Ноа Бойд
Агент назаем (19)

Осемнадесета глава

Кол крик и Кейт пристигнаха с една кола. Вейл се беше подпрял на багажника на доджа.

— Добре ли си, Стив? — попита тя, докато слизаше от колата.

— Да.

Колкрик не каза нищо, само го погледна. Вейл посочи надолу, показвайки, че помощник-директорът трябва да надникне в багажника.

— Знаеш ли колко са? — попита Колкрик, след като видя парите.

— Съдейки по тежестта, близо три милиона.

— Какво се случи? — попита Кейт.

Вейл обясни как му се е сторило, че го следят, след като я е оставил пред федералната сграда. Не спомена, че за пръв път бе забелязал доджа, когато излязоха от Спринг Стрийт. После им разказа за схватката между него и убития.

Затвори багажника и тримата влязоха в къщата. Колкрик приклекна до трупа.

— Имаш ли представа кой е той?

— Претърсих го набързо, но не открих нищо. Проверих врата и ръцете му. Има татуировки, правени в затвора.

Започнаха да пристигат и други коли на ФБР и полицията. Спряха сирените и служителите на реда слязоха.

— Кейт ми обясни за Стан Берток — рече Колкрик. — Беше ми трудно да го повярвам, но сега съм на друго мнение. Оказва се, че всичко е било чисто изнудване.

— Много цветен пушек и пулсиращи светлини, но и аз мисля така. И мъртвият е същият на ръст като дубльора на Берток вчера.

— Сам ли е действал? — попита Колкрик.

— Едва ли. Следеше ме още една кола.

— Сигурен ли си?

— Разговаряхме малко по телефона, когато онзи реши, че говори със съучастника си. Изглежда той беше човекът, който издава заповедите.

— Знаем, че не е бил Пендарън. Агентите са го видели да излиза от салона за масажи. Разбира се, това не означава, че не е замесен.

— Все още липсват два милиона долара — отбеляза Вейл. — Парите са у някого. За съжаление не у нас.

— Ще вземем отпечатъци от този тип и ще разберем кой е и кои са приятелите му. Кейт, закарай Стив в офиса, за да даде показания за стрелбата. Дай й пистолета си, Стив.

Вейл й го даде. Съзнаваше, че ще бъде без оръжие, докато разследването на убийството приключи.

Приближиха се до колата и Кейт настоя да кара. Вейл прие това като лош знак.

— Е, кога забеляза, че ни следят? — попита тя, щом излязоха на магистралата. Тонът й показваше, че знае отговора.

— Стори ми се, че може би ни следят, когато напуснахме къщата.

— Значи отново ми нямаш доверие.

— Какво по-точно мислиш, че си пропуснала?

— Убедена съм, че щях да се уплаша до смърт. Може би това съм пропуснала.

— Този случай не е експеримент в затворено пространство, където виждаш къде са границите. Извършителите убиха петима души засега, двама от които агенти на ФБР. Преди малко се опитаха да ги направят трима. И имам чувството, че още не са приключили.

— Мога да се оправя.

— Вероятно можеш, но не искам да бъдеш на мястото на събитията, ако е възможно. Ти ми каза, че аз правя това, защото мога и така съм устроен.

— Толкова тежка отговорност ли съм за теб?

— За мен всеки е бреме. Мислиш ли, че ако ти беше в банката с мен, щях да постъпя по същия начин? Вместо да забравя предпазливостта, щях да се тревожа за теб, да не те ранят. Не мога да се справя с такава отговорност. Не се мръщи.

— Какво искаш да направя? Да подпиша писмен отказ от всякакви искания? Трябва да знам дали мога да се справям в подобни ситуации. Не съм като теб, но кариерата ми не е илюзия, подхранвана от конюнктурни обстоятелства или защото мъжете ме намират привлекателна.

Вейл затвори очи, облегна глава назад и мълча няколко минути, за да остави емоциите им да охладнеят.

— Кейт — обади се после той, — без да поглеждаш в огледалото, кажи ми дали ни следят?

Тя го погледна, видя, че е затворил очи, и крадешком надзърна в огледалото за обратно виждане. Макар той все още да не беше отворил очи, Кейт подозираше, че е разбрал, че е надникнала.

— Все още ли си сигурна, че искаш да участваш във всичко? — попита Вейл.

* * *

Взимането на показанията на Вейл за стрелбата продължи три часа. Разпитва го агент юрист, който го накара да повтори историята няколко пъти, за да отстрани евентуални несъответствия или противоречия, преди да бъде записана.

