Ноа Бойд
Агент назаем (11)

Десета глава

Вейл протегна крак, но не можа да намери следващата метална скоба и го спусна още по-надолу, като си помисли, че може би те са отрязали само една скоба с надеждата той да се подхлъзне и да падне върху дъските с гвоздеите. Но пак не докосна нищо. Очевидно бяха отрязали всички останали скоби.

Не можеше нито да се качи нагоре, нито да слезе на земята. Спомни си за агента в подземието на военноморския затвор. Той си беше помислил, че е хванат в капан, но му бяха оставили средство, макар и не очевидно — дългия колан на акваланга. Предназначението на люка беше да обслужва кабелите на тавана на тунела, по които някога бе минавало електричество, за да захранва трамваите. Вейл се изкатери колкото можа по-нависоко, протегна ръка към средата на тунела и докосна сплетения стоманен кабел. Беше дебел четири сантиметра и той уви свободната си ръка около него и го дръпна, за да провери дали ще издържи него и тридесет и петте килограма пари. Остана доволен от здравината му, пусна се от металната скоба на стената, прехвърли се над седемметровата височина и започна да се придвижва на ръце, като проверяваше дали всяка нова дължина на кабела напред ще го издържи, преди да отпусне тежестта си.

* * *

— Някой вижда ли го? — изрева Колкрик в микрофона.

Отново единственият отговор беше мълчание.

— Трябва да се е качил на някакво превозно средство — изведнъж се обади техническият специалист. — Сега предавателят се движи с бързината на кола. Току-що излезе на шосе 110 и се отправи на север.

— Чу ли това, „Едно-едно“? — попита Колкрик ръководителят на наблюдението.

— Казах на колите да тръгнат натам.

* * *

Висейки на седем метра над земята, Вейл измина двадесет и пет метра по електрическия кабел, който минаваше успоредно на пода на тунела, и предположи, че вече трябва да се е отдалечил от дъските с гвоздеите. Раменете и ръцете му пламнаха от умора. Той я потисна и преодоля още десетина метра, но болката започна да го парализира. Неочаквано това изгуби значение, защото кабелът свърши. Не можеше нито да се върне, нито да продължи напред и нямаше друг избор освен да скочи на земята. Имаше ли гвоздеи под него? Той събра колкото сили му бяха останали, вкопчи се в кабела само с дясната си ръка, изхлузи през главата си лявата и пусна чантата в мрака под себе си. Задържа се още миг, опитвайки се да си възвърне равновесието в тъмнината с допълнителната тежест. В случай че на земята имаше дъски с гвоздеи, щеше да се помъчи да скочи върху чантата, без да падне.

От начина, по който беше хвърлил чантата, той пресметна, че тя е долу на пода малко вляво от него. Вейл се залюля леко наляво, пусна се и тупна върху чантата, но банкнотите вътре се бяха разместили, затова падна малко по-наляво. Загуби равновесие и се подготви за пронизващата болка от гвоздеите, но там нямаше дъски, а пръст.

Той опипа с крак земята, но нямаше друго освен пръст. Взе чантата и намери две дъски, забити в нея. Гвоздеите бяха точно под кабела, но не и отстрани. Това означаваше, че ако беше паднал право надолу, Вейл щеше да прободе петите си. Така щеше да бъде обезвреден, но в състояние да предаде парите. Той огледа чантата и откри, че убийственият подход на „Пентад“ е произвел неочакван резултат. Зашитият на дъното джипиес беше пробит и вероятно повреден.

Нещо премина покрай стената. Вейл се надяваше, че са плъхове. После обаче осъзна, че ако беше паднал върху гвоздеите, щеше да остави кървава диря, която гризачите щяха да проследят. Отпред и малко горе той забеляза друга самосветеща стрелка, оставена от „Пентад“. Беше сигурен, че тя води към нова неприятност.

* * *

— Той излезе от шосе 110 и се отправи на запад по шосе 101 — извика техническият специалист по предавателя в командния център.

— „Едно-едно“, засече ли го? — попита Колкрик.

— Мисля, че да. Тъмнозелен пикап. Вътре изглежда има двама бели мъже.

— Виждаш ли Вейл?

— Не и от това разстояние.

— Пресича булевард „Санта Моника“ — съобщи техническият специалист.

— Тогава това е превозното средство — отбеляза ръководителят на наблюдението. — Там сме.

— Не го изпускайте. — Колкрик се облегна неспокойно назад на стола си.

— Трябва да се уверим, че това е Вейл — каза Кейт.

— Кой друг може да бъде?

* * *

След още стотина метра Вейл намери следващата стрелка и продължи да следва посоката й още по-навътре в тунела. Видя поредните самосветещи пръчици в далечината, но не приличаха на стрелка, а беше „X“, поставено върху друга стена, отново препречена с бетонен блок. Той изчисли, че не е изминал повече от осемстотин метра, затова тунелът сигурно беше предварително затворен на отделни секции. Приближи се и видя, че хиксът е закрепен към дебело найлоново въже, каквото използват алпинистите. В края му беше завързан възел. На бележката пишеше да сложи предавателя на изнудвачите в чантата с парите и да я завърже за въжето.

