Ноа Бойд
Агент назаем (5)

Четвърта глава

Наскоро повишената в заместник помощник-директор Кейт Банън не беше стъпвала в кабинета на директора на ФБР. Докато тя и шефът й чакаха Боб Ласкър да се върне, Кейт се възползва от възможността да разгледа по-отблизо стаята. Липсата на претенциозност в обзавеждането я изненада. Тя не знаеше какво да очаква, но кабинетите на висшата управа, които беше виждала, приличаха по-скоро на музеи, украсени с трофеи, почетни грамоти и снимки. В кабинета на Ласкър имаше купища документи, разхвърляни навсякъде — на маси и лавици. Някои се бяха наклонили застрашително, а върху други се бе образувал тънък слой прах, от който носът я засърбя. На стената имаше само една снимка. Очевидно беше правена по време на изслушването на Ласкър пред Сената при встъпването му в длъжност. Заснета зад гърба на бъдещия директор, снимката беше фокусирана върху лицето на плешив сенатор, чието теме блестеше от пот, а той неизвестно защо гневно размахваше пръст срещу Ласкър. Кейт се усмихна. Подозираше, че фотографията е закачена точно зад бюрото на директора, за да напомня на всеки, че каквато и работа да го е довела там, не бива да забравя кой в крайна сметка отговаря за всичко, което Бюрото е направило или не е успяло да направи.

Вратата се отвори и директорът влезе.

— Отдавна ли ме чакате?

Той седна на стола зад бюрото си и потърка очи, докато почувства леките оптични шокове, които му казаха да спре. Спеше малко, откакто започнаха убийствата, и привикването му в Белия дом бе изцедило и последните му сили.

Помощник-директорът Дон Колкрик седеше до Кейт. Той беше старши помощник-директор на ФБР, петдесет и три годишен, висок, с криви, тънки крайници. Косата му все още не беше започнала да се прошарва и би придала по-младежки вид на лицето му, ако то не беше леко изкривено — дясната страна на челюстта му беше видимо по-голяма от лявата. Затова Колкрик постоянно изглеждаше подигравателно усмихнат и подчинените му оставаха с впечатлението, че трябва да го убеждават в искреността си. Това беше предимство, което Колкрик се беше научил да използва на ранен етап от кариерата си. Той обаче бе забелязал, че не въздейства върху Кейт Банън, вероятно защото я плашеха малко неща. И Колкрик направи единственото, което можеше да стори, за да се противопостави на липсата й на уважение към привилегиите на високия пост — избра я за своя помощничка. По този начин щеше лично да държи юздите на свободния й стил, станал причина за бързата й кариера.

— Не — отговори Колкрик. — Как мина срещата?

— Дон, извикаха ме в Белия дом — отвърна Ласкър. — Това е все едно да попиташ Мария Антоанета дали гилотината е била хубава и остра. Как си, Кейт?

— Добре, благодаря.

— На Пенсилвания Авеню 1600 не са доволни от нас. Казаха ми да престана да се будалкам и да реша проблема. Слава Богу, че ми развързаха ръцете, и сега може да започнем истинско разследване. Каква бъркотия.

Колкрик и Кейт се спогледаха крадешком, опитвайки се да решат дали той ги смята за отговорни.

— Моля някой да ми каже добра новина — добави Ласкър.

— На първите три местопрестъпления — обади се Кейт след няколко секунди — убиецът или убийците са си направили труда да приберат гилзите. Можехме да идентифицираме пистолета само по тях. До последния труп обаче беше намерена гилза от пистолет четиридесети калибър.

— Това ли е добрата новина? Знам, че не ме бива в тези неща като вас, но защо ви е гилза, след като може да идентифицирате оръжието по куршума в трупа?

— Може би те са се надявали, че куршумът ще бъде повреден и няма да бъда разпознат. Използвали са патрони с кухи върхове, които се деформират много повече, когато минат през човешкото тяло — добави Колкрик.

— Предполагам — рече Ласкър. — Друго?

— Не съм убедена, че следващото ще бъде добра новина. — Кейт се поколеба и директорът на ФБР вяло й направи знак с ръка да продължи. — Хората, които изпратих в Лас Вегас, засега не са открили никаква следа Берток да се е качил на самолет оттам.

