Ноа Бойд
Агент назаем (30)

Двадесет и девета глава

Вейл седеше в колата си пред хотела и чакаше Радек да се обади. Погледна отново часовника си. Беше два след полунощ. Куфарите бяха в багажника. Не можеше да повярва, че ще носи три милиона долара на убиец за втори път.

Телефонът иззвъня.

— Вейл.

— Взе ли парите?

— Да.

— На Келър Стрийт. Там, където свършва, край реката, има закован с дъски вход на фабрика. Отзад до оградата ще намериш черен чувал за боклук. Внимавай с него. Вътре има лаптоп. Включен е. Отвори го и чакай инструкциите ми.

Вейл намери фабриката за двадесетина минути. Угаси фаровете и се заслуша, но чу само шума на колите по далечното шосе. Както му беше заповядано, беше оставил пистолета си в хотелската стая. Слезе от колата и извади куфарите. Зад сградата намери найлоновия чувал там, където Радек беше казал, че ще бъде. Вътре имаше лаптоп. Двете малки зелени светлинки показваха, че работи. От лявата страна се подаваше карта за безжичен интернет. Вейл вдигна капака и веднага чу гласа на Радек.

И после забеляза уебкамерата горе на капака. Радек можеше да го наблюдава, но екранът беше тъмен и това означаваше, че той блокира камерата, за да не го вижда Вейл. Беше невъзможно да се разбере къде е.

— В чувала има дрехи. Сложи компютъра на земята и отстъпи назад, за да те виждам целия. После се преоблечи, в случай че криеш проследяващо устройство.

Вейл изпълни указанията.

— До стената има две брезентови чанти. Донеси ги тук и нека те гледам как прехвърляш парите — бавно. И разлиствай пачките, когато ти кажа, за да съм сигурен, че всичките са банкноти.

Вейл направи каквото му казаха и затвори чантите.

— Готово. Къде е Тай?

— Я стига, Вейл. Смяташ ли, че съм го измислил толкова лесно?

— Парите ще останат тук, докато чуя гласа й.

— Какво ще кажеш за компромис? — Радек ритна сандъка и после доближи бейбифона до микрофона на компютъра.

Вейл чу приглушен женски глас, който молеше за помощ.

— Добре. Къде? — попита той.

— Вземи фенерчето си и мобилния телефон. — Радек наблюдаваше как Вейл ги слага в джобовете на панталоните, които му беше дал. — Прехвърли се през оградата. В края на склона има железопътни релси. Тръгни по тях на север и измини около километър. Ще се озовеш на малък надлез. Отдолу има други релси. Щом стигнеш дотам, запали фенерчето и го вдигни. А после се завърти, за да знам, че си там.

Вейл хвърли двете чанти пред себе си и прескочи оградата. Склонът не беше дълъг. Той се спусна и стигна до релсите, които минаваха покрай тясната река Лос Анджелис. До релсите имаше висок до кръста парапет и пространството беше малко, затова трябваше да стъпва по дървените трупчета и да пази равновесие, докато държи чантите, а това затрудняваше още повече придвижването му.

Когато стигна до надлеза, се беше облял в пот. Остави чантите на земята, огледа се и се опита да разбере дали Радек е наоколо, или само го подлага на изпитания, за да го пречупи физически и психически. В далечината блещукаха няколко разпръснати точици жълта светлина, но не се виждаше очевидно укритие, откъдето Радек би могъл да го наблюдава. Вейл запали фенерчето, вдигна го и бавно се завъртя в кръг. Мобилният му телефон мигновено иззвъня. Където и да беше, Радек го виждаше.

— Да.

— Слез на долните релси и тръгни по тях надясно.

Вейл погледна надолу. Височината беше четири и половина метра. Той пусна чантите една по една и после скочи на релсите. Взе чантите и тръгна по релсите, които веднага прекосиха реката и рязко завиха на юг, отново в посоката, от която беше дошъл, но сега от другия бряг на реката с бетонни стени.

Разстоянието беше още по-малко и Вейл се запита дали няма да мине влак — друго препятствие, което трябва да преодолее. Петнадесетина минути по-късно той мина по същия път, откъдето беше тръгнал. Беше се върнал, но от другата страна на реката, и видя сянката на фабриката на хълма.

Телефонът му иззвъня.

— Да.

— Фенерчето.