— Обикновено докладите за стрелба отнемат три месеца, преди да се вземе решение дали е оправдана или не — каза агентът. Гласът му беше монотонен, сякаш му четеше правата.

Вейл се засмя. Знаеше, че изстрелът му е оправдан и няма свидетели, но му стана смешно, като си помисли, че докато решението си проправи път през свещените коридори на сградата „Хувър“, той отново ще реди тухли. Агентът го попита защо се смее и той махна с ръка в знак, че се извинява, и подписа показанията си, без да ги прочете.

След това го заведоха в друга стая за разпити, където чакаха двама детективи от полицията. Дадоха им копие от показанията и след като ги прочетоха, те му задаваха въпроси още два часа. Щом приключиха, Вейл тръгна да види Кейт. Мислеше си за пътуването им до офиса. Двамата не бяха проронили нито дума, след като той я попита дали ги следят. Реши, че се е държал прекалено строго с нея. Каквато и да беше причината й да се ядосва, тя беше способен и важен агент и неведнъж бе избирала кариерата си вместо неговата безразсъдна съпротива към всичко, което прави ФБР. И колкото и да не се отдаваше на чувствата си, Вейл я харесваше, вероятно повече, отколкото беше готов да признае.

Вратата на кабинета й беше открехната, той почука два пъти и влезе. Кейт говореше по телефона и му направи знак да седне. В ъгъла зад нея имаше наскоро донесен стоманен сейф, който приличаше на шкаф, но тежеше триста килограма и в средата на горното чекмедже бе монтирана шайба с комбинации. Кутията с по-голямата част от трите милиона долара беше на пода до сейфа.

Вейл съблече сакото си и го преметна на стола. Видя вестник и го взе. На първата страница беше отпечатана статия за самоубийството на Берток. Той започна да я чете по навик, но после си спомни, че в светлината на пресконференцията на агента, отговарящ за случая, и днешните разкрития нищо там не е вярно, и остави вестника. Кейт го погледна и Вейл сви устни почтително. Лека усмивка озари очите й. Тя затвори след минута.

— Как мина в полицията?

— Те не го казаха, но сякаш нямаха намерение да издирват никого. Освен това не бях наясно с някои от нещата в колата.

— А с други си наясно. Когато стигнеш до нивото на заместник помощник-директор, се разглезваш и не мислиш, че ще ти откажат нещо. Имам чувството, че лицемернича, откакто те изпратихме в тунела да занесеш парите. Издавах заповеди и организирах нещата, но не рискувах нищо. Можеше да те убият, а аз седях в командния център и пиех кафе. Трябва да разбереш, че не искам да се чувствам лицемер. Всеки път, когато ти направиш нещо такова, се чувствам по този начин.

— Винаги забелязвам двуличието. Повярвай ми, ти изобщо не си лицемер. А що се отнася до онези ситуации, когато възникнат, никога не знам какво ще се случи. Никога нямам план, нито пресмятам шансовете за оцеляване или нещо друго. Просто успявам. Но един ден вероятно няма да стане. Може би затова нямам нищо против да съм зидар. Застрелват изумително малък брой зидари. И то докато не сме на работа.

Кейт се усмихна, бръкна в чекмеджето на бюрото си, извади автоматичен пистолет „Глок“, същия модел, който Вейл й беше предал, и му го връчи.

— Слязох в оръжейния склад и го взех за теб.

— Аз пък не ти донесох нищо. Искаш ли да те почерпя един обяд?

— Добре, но вероятно ще трябва да ядем по пътя. Установихме самоличността на човека, който от два дни стреля по теб. Лий Дейвис Солтън. Наскоро се е „дипломирал“ от затвора „Марион“. Има дълъг списък от банкови обири и едно особено гадно отвличане, в което някакъв мъж го наел да изтезава и осакати съпругата му, без да я убива. Предполагам, че е искал тя да страда дълго. Не знам как се надушват тези хора. Точно преди Солтън да излезе от затвора, са го заподозрели, че е убил друг затворник на име Майкъл Вашон, но не са имали доказателства. Оттам изпратиха по електронната поща снимки на социалното му обкръжение. Може би някой от тях ще бъде следващият ти противник.

— Ще ми се да ги видя.

— Имената ще послужат за отправна точка.

— Как реагира Колкрик?

— Мисля, че няма време да се чувства зле. От една страна, той върна трите милиона долара на Бюрото, а от друга страна, ги откри не той, а друг. Колкрик дори не може да претендира, че е ръководил операцията. Ето защо мисля, че се опитва да изкупи грешката си, като докаже, че Пендарън е замесен. Установиха къде е произведен глокът на Берток. Пратката е доставена в оръжеен магазин в Линуд, Калифорния, на двадесет и първи април тази година. Пистолетът е продаден на някой си Галвин Гоул.