Ласкър погледна жената, за която беше чувал колегите й мъже да говорят, че е твърде хубава, за да бъде агент. Тя беше висока, с атлетична и същевременно женствена фигура. Лицето й би било на обикновена блондинка, ако не беше мекият петсантиметров белег на лявата скула, назъбена ивица, която предполагаше готовност да се бори. Той бе забелязал безразличието в поведението й в стая, където тя беше единствената жена. За миг си позволи да бъде погълнат от самоувереността й, а после рече:

— Не е необходимо да напомням колко деликатен е въпросът, Кейт. Предполагам си обяснила на всички заети в разследването, че трябва да го пазят в тайна.

— Да, избирам внимателно агентите.

— Всичките ли са добри следователи?

— Не е задължително. Търся предимно подчинение. А що се отнася до разследването, аз знам какво трябва да се направи и чета всички доклади, за да се уверя, че се прави. Исках агенти, които преди всичко умеят да си държат устата затворена.

— В днешното ФБР? Моля те, кажи ми как го постигаш.

Едното ъгълче на устата й се повдигна иронично.

— Избрах само най-сериозните катерачи. — „Катерачи“ беше терминът, с който уличните агенти наричаха най-амбициозните търсачи на повишение. — Казах им, че вършат добра работа и имената им ще бъдат включени в списъка с приоритетите, но ако по някакъв начин изтече информация, независимо дали от тях или не, това ще бъде последното им повишение.

— Звучи безотказно — усмихна се директорът на ФБР и после се обърна към Колкрик. — Друго?

Колкрик плъзна доклад по бюрото.

— Това е последният анализ на записа на убийството на Дан Уест. Почти същият е като предишните. Шепнещият глас на убиеца затруднява разпознаването му. Както ти предложи, записът беше пуснат на прекия шеф на Берток в Лос Анджелис, за да разпознае гласа. Той каза само, че може би е неговият.

Ласкър прелисти на записа.

— Ами езикът?

Кейт извади друг доклад.

— Психолингвистите казват, че два израза определено звучат като на човек, запознат с жаргона на ФБР, особено „Бю“ вместо Бюрото и „наблюдение“ вместо по-често употребяваното „подкрепление“. И тъй като убиецът казва неща като „млад си“ и „старото Бю било по-кораво“, разговорът загатва за поучения на стар агент, който изнася лекция на по-млад. Но не разполагаме с достатъчно информация, за да стигнем до категорично заключение за убиеца.

— Но нищо не говори, че не е Берток.

— За съжаление не — отвърна Колкрик.

— Те изглежда знаят всичко, което се опитахме да направим при предаването на парите в Ню Хампшър. Това показва ли информация от вътрешен човек? — попита Ласкър.

— Не непременно — отговори Кейт. — И преди са били използвани фалшиви банкноти и това е ставало публично достояние чрез съдебни показания. От самото начало вероятно са планирали да извършат две убийства, защото са знаели, че банкнотите ще бъдат фалшиви. Затова са поискали два милиона. Като допълнителен бонус сега те може да оспорват, че некадърността ни не само е станала причина за второто убийство, но и за смъртта на агент на ФБР. Не знам, може би Берток се е страхувал, че ако се беше опитал да занесе парите, можеше да свърши като Дан Уест или по-лошо. Вероятно това му е помогнало да реши да изчезне. Ако го е направил.

— Ако е той, новината ще ни довърши, щом се разчуе. Но засега колкото по-дълго отлагаме, толкова повече пространство за действие имаме.

— Трябва да го намерим. Трудното е, че търсим един от своите, а дори не можем да го разпознаем — отбеляза Колкрик. — Освен това той знае всичките ни процедури и има два милиона долара, с които да развихри въображението си.

Ласкър се замисли за миг върху думите му и сетне попита:

— Близо ли сме до идентифицирането на групировката? И наистина ли е групировка?

— От личен опит знам, че почти неизменно изнудвачите, които действат сами, употребяват местоимения в множествено число като „ние“, „нас“, „нашата“. Част от процеса на сплашване е жертвата да мисли, че изнудвачът разполага с повече хора, отколкото в действителност — отвърна Кейт.

— Искаш да кажеш, че може би става въпрос само за един човек?

— Възможно е.

— Някъде в досиетата ни споменава ли се „Рубако Пентад“?

— След извършването на първото убийство проверихме думите „Рубако“ и „Пентад“ по всички възможни начини — отговори Колкрик, — но засега не сме попаднали на нищо.

— Шестима агенти преглеждат всичко за откачалките по случаите „Уейко“ и „Руби Ридж“. Тук-там изскочиха някои следи, но нищо обещаващо — обясни Кейт.

— За момента нека допуснем, че Берток не е замесен в убийствата. Някой има ли теория защо са го избрали?

