Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стив Вейл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bricklayer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2017)
Корекция
asayva (2017)
Форматиране
in82qh (2018)

Издание:

Автор: Ноа Бойд

Заглавие: Агент назаем

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Експертпринт ООД

ISBN: 978-954-389-094-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6225

История

  1. — Добавяне

Девета глава

Кейт стоеше настрана. Не искаше да я забележат, докато наблюдава Вейл. Те бяха в командния център на филиала на ФБР в Лос Анджелис. Том Демик, агентът специалист по техниката, който сръчно беше отворил вратата на апартамента на Берток, залепяше микрофон на голите гърди на Вейл. Вейл я погледна за миг и завъртя очи в безмълвна прогноза, че изобретателността на „Пентад“ по време на първите две предавания на парите, вече е коствала предсказуемо губене на време. Кейт му се усмихна признателно и продължи да търси в лицето и езика на тялото му някакви следи на страх. Ръцете му бяха отпуснати до тялото, докато Демик закачаше предавателя отзад на колана. Вейл се обърна към нея и тя видя как сърцето му бие под стегнатите мускули на гърдите му. Измери пулса му — четиридесет удара в минута. Кейт се замисли за момента, когато го бяха помолили да занесе откупа. Въпреки че Уест бе загинал, а Берток изчезнал, Вейл не показа изненада или опасения, сякаш го беше очаквал.

Той се наведе към Демик и тихо попита:

— Уреди ли подслушването на телефона на Берток?

— Готово е. Проверявам колкото често мога. Искаш да бъдеш уведомен за всички други обаждания освен от бившите съпруги и брат му, нали?

Неочаквано вратата се отвори. В стаята влезе Марк Хилдебранд и отстъпи встрани, за да направи път на помощник-директора Дон Колкрик. Кейт и Вейл се спогледаха. Никой от тях нямаше представа, че Колкрик ще идва.

Двамата мъже бяха последвани от още трима души, единият беше жена агент, която носеше голяма брезентова чанта. Мъж агент, висок повече от метър и осемдесет, едър и мускулест, държеше друга чанта. Двамата бяха в костюми, под които се виждаха очертанията на кобури с пистолети и резервни пълнители. Очевидно трите милиона долара бяха пристигнали.

Другият мъж беше по-възрастен, плешив и облечен в панталони и риза за голф. Излъчваше самоувереност. Носеше голяма кафява кожена чанта с размерите на малък куфар. Демик представи всички. Вейл облече ризата си и я закопча. По-възрастният мъж в неофициалното облекло беше специалист по техниката и го представиха само като „Боб“.

— Ти ли ще носиш парите? — обърна се той към Вейл.

Вейл погледна първо агента с атлетичното телосложение и чантата, а после Колкрик.

— Освен ако помощник-директорът знае нещо, което аз не знам.

— Ти ще занесеш парите, Стив, но наистина знам нещо, което може да промени начина ни на действие. — Колкрик извади сгънат документ от джоба на сакото си. — В лабораторията откриха съвпадение не само с хартията, която ти и Кейт сте открили в банята на Берток с последната бележка от „Пентад“, но и с откъснатия край.

— Тогава е Берток — рече Кейт.

— Изглежда почти сигурно.

— Парите са само начин да го хванете — отбеляза Вейл.

— Можеш ли да измислиш друг начин? — попита Колкрик.

— Това означава ли, че ще съобщим на медиите, ако заловим Берток? — попита Кейт.

— Тъй като е бивш федерален съдия, директорът не иска да приема нищо за сигурно. Ако направим голямо, шумно изявление пред медиите, „Пентад“ може да убият някой друг само за да поддържат славата си. Ако „Пентад“ изобщо съществува. Освен това в бележката изрично пише какво ще последва, ако нещо се обърка. Но нека се тревожим за това, когато го задържим. — Колкрик даде на Вейл лист хартия. — Ето ти копие. Носи го със себе си.

ФБР,

Алчността на агента ви усложни нещата, затова се налагат резервни варианти. Ако не успеете да донесете $ЗМ, сумата ще бъде увеличена на $5М и това ще означава, че ви дължим още два трупа. Избрани са двама известни новинари от Вашингтон. Както и преди, ако тази информация стигне до медиите, ще има двама по-малко, които да пишат за нея.

34.344N118.511W в 19:17 часа на 2 септември. Търсете под.

Без пистолети и мобилни телефони.

„Рубако Пентад“

— Ще нося всичките три милиона? — попита Вейл.

