне.

— Идвам след секунда.

Отиде в другата стая, преобърна трупа и претърси джобовете му. Освен пачка стодоларови банкноти намери и връзка ключове, общо шест, но нито един не беше за белезниците.

В стаята нахлуха двама полицаи и насочиха пистолетите си към него. Той им каза, че е от ФБР, и бавно извади значката и служебните си документи. Взе от тях ключ за белезници, върна се при Тай, освободи я и й помогна да седне на леглото. Събра дрехите й и когато я видя, че трепери, седна до нея и тя се отпусна в прегръдките му. Тай рида няколко минути и после се овладя.

— Добре съм, добре съм — каза тя.

— Знаеш, че няма нищо лошо да признаеш, че не си добре.

— Изпитвам облекчение, че всичко свърши. Ще се оправя.

— Добре, но пак трябва да отидем в болницата, за да бъдем сигурни.

Тай се поколеба за миг.

— Трябва да обмислим правните основания.

— Правните основания?

— В случай че полицията или ФБР ти зададат въпроси защо се е наложило да застреляш онова животно.

— Не разбирам — заяви Вейл.

Бавно, сякаш всяка дума й причиняваше нова болка, Тай отговори:

— Трябва да отидем в болницата… — Тя наведе глава. — Да ме прегледат за изнасилване.

Вейл я притисна до себе си и Тай се разплака неудържимо.