— Той е полеви агент, който е работил по случаи на изнудване. Може би в определен момент пътищата им са се кръстосали или те са прочели името му във вестника. Може би искат да ни накарат да мислим, че знаят повече за работата ни.

Директорът на ФБР се подсмихна.

— Дотук имат успех.

— А може би това е операция на Берток от самото начало. След като и той, и парите изчезнаха едновременно, бихме проявили късогледство, ако не вземем предвид тази вероятност.

— Ако е Берток, защо ще използва служебния си пистолет от ФБР? — попита Кейт.

— Защото нищо не може да прикрие по-добре следите му, ако го хванат и съдят. Той ще рече: „С толкова добре измислен план, щях ли да бъда толкова глупав, че да използвам служебния си пистолет от ФБР? Някой иска да ви накара да мислите, че това е дело на агент“. Щом ние изпитваме подобни съмнения, съдебните заседатели със сигурност ще ги имат. И после, в подходящ момент, Берток ще стане и ще предаде служебното си оръжие. „Ето го пистолета ми. Проверете серийния номер и му направете балистична експертиза“. Това ще съсипе казуса на прокурора и Берток ще лежи в затвора само за присвояване на два милиона долара, което ще представлява просто пляскане по ръката в сравнение с присъдата за четири убийства.

— Ако предположим, че това е вярно, тогава с какво е застрелял жертвите? — попита Ласкър.

— С втори, нерегистриран „Глок 22“ — веднага отговори Колкрик, сякаш очакваше въпроса.

— Знаем ли дали Берток притежава повече от един пистолет? — попита директорът на ФБР.

— Проверих служебния му картон — отвърна Кейт. — Той не притежава втори пистолет или поне не е казал на ФБР.

— Чудя се, Дон. Ако парите са у Берток, тогава защо е извършено второто убийство? — попита Ласкър.

— Ако всичко е част от планирана отбрана, още едно убийство би било положително доказателство, че той няма нищо общо с предишните. Берток просто е изчезнал с парите и затова истинските убийци не са имали друг избор, освен да намерят друга жертва и да отправят ново искане.

Ласкър се облегна назад на стола.

— Някой иска ли поста ми?

— Сутринта получих от филиала ни в Чикаго нещо, което може да ви разсее за няколко минути — каза Колкрик. — Може ли?

— Разбира се.

Колкрик се приближи до големия телевизор на масичката в ъгъла на кабинета и пъхна във видеото диск.

— Не знам дали някой от вас е гледал това по новините преди две седмици.

На екрана се появи репортер с микрофон в ръката и започна да описва ситуация със заложници в чикагска банка в предградията. Камерата изведнъж се насочи към предната врата на банката. Отвори я ужасена жена, а зад нея се видя стрелец, който бе опрял пистолет в главата й.

— Единият крадец изглежда се опитва да договори някаква сделка — каза репортерът.

Точно когато мъжът с пистолета приключи с исканията си и затвори вратата, през витрината на банката беше изхвърлен човек. Той се плъзна по тротоара и се простря неподвижно, очевидно изпаднал в безсъзнание.

Операторът се съсредоточи върху тялото му и след петнадесетина секунди втори крадец излетя през съседното стъкло и падна на земята, зашеметен и невъоръжен. Клиентите и служителите изскочиха отвътре, а полицаите се втурнаха да сложат белезници на двамата. Екранът потъмня.

— Какво се случи? — попита Ласкър.

— Според доклада свидетел е казал, че някакъв клиент изчакал, докато двамата крадци се разделили, обезоръжил ги един по един и после ги изхвърлил през витрините.

— Кой е бил той?

— Това е най-странното в цялата история. Никой не знае. Който и да е бил, излязъл е с другите клиенти и е изчезнал в тълпата.

— Какво? — учуди се директорът на ФБР.

— Полицията и медиите го призовават да се обади, но засега никой не се е свързал с тях.

— Какво би накарало някого да се измъкне от нещо толкова необикновено?

— Нямам представа — отвърна Колкрик. — Искаш ли да видиш как го е направил?

— Естествено.

— От Чикаго ни изпратиха кадрите от камерите за наблюдение в банката. — Колкрик сложи друг диск. — Записът е комбинация от филмите на три камери. Видеото започва с обезоръжаването на първия крадец. — Той пусна записа, който показа фоайето на банката и легналите по очи клиенти. — Виждате ли тази ръка тук? — Колкрик посочи ръка в ъгъла на екрана. — Тя принадлежи на нашето момче. Гледайте я.

— Какво има до нея? — попита Кейт.