— Да. Директорът не иска да рискува. Предай парите, а агентите, които ще те прикриват, ще имат грижата да заловят Берток.

Вейл погледна специалиста по техниката и посочи чантата му.

— Там има ли нещо за мен?

— Поради случилото се преди, искаме да вземем изключителни предпазни мерки. Предавателят ти има джипиес, но ти донесох още две неща, в случай че те се опитат да го повредят. Първия път използваха река, за да го неутрализират. Кой знае какво ще бъде сега. — Боб извади от чантата нещо, което приличаше на портфейл. — И това е джипиес, но миниатюрен. Ако те претърсят, ще го помислят за портфейл. Устройството ще ни показва къде си по всяко време. И е непромокаемо.

Вейл извади портфейла си и го даде на Кейт, а после сложи предавателя в същия заден джоб на панталоните си.

— Използвахме брезент, за да направим чантата за парите, заради плътността му. На дъното има припокриващ се шев, където е скрит друг джипиес със същата микротехнология като портфейла. Дори е по-тънък, защото не му трябва кожа да го прикрива. Тъй като чантата тежи тридесет и пет килограма, надяваме се, че лошите няма да си завират главите вътре, за да проверят дъното. Но дори и да го направят, ще им бъде изключително трудно да го намерят. — Боб бръкна в джоба на чантата и извади три неща — подводно фенерче, нож с обикновено острие и също толкова дълго трионче и монокъл за слаба светлина.

— За какво е ножът? — попита Вейл.

— Ако не за друго, поне е резервно оръжие. В писмото пише без пистолети. Решихме да сложим нож с трион, защото не се знае с какво ще се сблъскаш. Разработен е за тайни военни подразделения.

Вейл запали фенерчето, угаси го и отвори двете остриета на ножа. Извади своя нож от джоба си и го даде на Кейт. Тя отвори зидарския нож, видя колко остро е наточен и подхвърли:

— Изненадана съм, дето мислиш, че ще ти трябва пистолет.

Вейл четеше бележката с исканията и сякаш не я чу.

— Това „под“ подводница ли означава? — попита той.

Том Демик извади карта и я разгъна на бюрото. Всички се събраха около нея.

— Разузнаваме района само със сателит и карта. Не искаме да се мотаем с джипиеси. Това е западен Холивуд. Смятаме, че става дума за това празно място между Лукас Авеню, улица „Южна То лука“ и булевард „Бевърли“. Там няма вода, нито подводници, но продължаваме да го разучаваме.

— Слънцето залязва точно в 19,17, затова ще действаш на тъмно — отбеляза Кейт.

— Дано това не е метафора.

— Във ФБР всичко е метафора.

* * *

Вейл лежеше скрит във високите треви между два големи храста до триметровата ограда от метална мрежа, опасваща огромния незастроен парцел. Според джипиеса в портфейла той се намираше на стотина метра от точните координати в западен Холивуд, посочени в писмото с исканията. Беше допълзял колкото бе възможно по-наблизо. Използва монокъла за слаба светлина и огледа района пред себе си. Предаде информацията в командния център и прикриващите го коли за наблюдение и после чу гласа на Колкрик.

— Какво има зад оградата?

— Доколкото виждам, нищо, което да си заслужава да бъде охранявано. Мястото прилича на грамаден незастроен парцел, голям колкото едно и половина футболни игрища, но с формата на триъгълник.

— Забелязваш ли нещо вътре?

— Не.

— Можеш ли да влезеш?

— Отгоре на оградата има бодлива тел, но земята вътре не е обрасла, затова децата вероятно знаят откъде да влязат, за да играят на топка там. Мисля, че е време да се покажа на онзи, който очаква да ме види.

Вейл пъхна монокъла в чантата с парите, преметна я на рамо, стана и тръгна покрай оградата. На шестдесет метра от мястото, където беше паркирал колата, до пътечката, проправена в ниската растителност, той намери дупка в телената мрежа, която беше откъсната от подпората. Докладва по предавателя какво е открил.

— Чакай, Вейл. Опитваме се да получим сателитна снимка на района — каза Демик.

Въпреки че предоставяха забележителни предимства на силите на реда, технологиите имаха и недостатъци. Те можеха да направят следователите мързеливи и да им попречат да запазят гъвкавостта си. Вейл се тревожеше, че агентите, които наблюдаваха придвижването му, намират за много по-лесно да го следят на мониторите на джипиесите в командния център, отколкото да вървят след него в мрака по неравния терен. И „Пентад“ разбираше и се възползваше от тази уязвимост. Той дръпна откъснатата телена мрежа, бутна пред себе си чантата и се провря.