Вейл разбра, че изненадващият край на разказа й ще доведе до човек, който им е известен.

— Който е?

— Не избързвай към големия ми финал. Проверихме в регистрите на Бюрото и открихме Галвин Гоул. Оказа се, че това е предишна самоличност за прикритие на Винс Пендарън — заяви тя и като видя, че Вейл не проявява никаква външна реакция, попита: — Сега пък какво има?

— Какво прави Колкрик с тази информация?

— Както вече ти казах, наблюдава и съм убедена, че издейства заповеди за обиск. Ти откри Пендарън. Да не би да мислиш, че е той?

— Забрави ли, че Пендарън не беше вторият човек в хондата?

— Но може би е част от групировката. Казваш го само за да ми противоречиш или защото помощник-директорът командва парада?

Вейл се усмихна.

— Прочела си досието ми. Там споменава ли се, че работя добре в екип?

— Чакай малко. Ти не се страхуваш, че Колкрик ще те изпревари, а използваш Пендарън като претекст.

— Претекст?

— Искаш ФБР да се залови с Пендарън, а ти да търсиш другаде.

— Следващия път ще поискам заместник помощник-директор, който прекарва повече време в пазаруване на обувки. За останалите от бандата наистина трябва да изглежда така, сякаш официалното ФБР вярва в стратегията „Пендарън“, а ние да можем да се измъкнем и да се помъчим да разберем кой кой е. Тези хора са твърде умни и добре информирани, за да се опитваме да се преструваме.

— Ние? Това означава ли, че пак ще трябва да крия разни неща от шефа си?

— Ако си избрала кариерата, трябва само да отидеш при Колкрик и да му кажеш, че аз го лъжа. Не се обиждай. Ти избираш.

Кейт се замисли върху предложението.

— Кажи ми какво смяташ да правиш.

— Съжалявам, край на залаганията. Колкото повече се развиват нещата, на толкова по-малко хора може да се има доверие за информация. В момента ми е необходима сляпа лоялност. Или ще участваш докрай, или се откажи сега.

Кейт се облегна на стола и въздъхна.

— Защо не? И без това може би съм повишена въпреки некомпетентността си. — Тя погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Дон свика съвещание, което започна преди пет минути. Каза ми да те доведа, ако си приключил с показанията си.

— Предай му, че още не съм готов.

— Какво ще правиш? Ще размишляваш тук?

— Предпочитам да го нарека спокойни мигове след престрелка.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да.

— Тогава аз отивам.

Вейл се приближи до малката масичка, която използваше вместо бюро, и взе лаптопа си.

— Къде тръгна?

— В хотела. Ще прочета отново всички материали по случая.

— Защо?

— Първия път, когато ги четох, търсех Берток. Ще бъде интересно да проверя дали ще открия нещо в лъжливите насоки.

— Трябва да признаеш, че го набедиха много умело.

— Да, и това им даде голямо допълнително предимство. Пет милиона долара наведнъж бяха твърде много за ФБР, затова те направиха така, че сякаш един от нас е изчезнал с два милиона. И след това искането им за три милиона, за да спрат убийствата, не изглеждаше толкова неоснователно. Те определено знаят какво правят. Не само са измислили план и се придържат към него, а непрекъснато го променят в крачка. Намират пробив в защитата ни и го използват в следващия си ход.

— Много ни провървя, че си върнахме трите милиона.

— Като стана дума за тях, тук ли ще ги оставиш?

— О, Боже, съвсем забравих за това. Трябваше да дойдат двама счетоводители да ги преброят и опишат, но всичките се занимават с някаква особена фалшификация и ще пристигнат чак след един-два дни. Затова донесоха сейфа. Проверих няколко серийни номера — банкнотите бяха от откупа в тунела. Не трябва да оставяме неприбрани толкова много пари. — Кейт издърпа чекмеджето на бюрото, извади листче и го даде на Вейл. — Това е комбинацията. Ще ги сложиш ли в сейфа?

Той погледна числата и й върна листчето.

— Ако парите не са тук, когато се върнеш, обещай ми, че ще ми дадеш двадесет и четири часа преднина.

Кичур коса беше паднал над лицето й. Тя държеше чаша кафе в едната си ръка и тетрадка в другата, затова се опита да го издуха настрана.

— Само ако ти обещаеш да ме повикаш.