Този път Вейл насочи лъча към фабриката, за да види дали Радек е там.

— Сега си на позиция — каза Радек. — Премини реката и занеси чантите на покрива на фабриката.

— И после какво?

— Питаш къде е жената ли? Всичките ти въпроси ще получат отговор, когато се качиш там.

— Как да стигна до покрива?

— На твое място не бих използвал предната врата — отговори Радек и затвори.

Вейл слезе до стръмния бетонен бряг на реката, която на това място беше широка петдесетина метра. Съдейки по отломките в нея, водата изглеждаше дълбока петдесет-шестдесет сантиметра. Той се плъзна по брега и едва не падна в реката. Водата се оказа дълбока до кръста му и приятно хладна. Течението беше изненадващо силно. Вейл вървеше и държеше чантите над повърхността. Стигна до отсрещната страна, изчака дрехите му да се отцедят от водата и се изкатери по също толкова стръмния отсрещен бряг.

Хвърли чантите над оградата, която беше прескочил преди повече от час и пак я премина. Лаптопа го нямаше, но дрехите му бяха там. Вейл се преоблече и се зачуди какво означава предупреждението на Радек да не използва предната врата.

На входа на сградата имаше каменна плоча, вградена в тухлите, на която пишеше „Телени изделия У. П. Андроян и синове, основана през 1913 година“. Тухлената постройка беше четириетажна и триъгълна.

Единият й край не беше много по-широк от двойната врата, но далечният беше тридесетина метра. Вероятно теренът на имота беше диктувал проекта на сградата. Мястото се намираше на по-малко от сто метра от река Лос Анджелис, имаше железопътна линия от двете страни и навремето сигурно е било първокласна индустриална зона.

На избеляла синьо-бяла табела между прозорците на втория и третия етаж пишеше „Дава се под наем“. Предният вход бе защитен с тежка стоманена врата, която обаче беше открехната като в къщата на Спринг Стрийт. Радек го беше предупредил да не минава оттам, вероятно за да предпази трите милиона долара, а не Вейл. Той реши да потърси друг начин да влезе.

По външната стена на фабриката имаше аварийно стълбище, което започваше от втория етаж и водеше към покрива. Вейл подкара колата по тротоара и спря точно под стоманената решетка от стъпала и площадки. Слезе и видя, че ако застане на покрива на колата и подскочи, пак няма да достигне аварийните стълби. Той се приближи до багажника и извади лоста. Потупа джобовете си, за да провери дали фенерчето и мобилният телефон са там, и реши да вземе монокъла за слаба светлина, тъй като в сградата беше абсолютно тъмно.

Трябваше да измисли как да се покатери до аварийното стълбище, но двете чанти с парите щяха да бъдат проблем. Спомни си как Дан Уест се беше измъкнал от килията във военноморския затвор, извади ножа си, издърпа предпазните колани докрай и ги сряза. Завърза краищата колкото можа по-стегнато и направи ремък, дълъг седем метра. Прокара го през дръжката на едната чанта и го завърза за другата.

Покачи се на покрива на колата, закачи лоста за решетката на площадката и се изтегли нагоре. Изкатери се на площадката и издърпа лоста и парите, а след това безшумно се заизкачва към покрива. Прозорците, покрай които минаваше, бяха типично фабрични. В долната вътрешна част на рамката имаха дръжки, които ги отваряха навън. На третия етаж Вейл забеляза, че первазът на единия прозорец е счупен. Няколко малки парчета строшено стъкло показваха, че не е разбит от деца, хвърлили камъни, а отвътре. Твърде удобно. Той хвана по-здраво лоста и чантите и се насочи към последната част на стълбището.

Щом се качи на покрива, видя постройка, висока два и половина метра в задния край, където имаше врата за стълбището. Отмести очи встрани и проследи с поглед железопътните релси, по които беше вървял. Радек сигурно го бе наблюдавал през цялото време оттам, за да се увери, че наоколо няма друг.

Вейл седна на асфалтираната повърхност до постройката и забеляза нещо, излъчващо слаба зелена светлина. От средата на покрива се чу приглушен женски глас. Той се приближи до източника на светлината и звука и откри, че е бейбифон. Устройството имаше ограничен обхват и това означаваше, че Тай е в сградата. Отдолу беше сложена бележка, на която пишеше: „Остави чантите тук“.