Отново извади портфейла с джипиеса, за да провери къде се намира. Координатите на крайната му цел бяха въведени и стрелката на екрана сочеше към десетметрово възвишение на стотина метра пред него. Той взе чантата и тръгна натам. Предавателят в ухото му изпращя и се разнесе гласът на Том Демик:

— Мисля, че разбрахме къде отиваш. Трябваше да се досетя, когато чух улица „Толука“. Там е входът към стария тунел за трамваи на „Пасифик Електрик Рейлуей“. Открих информацията в интернет. Престанали са да се движат през петдесетте години на миналия век. Използвали са трамваи от онези, които имат пръти, закачени за електрически линии отгоре. Намираш се в началото на тунел, дълъг километър и половина, построен, за да се избягва натовареното движение тогава, но и двата края са затворени преди години. В твоя край е подстанция 51. Това трябва да означава „под“ в писмото.

— Много добре, Том. Тръгвам.

По предавателя се обади единият наблюдаващ екип.

— Команден пункт, тук е „Едно-три“. До оградата сме. Не можем да проследим пратката, без да ни разкрият. Теренът е твърде открит.

— Няма проблем. Отивам сам — каза Вейл. — Последното, което искаме, е да ни разкрият. Ще ви съобщя, ако ми трябва нещо.

— Прието — отговори „Едно-три“.

Кейт, която беше в командния център, погледна Колкрик.

— Това не ми харесва.

— Берток иска несигурност. Престани да се тревожиш. Вейл изяви желание да отиде. Обградили сме го отвсякъде, но трябва да стоим на разстояние, за да не ни видят. Сега сме много по-добре подготвени, отколкото по време на провала в Ню Хампшър. И имаме три монитора, всеки от които следи различен джипиес. Нищо не може да се обърка.

— Влязох в подстанцията — прекъсна го гласът на Вейл. — Малка квадратна постройка. Всеки сантиметър е изрисуван с графити. — Ръката му неволно се плъзна към мястото, където би трябвало да бъде пистолетът му, но после си спомни, че не е въоръжен. — Да изключим предавателите, докато видя какво има вътре. — Вейл внимателно стъпи на площадката пред вратата, приближи се до стената и се заслуша. Не чу нищо и надникна вътре.

Три самосветещи пръчици образуваха стрелка, за каквато бе прочел в доклада от военноморския затвор. До нея имаше две други, с които беше затиснат лист хартия. В помещението нямаше друго. Вейл взе бележката. Отдолу имаше предавател. Бутонът за предаване беше запоен в едно положение. Изнудвачите го подслушваха. Той прочете бележката:

Не казвай нито дума повече по твоя предавател. Вземи този предавател, закопчай го на колана си и остави тук твоя. Върви по стрелката.

Вейл сгъна бележката, сложи я в джоба си, разкопча ризата си, отлепи микрофона от гърдите си и измъкна предавателя на ФБР от колана си. Пусна го шумно на пода, така че изнудвачите да чуят, че го е оставил, и после сложи техния предавател на колана си. Това отговори на въпроса защо те не искаха да носи мобилен телефон. Можеше да го използва, за да изпраща съобщения.

Стрелката беше прикрепена към два камъка и сочеше към затворения вход на железопътния тунел. Но самите камъни сякаш показваха и друга посока. Разликата в тежестта им повдигаше стрелката така, че сякаш сочеше към тавана на тунела. Вейл излезе от постройката и застана неподвижно за миг, за да се погрижи останалите два джипиеса отново да се свържат със сателитите, а след това бавно тръгна към входа на тунела.

— Стив, какво става? — попита Кейт. — Стив?

— Нещо се е случило с предавателя му — отговори агентът, който наблюдаваше монитора, свързан с джипиеса в предавателя на тялото му. — Той се отдалечава от подстанцията, но мониторът показва, че предавателят му все още е в сградата.

— Сигурно са го накарали да го остави — рече техническият специалист от централата на ФБР, който сновеше между двата монитора. — Това съвпада с очакванията ни. Затова му дадохме два резервни. Те работят чудесно.

— Но ние нямаме връзка с него — възрази Кейт.

— „Едно-едно“ — заговори Колкрик в микрофона. — Обградили ли сте района?