— Охладител за вода. Гледайте и него.

Колкрик натисна бутона на дистанционното управление и кадрите забавиха скоростта си наполовина. Ръката на пода се вдигна и взе шишето от охладителя, а собственикът й стана от пода. Видя се зърнест образ на лицето му. Той хвана бутилката в двата края и я притисна до гърдите си. Стрелецът осъзна, че мъжът се е изправил, и се обърна към него. Изкрещя нещо, но мъжът продължи да върви към него, отдалечи шишето от гърдите си и го изравни с дулото на пистолета. Бандитът стреля и куршумът разкъса бутилката. В същия миг непознатият сграбчи дулото на пистолета и го насочи нагоре с движение, което Колкрик и Кейт познаваха много добре, защото го бяха упражнявали десетки пъти по време на тренировките за отбранителна тактика. Крадецът замахна и мъжът го удари с пистолета по главата, а после с относителна лекота го изхвърли през стъклото и мигновено хукна към стената, която отделяше предната врата от вътрешната част на банката.

— Това е от втората камера — рече Колкрик.

Телевизионният екран се изпълни със смущения в образа за секунда, а сетне показа от друг ъгъл жената заложник. Тя се приближи до предната врата, следвана от втория стрелец. Ръката на непознатия се стрелна напред и притисна пистолет до врата на крадеца. След кратко колебание обирджията пусна оръжието си и когато мъжът спря да го вземе, понечи да избяга, но непознатият направи няколко бързи крачки и веднага го хвана.

Крадецът го удари в лицето, но нямаше ефект. Той посегна още веднъж, но мъжът го фрасна в носа, а после се обърна и го изхвърли през другата витрина. Погледна нагоре, осъзна, че камерата го снима, извърна глава и започна да извежда заложниците от банката.

Директорът на ФБР въодушевено кимаше, а Кейт седеше замислена. Той забеляза липсата й на ентусиазъм и попита:

— Не си ли смаяна, Кейт?

Тя продължи да гледа екрана, който отново се изпълни със смущения.

— Не е това, а… — Кейт не довърши мисълта си.

— Откъде е знаел, че в шишето има достатъчно вода, за да спре куршума? — попита Ласкър.

— Предполагам, че не е знаел — отвърна Колкрик.

— Защо някой би направил такова нещо?

— Очевидно му хлопа дъската.

— И още ли не са открили кой е?

— Не. Филиалът в Чикаго иска да даде записа на местните медии и ми го изпратиха за одобрение.

— Кажете ми, когато установят самоличността му. Интересно ми е да знам защо се криеше от камерата.

— Мисля, че знам кой е — неочаквано заяви Кейт.

— Така ли? — учуди се Ласкър.

— Ти не си тренирал ръкопашен бой като нас, но начинът, по който той отне пистолета на първия крадец, е хватка на ФБР, която сме упражнявали много пъти. Това ми подсказа кой е той. Сега косата му е малко по-дълга, но мисля, че е бивш агент на име Стив Вейл. Две години бях отговорник по сигурността в Детройт и Вейл беше изпратен там, но не в моя отдел, а в отдела за бегълци. И съм сигурна, че дойде от Чикаго.

— Бивш?

— Беше уволнен.

— Без да му се даде възможност да подаде оставка?

— Дадоха му такава възможност, но той отказа да реагира, макар да знаеше, че ще го уволнят.

— Можел е да съди ФБР.

Кейт се изсмя гърлено.

— Предполагам, че не ти представям много ясна картина за него. Ти се опитваш да разбереш що за човек е, съдейки по опита, който си имал с други агенти. Не, той е… Може би най-подходящата и мека дума е непокорен.

— Тоест трън в очите.

— Нещо повече. Говореше се, че сам си е навредил, защото е недисциплиниран.

— Защо е бил уволнен? Очевидно не е било заради липса на смелост.

— Вейл мразеше… не, по-скоро не признаваше властта, поне некомпетентните шефове. Ето защо уволнението му беше странно. Той можеше да го предотврати, като предаде един абсолютно ненавиждан помощник специален агент. Всичко започна, когато полицай от Детройт беше застрелян, докато изпълняваше служебния си дълг. Те нямаха представа кой го е направил. Вейл имаше страхотни информатори и отиде сам да се свърже с тях. Намеси се в разследването и разработи нови източници. Намери един местен тип, който след малко убеждаване назова стрелеца и каза на Вейл, че пистолетът, с който е извършено престъплението, е в дома на убиеца. Тъй като убийството на полицай е федерално престъпление, Бюрото бе предложило двадесет и пет хиляди долара награда. Въпреки че не би издал братовчед си, ако Вейл не го беше принудил, информаторът реши, че може да вземе парите, и съобщи същата информация на линията за анонимни обаждания на ФБР. Специалният агент, отговарящ за случая, беше Кент Уилсън. Познаваш ли го?