Вейл остави чантите и пробва дръжката на вратата. Беше заключена. Той пъхна лоста под вратата, отстъпи половин крачка назад и натисна лоста. Вратата помръдна в рамката, но лостът започна да разцепва края й. Вейл го бутна по-навътре в разширилата се пролука и този път вратата тихо изскърца и се отвори.

Нямаше представа какво го очаква. Освен ножа нямаше друго оръжие, затова лостът трябваше да свърши работа. Вейл понечи да извади фенерчето, но се сети за детонатора с фотоклетка в тунела. Затвори вратата след себе си и застана неподвижно, докато очите му привикнат с мрака. След миг видя светлина в дъното на стълбището на четвъртия етаж, която вероятно идваше от уличните лампи.

Стълбите бяха дървени и скърцаха почти на всяка стъпка. Вейл не бързаше, ослушваше се на всяко стъпало и протягаше напред ръка да провери дали има жици или заредени устройства. Слезе три етажа за двадесетина минути и краката му започнаха да усещат умората от последните два часа.

Долу имаше врата, която беше заключена. Вляво се виждаше коридор, опасващ външната страна на първия етаж. Вероятно по-голямата част представляваше работно пространство във фабриката. По-нататък по коридора имаше друга врата. Вейл пробва дръжката, но и тя беше заключена. В дъното коридорът зави надясно към главния вход на сградата. През двойните стъкла струеше светлина от улицата. Голямата врата вдясно водеше към работното пространство на етажа.

И после, на два метра от входа, Вейл забеляза предмет, висок метър и двадесет и широк един метър, и бавно пристъпи към него. Приличаше на индустриална макара за тежки кабели. Той направи още една крачка и видя, че на макарата е навита стотици метри бодлива тел. Не му говореше нищо, но сетне погледна сърцевината, където имаше нещо светло на цвят. Оттам излизаха тънки жички и се отправяха към вратата. Вейл внимателно докосна центъра на макарата. Материалът имаше плътността на пластичния експлозив „С-4“. Той се страхуваше да се приближи още, но извади монокъла и проследи с поглед жиците, които свършваха в два електрически контакта, по един на всяка външна врата, и приличаха на аларма. Отвореше ли се някоя от вратите, електрическият сигнал щеше да бъде прекъснат и детонаторът в средата на макарата щеше да се взриви. Всеки, който влезеше през вратата, нямаше шанс да оцелее.

Вейл бавно извади детонаторите от експлозива, заобиколи макарата и ги остави на пода. Не искаше да се приближава до вратите, затова заби заострения край на лоста в дървения под и сряза двете жици. Взе детонаторите и ги хвърли колкото можа по-надалеч в коридора. Те бяха сравнително инертни. Дори да избухнеха от това разстояние, не можеха да взривят стабилния „С-4“. Вейл разбра, че бомбата не е за него, а по-скоро за евентуалните подкрепления от ФБР. Ако за него имаше някакво „препятствие“, то го чакаше другаде.

Той извади лоста от пода и погледна през вътрешната врата към работното пространство. Прозорците бяха зазидани. Светлина проникваше само през тясно прозорче в задната част на помещението. Вейл използва монокъла и различи десетина тъмни очертания с еднакви размери, поставени на неравни разстояния на пода. Схемата изглеждаше произволна, но той забеляза, че са наредени така, че всеки, който върви в тъмната стая, да се спъне в тях и вероятно да пострада от същите последици като влизането през предната врата. Вейл запомни местоположението им, влезе в стаята и мигновено чу стенания на жена. Тя беше някъде в по-голямото помещение. Той напрегна очи да потвърди разположението на предметите на пода и като плъзгаше крак след крак напред, за да проверява за жици, тръгна по посока на гласа.

Стигна до средата на стаята, спря, извади монокъла и видя сандък с формата на ковчег до отсрещната стена, откъдето се чуваха приглушените стонове. Радек предполагаше, че в този момент той ще бъде завладян от чувства и ще хукне към сандъка. Вейл обаче остана на мястото си, пое си дълбоко дъх и се опита да не обръща внимание на сподавените молби за помощ.

Предметите, поставени между него и сандъка с жената, се оказаха дървени кубове със страни четиридесет и пет сантиметра. Вейл съзря малка зелена светла точка горе на стената и изведнъж до слуха му достигна едва доловимо бръмчене. Предавателят на бейбифона ли беше? Той пристъпи още една крачка напред и усети, че подът леко пропадна и нещо механично изщрака.