— Да, доколкото е възможно, без да се приближаваме твърде много.

— Само внимавайте да не го пропуснете, ако напусне оградения район.

— Това не ми харесва — повтори Кейт. — На всяка крачка все повече губим контрол.

Вейл стигна до отвора на тунела. Сводестият вход представляваше почти перфектен полукръг, висок шест-седем метра. Беше затворен с бетонен блок, измазан с цимент като подстанцията, който блестеше от графити във всевъзможни цветове на слабата светлина.

Стрелката от самосветещи пръчици в подстанцията показваше, че Вейл трябва да се покатери до върха на отвора. До лявата страна на входа имаше стълбичка, която минаваше между огромната бетонна рамка на тунела и оградата от телена мрежа. Той премести тежката чанта към средата на гърба си и започна да се изкачва. Стигна догоре и тръгна по тунела с дължина километър и половина, търсейки следващите инструкции.

Седемдесет и пет метра по-нататък намери друга самосветеща пръчица, прикрепена за малък метален капак в земята. Приличаше на люк за работниците по поддръжката, ако се наложеше достъп, за да ремонтират електрическите линии, прокарани по тавана на тунела. Ръждясалият катинар, с който бе заключен капакът, беше срязан и захвърлен до него. Дебелият метален люк беше открехнат. Съдейки по купчината чакъл и пръст около него, входът е бил заровен, но изнудвачите го бяха намерили и разчистили.

Под самосветещата пръчица имаше друга бележка.

Извади другото проследяващо устройство и го остави до капака. След това вземи парите и влез в тунела. Не използвай фенерче. Тунелът е зареден с експлозиви, които се активират с фотоклетка.

„Пентад“ отново бяха очаквали повече от едно проследяващо устройство. Вейл извади монокъла за слаба светлина, огледа района и се помъчи да разбере дали наблизо има агенти, които го наблюдават, но не видя никого.

Под капака имаше стълба от метални скоби, монтирани на бетонната стена. На земята блестеше друга стрелка от самосветещи пръчици, която сочеше към останалите осемстотин метра от тунела. Вейл внимателно огледа пода и видя малки светли точки около луминесцентния маркер. Той гребна шепа камъчета и ги хвърли. Отдолу отекна изтракване на камък върху метал. Вейл нагласи фокуса на монокъла и видя, че на пода са поставени дъски с дълги гвоздеи.

Той се запита дали изнудвачите блъфират, че тунелът е зареден с експлозиви. Самосветещите пръчици не излъчваха достатъчно силна светлина, за да задействат фотоклетка, затова Вейл нямаше друг избор освен да приеме, че това е вярно. Единственото сигурно нещо беше, че те искат той да продължи на тъмно. Дали за да падне върху дъските с гвоздеите? Или имаше друга причина?

Вейл извади портфейла с джипиеса от задния си джоб и внимателно го остави, за да отбележи за наблюдаващите екипи къде за последен път е бил над земята. След това провря чантата през металните скоби и започна да слиза. Щом се отдалечи от капака, нахлузи дръжките на чантата през главата си и ги кръстоса на гърдите си.

Спусна се още две стъпала и докато изпробваше здравината на следващото, капакът се затвори, а после се чу изщракване на катинар, последвано от звуци на чакъл и пръст, хвърляни с лопата върху люка.

* * *

Техническият специалист в командния център напрегнато наблюдаваше мониторите.

— Какво стана? Загубихме връзка с джипиеса в чантата. Вейл сигурно я е пуснал и тежестта на парите го е извадила от строя. Чакайте. Устройството в портфейла все още се движи.

— Накъде? — попита Колкрик.

— На изток.

— До всички екипи. Пратката се движи на изток от последното местонахождение — изрева помощник-директорът в микрофона. — Някой вижда ли го? Не изгубвайте парите!

— Тук „Едно-четири“. Доста е тъмно, но виждаме нещо да се движи. Нека се опитам да стигна дотам.

— Не се приближавай твърде много. Не знаем кой е там.

— Сега се движи по Емералд Стрийт — съобщи техническият специалист.

— Някой има ли връзка с него? — попита Колкрик, като леко повиши тон, но никой не отговори. — Някой има ли връзка с него?

Отново всички предаватели мълчаха.

— Той зави по Западна втора улица — обади се пак техническият специалист.

— „Едно-четири“ — извика Колкрик. — Засякохте ли го?

— Още не.

— „Едно-едно“, пусни хората си в района. Намерете Вейл. И чантата.