— Само по славата му.

— Тогава няма да имаш проблем да повярваш какво се случи по-нататък. Уилсън разполагал със същата информация като Вейл. Викаха го, когато трябваше да се свърши нещо против правилата. Самодоволният Уилсън повикал Вейл и му прочел информацията, която получил по телефона. Казал му да направи каквото е необходимо и да намери правдоподобна причина за заповед за обиск на жилището на убиеца. Вейл тръгнал, без да пророни дума. Той вече бил задействал нещата. Информаторът не бил вписан в регистрите и достоверността на сведенията му нямало да бъде достатъчно убедителна за заповед за обиск, затова Вейл се свързал с един от най-подробно документираните си източници и го накарал да слуша, докато говори по телефона с братовчеда, който повторил информацията. След това Вейл накарал стария си информатор да я повтори пред него като правдоподобна причина за получаване на заповед за обиск. Детройтската полиция намери оръжието, получи самопризнания и после присъда. Уилсън се опита да си припише заслугата за ареста, но шефовете в детройтската полиция се вбесиха, защото Вейл им беше предавал сведения отдавна, откакто бил техен служител. Той не беше им казал за жонглирането с източниците. Те свикаха пресконференция и признаха заслугата на Вейл. Най-изумителното беше, че според Уилсън Вейл е бил виновен за всичко. Той се обадил на комисията за професионална отговорност и им казал, че Вейл е фалшифицирал информация, за да получи заповед за обиск. Изобщо не помислил как това ще се обърне срещу него и ще го разбие. Впоследствие Вейл отказа да говори пред комисията за професионална отговорност. Поради несъответствията в показанията на Уилсън в комисията казали на Вейл какво подозират, че се е случило, и дори че Уилсън го е предал. Вейл обаче пак не отговорил на въпросите им, дори и след като му предложили да го освободят от отговорност, ако предаде Уилсън. Даже си направили труда да открият стария информатор на Вейл, заплашили го и се опитали да го подкупят, но той не предал Вейл.

— Невероятно. Защо Вейл не е издал Уилсън? Той очевидно не е бил шеф, към когото трябва да си лоялен.

Кейт се облегна назад.

— Не е лесно да разбереш Вейл, но има една чисто практическа причина. Ако той беше признал, че е подправил аргументите за обиска, комисията за професионална отговорност щеше да уведоми прокуратурата и обискът, самопризнанията и присъдата щяха да бъдат отхвърлени.

— И се е оставил да бъде уволнен, за да не излезе от затвора убиецът на ченгето.

— Мисля, че има и още нещо. Знам ли. Изглежда не му беше приятно, че на нас останалите ни липсва съпричастност. Дори не дойде на последния разговор пред комисията за професионална отговорност и го обвиниха в неподчинение.

— Жалко, че сме го загубили.

Кейт се умълча и се замисли.

— Ласкър, Вейл се славеше с таланта си да намира хора. Поемаше всички случаи с бегълци от федералното правосъдие в отдел „Убийства“ в Детройт. Говореше се, че независимо дали някой е изчезнал от петнадесет минути или петнадесет години, Вейл ще го открие. Както споменах, той не беше в моя отдел, но всички го познаваха. Странното е, че не обръща внимание на славата, сякаш никой не се интересува от онова, което прави. Винаги съм мислила, че това е преструвка, докато сега не го видях как се измъкна от банката.

— Предлагаш да го включим?

— Не мисля, че идеята е добра. Имаме повече от достатъчно ресурси на разположение. Не можем да ангажираме цивилно лице. Така както се развиват нещата, изглежда, че не можем да се опазим и от самите нас — отбеляза Колкрик.

— Само да намери Берток — рече Кейт. — Нужен ни е човек, който не трябва да се промъква на пръсти като нас. Засега не разполагаме с нищо. Сигурно е, че Вейл умее да си държи устата затворена. Какво можем да загубим?

Директорът на ФБР натисна бутона на дистанционното управление и отново изгледа кадрите, на които Стив Вейл обезоръжи двамата банкови обирджии.

— Мислиш ли, че ще го намериш, Кейт?

— Аз? Той мрази мъжете на власт. Каква смяташ, че ще бъде реакцията му към жена?

— По-добре разбери.