Блесна малък прожектор и освети мястото около зелената точка. Това беше детектор за движение, какъвто се използваше в домашни алармени системи. Зелената светлина се промени в червена, и това означаваше, че сега е активирана. Той се вцепени. Радек го беше хванал в клопка и искаше Вейл да разбере това.

Стоеше на шестдесетсантиметрово квадратно парче шперплат, боядисано в черно, за да бъде незабележимо. Вейл подозираше, че изщракването, което бе чул отдолу, може да е направило нещо повече, освен да включи червената светлина. Той отново насочи вниманието си към сензора. Заповяда си да не движи главата си и завъртя само очи. Около бейбифона имаше плетеница от жици, свързани с по-голям кабел, който минаваше по стената, после нагоре и накрая изчезваше в тъмното пространство над главата му.

Вейл леко повдигна глава нагоре, за да види какво точно има над него. Не беше празно пространство, а огромна стоманена плоскост, която висеше на три метра над главата му. Очите му на зидар пресметнаха, че металната плоча е квадрат със страни пет метра, а той се намира точно в средата. На металната плоскост с големи букви беше написано с тебешир:

ВЕЙЛ

ЕЛЕКТРОМАГНИТЪТ Е СВЪРЗАН С ДЕТОНАТОР ЗА НАТИСК И ДЕТЕКТОР ЗА ДВИЖЕНИЕ

СБОГОМ

ВИК

Вейл разбра, че бръмченето се разнася от електромагнитен кран, използван за преместване на товари. И беше двойно зареден. Две системи, за да бъде сигурно, че той не може да помръдне. Или сензорът, или детонаторът за натиск, върху който стоеше, щеше да го изключи и кранът щеше да пусне стоманата върху него. Вейл не виждаше колко дебела е плоскостта, но знаеше, че най-тънките са 0,5 сантиметра. Парчето беше с размери пет метра и това означаваше, че тежи най-малко един тон.

Изведнъж той изпита желание да се засмее на собствената си дързост. С удоволствие би се изсмял, за да освободи част от напрежението, но се опасяваше, че това ще задейства детектора за движение. Презрението му към всичко, което се стремеше да го контролира, дори да беше измислено от Радек, щеше да отнеме живота му. Дързостта беше надежден, макар и скъпо струващ съюзник, но не и на такава висока цена.

Самообвиненията му бяха прекъснати от друго стенание от дървения сандък, който беше само на седем метра от него. Това му напомни, че не само неговият живот е в опасност. Трябваше да намери изход. Вейл се опита да изчисли каква бързина ще му бъде нужна, но се съмняваше, че ще успее да избяга от плоскостта, преди да го смаже. Щеше да му остане съвсем малко. Двата и половина метра до края й му се сториха десет.

И после си спомни, че още държи лоста в лявата си ръка, възможно решение за надвисналата над него смърт. Лостът беше дълъг един метър и направен от стоманена сплав, дебела два и половина сантиметра. Беше произведен за пожарните и трябваше да бъде изключително издръжлив.

Най-добрият шанс на Вейл беше да хукне право напред и да се хвърли на пода, тъй като завиването във всяка друга посока щеше да добави части от секундата. Щом предприемеше първата стъпка, той трябваше да залегне и в същото време да обърне лоста отвесно зад себе си, със заострената част надолу. По този начин, ако не стигнеше до края навреме, лостът щеше да се забие в дъсчения под и да поеме първоначалния удар на стоманата. Поне така се надяваше. Вейл имаше нужда да си поеме дълбоко дъх, сега беше моментът, но светлата червена точка му напомни, че може да му е за последен път.

Той затвори очи и усети, че клепачите му пулсират. Застави се да нормализира дишането си и си представи какво трябва да направи — да залегне и в същото време да повдигне лоста зад себе си. Изчака, докато спре да чува ударите на сърцето си. Още веднъж затвори очи и се видя как изпълнява сложното бягство на два и половина метра.

Побягна. В същия миг бръмченето на електромагнитния кран над него спря. Всичко стана като на забавен кадър и последното, което Вейл си спомняше, бяха първите сивкави лъчи на зората, които проникваха през прозорчето.