Другият край на въжето изчезваше в квадратна дупка, издълбана в основата на стената, достатъчно голяма да се провре човек. Вейл легна на пода и погледна в дупката, но там цареше непрогледен мрак. Той извади от страничния си джоб фенерче, сгъваем нож и монокъла, а после сложи предавателя в чантата, прокара въжето между дръжките и я завърза.

Някой усети движението на въжето и веднага започна да го дърпа. Вейл го пусна. Знаеше, че няма да мине през дупката без неговата помощ. Чантата се обърна на една страна и се заклещи. Въжето се опъна, а после се отпусна, сякаш човекът, който го дърпаше, се опитва да измъкне чантата. Вейл най-после обърна чантата и я бутна през шестдесетсантиметровия отвор.

В горната част на другата страна на дупката проблесна светлина. Изнудвачът очевидно се уверяваше, че чантата няма да се закачи на друго място. Докато наблюдаваше как парите изчезват, Вейл забеляза вестник, изправен като палатка, на метър от дупката. Беше странно, че е останал там през годините, докато тунелът беше затворен. Той се вгледа по-внимателно. Вестникът не беше пожълтял, нито избелял, но датата не се виждаше.

След това му се стори, че след чантата с парите човекът от другата страна издърпва и някакво по-тънко въже. Последното, което Вейл забеляза, преди светлината да угасне, беше квадратно шестдесетсантиметрово парче шперплат, което затвори дупката в стената, а после чу същите звуци, както когато се спусна в тунела — затваряне и заключване на капак, последвани от хвърляне на пръст и камъни отгоре, за да бъде заровен.

* * *

— Къде са те сега? — попита Колкрик.

— Минават по изхода за Енсино.

Кейт отмести микрофона от Колкрик.

— Може ли да изпратите някого да се увери, че това е Вейл?

Колкрик грабна микрофона.

— Не го правете, „Едно-едно“. — Той се обърна към Кейт. — Трябва да се успокоиш. Ако ги разкрият, всичко може да се окаже напразно.

— Не знаеш дали Вейл е там и това означава, че не знаеш къде е и чантата с парите.

Думите й паникьосаха Колкрик.

— Хубаво. — Той включи микрофона. — „Едно-едно“, може би е по-добре да изпратиш някого да провери дали Вейл е там. — Колкрик стрелна с поглед Кейт. — Съвсем дискретно.

* * *

Вейл се облегна на стената и се опита да измисли как да се измъкне оттам. Затова бяха настояли да не носи пистолет. Можеше да стреля в капака и да разбие катинара.

Отново чу, че нещо се приближава покрай стените на тунела, очевидно привлечено от миризмата му и липсата на движение, и реши, че не е задължително плъховете да го нападнат, но можеха да отвлекат вниманието му и да му попречат да мисли какви други капани може да са му заложили.

Може би трябваше да изчака подкрепленията. Те обаче не знаеха за експлозивите, задействащи се с фотоклетка — ако имаше такива. Иронията, че ФБР ще отворят капака и ще се взривят с фенерчетата си, сигурно допадаше на извършителите. Пък и веществените доказателства щяха да бъдат унищожени. После му хрумна нещо още по-тревожно. Изнудвачите го бяха накарали да остави портфейла с джипиеса, за да подведат екипите за наблюдение и да ги отдалечат от тунела. Двата входа бяха затрупани, той беше заровен жив и никой нямаше представа къде е.

Единствената възможност за избор, която му оставаше, беше да се провре през отвора и да провери дали не може някак да отвори капака. Вейл предпазливо се вмъкна в дупката, като внимаваше да не докосва нищо от другата страна. Протегна ръце и запали фенерчето. Помещението беше не повече от метър и петдесет до отсрещната стена, която също бе изградена от бетонни блокове. До нея беше вестникът, отворен по средата и необяснимо защо поставен като тридесетсантиметрова палатка на пода. Нов беше и този факт му напомни, че отдолу може би е скрито нещо. И после забеляза, че пръстта около вестника не е слегнала като навсякъде другаде в тунела. Беше разкопана и сетне набързо нахвърляна отново отгоре. Малка купчинка пръст водеше от вестника обратно към шперплата, който сега беше на два-три сантиметра от фенерчето му, подпрян на стената.

И шперплатът беше леко наклонен. Под него имаше нещо. Съдейки по издайническата купчинка пръст от вестника до дъската, Вейл се досети какво може да е скрито отдолу — мина „Клеймор“. Тези мини съдържаха стотици стоманени шрапнели, подобни на сачми и експлозив „С-4“, и бяха с насочено действие. Ако някой бързо се провреше през тесния отвор с главата напред и се облегнеше на шперплата, под който беше скрита мината, главата му щеше да бъде взривена. „Пентад“ изглежда смятаха това за перфектен завършек на акцията си.

