Ноа Бойд
Агент назаем (13)

Дванадесета глава

Вейл пристигна в офиса сутринта, видя, че Кейт седи пред компютъра, и се настани срещу бюрото й. Тя продължи да пише. Погледна го за миг и кимна, но твърде официално. Може би се опитваше да заличи представата за чувствата, които бе показала снощи. Той се усмихна и се загледа в чевръстите й пръсти. Те бяха атлетични и сръчни като нея, но не припрени. Кейт най-после се дръпна от клавиатурата и вдигна глава.

— Е, как спа снощи?

— По корем.

— Искам да кажа, спа ли?

— Така мисля.

— Как е гърбът ти?

— Повече ме болят раменете и ръцете.

— Разходката ти по тавана на тунела е била доста впечатляваща. Много хора тук говорят за това.

Вейл се засмя.

— Когато директорът се обади, ще предложа следващия път да носим банкноти от един милион долара.

— Смущават ли те комплиментите, или наистина си обезпокоително скромен?

— Познавам хора, на които главите им са се завъртали от комплименти, а на други от критики.

— Тогава не искаш никой да ти казва нищо.

— Съжалявам, исках да кажа, че съм обезпокоително скромен.

Кейт се засмя.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря — отвърна Вейл. — Докато се качвах тук, проверих данните от подслушването на телефона на Берток. Нищо. Какво става в тунела?

— Полицаите са намерили експлозиви, свързани с капака и детонатор с фотоклетка, „С-4“ и дъски с петсантиметрови гвоздеи.

— Затова вероятно не са се взривили, когато задействах мината от другия край. Било е твърде далеч. Предполагам, че извършителите не са оставили доказателства.

— Не, не са, но сега работим върху дъските и гвоздеите и проверяваме складовете за дървен материал наоколо, за да видим дали някой е поръчвал такива неща. Проверяваме и дали напоследък е имало кражби на мини „Клеймор“ и „С-4“.

— Би било твърде лесно.

— „Пентад“ са безкомпромисна шайка. Не исках да те питам снощи, но как беше в тунела?

— Тъмно, но осветляващо.

— Какъв парадокс — закачливо каза тя.

— Само се правя на умен.

— В какъв смисъл осветляващо?

— Интересно е колко много може да научиш за противника, когато животът ти зависи от това дали ще предугадиш неговия — или нейния — следващ ход.

— Ето, това вече е умно.

В кабинета влезе Дон Колкрик, следван от Марк Хилдебранд и Алън Сабайн, прекия шеф на Берток.

— Обади ли се вече директорът? — попита Колкрик.

— Не — отговори Кейт.

— Съжалявам, Стив. Как се чувстваш?

— Добре. А ти как си?

Колкрик се усмихна насила.

— Освен че олекнах с три милиона долара, добре съм.

Телефонът иззвъня и Кейт натисна бутона на високоговорителя.

— Кейт Банън.

— Добро утро, Кейт — каза Боб Ласкър.

— Включила съм те на високоговорител.

— Моля те, кажи ми кой друг е в стаята.

В гласа на директора на ФБР прозвуча настойчивост, която й подсказа, че той се интересува не само от статистиката. Тя започна с Вейл и после изброи всички присъстващи в низходящ ред според ранга.

— Стив, снощи се обадих в болницата, но ми казаха, че вече си тръгнал. Как е гърбът ти? — попита Ласкър.

— Раната е повърхностна. Добре съм.

— Направил си нещо невероятно смело.

— Не съм убеден, че инстинктът за самосъхранение е смелост.

— Твърде съм доволен, за да оспоря семантиката. Да речем само, че никога не съм бил по-смаян от нечий инстинкт за самосъхранение. Или по-щастлив да се разделя с три милиона долара. Е, нека някой ми разкаже какво става там. Да започнем с тунела.

Марк Хилдебранд заговори пръв и разказа на директора на ФБР какво са открили агентите на местопрестъплението, а после го информира за малкото веществени доказателства, които са намерени, и за разкритията на сапьорите.

— Експлозиви. Това е нещо ново — отбеляза Ласкър. — Стив, мислиш ли, че това има някакво значение?

— Смятам, че извършителите се опитват да ни изкарат от равновесие. Не искат да създават схеми. Схемите може да бъдат анализирани и накрая превърнати в имена и адреси, а засега „Пентад“ са много добри в предотвратяването на тези неща.

— Да се надяваме, че предаването на парите ще означава край на убийствата. Марк, кажи ми какво друго правят агентите ти?

— Разследваме квартала около тунела. Трябва да намерим и да разчистим изходите. Дано някой ги е видял. Издирваме децата, които редовно играят на незастроения парцел. Изпращаме дъските с гвоздеите в лабораторията. И проверяваме железарските магазини и складовете за дървен материал в района, за да видим дали някой е поръчал дъски точно с тази дължина или големи количества от същите гвоздеи.

— Помислили сте за всичко. Продължавайте в същия дух. Надявам се, че сега, след като взеха парите, те ще бягат, а силата ни е в преследването.

— Да.

— А сега, ако не възразявате, искам да обсъдя нещо с Дон и Кейт. Стив, и ти можеш да останеш.

Хилдебранд направи знак на Сабайн да излязат.

— Слушаме — каза Колкрик, щом вратата се затвори.

— Трябва ли ви нещо? Още хора, лабораторни услуги или друго?

— В момента няма много, за което да се хванем, затова не се нуждаем от помощ. Когато направим пробив, няма да се стесняваме да я поискаме.

Директорът на ФБР не каза нищо няколко секунди.

— Това не е много окуражаващо, Дон. Надявах се, че щом им платим, ще има улики. Стив, откри ли нещо друго за Берток?

— Работим по някои следи.

— Какви?

Вейл погледна Кейт.

— Разни неща. — Сдържаността в гласа му прозвуча като предупреждение.

— Е, добре — рече Ласкър и се поколеба няколко мига, за да помисли какви незаконни действия крият от него. — Всъщност искахме да докараме нещата дотук. Да няма заплахи, че още някой ще бъде убит. Бих казал, да направим всичко възможно да ги хванем. Какво още можем да предприемем?

— Зависи дали искаш да разкрием всичко пред медиите или не — отвърна Колкрик. — Ако го сторим, може да се надяваме, че ще привлечем обществеността на наша страна.

— Няма да е лесно. Има доказателства срещу Берток и знаем, че е замесен, но не знаем дали действа сам. „Пентад“ може и да съществува. Може да е един човек, но може и да са десет. Не споменаха дали не желаят да съобщим на медиите, след като си получат парите. Не искам да рискувам да използват това като оправдание да започнат отново да убиват. По-късно, ако не стигнем доникъде, може да помислим дали да направим изявление пред медиите. Не знам. Стив, ти какво мислиш?

Вейл усети, че мобилният му телефон вибрира. Извади го и погледна екранчето. Там беше написано „711“ — кодът, за който се бяха споразумели с Демик. Някой се беше обаждал на телефона на Берток.

— Извинявай. Кейт и аз трябва да излезем.