* * *

— Те все още се движат на запад по шосе 101. Минават през Таузънд Оукс — съобщи техническият специалист, който сега седеше пред монитора, следящ движението на джипиеса.

— Минах покрай тях и добре огледах двамата мъже в колата. Никой от тях не е нашият човек — обади се най-накрая един агент.

Кейт погледна Колкрик, който се беше вцепенил от нерешителност, наведе се над него и включи микрофона.

— „Едно-едно“, нека хората ти да спрат пикапа и да го претърсят.

* * *

Ръководителят на наблюдението се обади пет минути по-късно.

— Команден пункт, някой е хвърлил портфейла с джипиеса в задната част на пикапа, вероятно когато е спрял на червен светофар на Втора улица в западен Холивуд. Няма чанта и двамата мъже приличат на работници.

Колкрик удари с двата си юмрука по радио таблото.

— Добре, „Едно-едно“, нека някой да ги доведе в офиса за разпит — рече Кейт. — Останалите се върнете в трамвайния тунел. Използвайте джипиеса в портфейла и ние ще ви насочим към мястото, където загубихме връзка с чантата.

* * *

Все още заклещен в дупката, Вейл внимателно повдигна края на шперплата. Отдолу наистина имаше мина.

Механизмът беше проектиран да се побира в ръка и се нуждаеше само от един килограм натиск, за да произведе достатъчно силно електричество, което да детонира взривателя в другия край. В мината имаше просто предпазно устройство, намотана на правоъгълник жица, която блокираше пътя и правеше невъзможно натискането й. За да я активира, жицата беше навита отделно. Това беше „връвта“, която Вейл беше видял да издърпват след чантата с парите. Предназначението й беше да подготви мината за избухване. Тежестта на бутнатата през дупката чанта би трябвало да бъде достатъчна, за да натисне и взриви мината и парите, затова предпазителят сигурно беше включен. Изнудвачите бяха прокарали двойна жица през предпазителя и след като бяха издърпали парите, бяха активирали устройството. И сега мината беше готова за изтощен и вероятно ранен агент, който да се провре през пролуката и да отпусне тежестта си върху шперплата.

Вейл бавно протегна ръка към нея и пренави предпазителя, като завъртя намотката обратно под дръжката. След това угаси фенерчето и се вмъкна в малкото помещение. Взе шперплата и запуши дупката. Отвори двете остриета на ножа и заби едното в земята, а другото в шперплата, за да не мърда.

После отново запали фенерчето, застана възможно най-далеч от вестника и внимателно го повдигна. Мината стоеше на металните си ножични крака. Беше нависоко, за да изстреля точно в целта сачмите към отвора. Зад нея, на пластмасова макара, беше намотана тридесетина метра жица. Вейл бавно извади взривателя от мината.

Докато той се катереше по металните скоби, водещи към люка, през който бяха изчезнали парите, шестима агенти от подкрепленията, водени от показанията на джипиеса, диктувани от командния център, се намираха само на двадесет метра от капака, през който той беше влязъл в тунела. Ако знаеше това, Вейл вероятно щеше да работи малко по-бързо, в случай че целият тунел е зареден с експлозиви. Той стигна до люка и установи, че е заключен. Върна се долу, взе мината, занесе я до капака и пъхна ножичните крака в процепа между него и металната му рамка. Така взривът щеше да бъде насочен върху катинара. После бавно завинти взривателя на мината и размота жицата от макарата. Угаси фенерчето, махна шперплата от дупката и се провря вътре, а после отново я запуши. Влачейки макарата, опъна жицата, докато намери мината, и накрая опря гръб в шперплата пред отвора. Въпреки че по-голямата сила на взрива щеше да бъде насочена към капака, експлозията пак щеше да разпространи светлина във всички посоки. Тясното пространство беше запушено с шперплат и блясъкът на детонацията щеше да бъде ограничен. Поне така се надяваше.

* * *

— Намерих нещо тук — извика единият агент от подкрепленията. — Тази пръст е наскоро разровена. — Той коленичи и започна да я разравя с ръце. — Тук има капак.

Останалите агенти хукнаха да му помогнат.

Ръководителят на наблюдението се приближи и погледна люка.

— Някой има ли ножици за метал? — попита той, а после се обади по преносимата радиостанция. — Тук е „Едно-едно“. Имам комплект инструменти в багажника. Спрял съм до оградата. Ще отида дотам за две минути.

* * *

Вейл отново обмисли всичко, взе детонатора в едната си ръка, отмести предпазната жичка и натисна.

* * *

— Команден пункт, има експлозия на двеста метра на север от нас.

Агентите побягнаха към мястото.