Ноа Бойд
Агент назаем (34)

Тридесет и трета глава

Вейл седеше в чакалнята на спешното отделение и видя, че Колкрик влезе, следван от Кейт. Помощник-директорът беше запазил обичайната си невъзмутима фасада, но не и Кейт. Устните й бяха стиснати в тънка линия, а юмруците й бяха свити от гняв. Вейл стана да ги посрещне.

— Как е Тай? — попита тя.

— Още я преглеждат. — Той се поколеба и сетне добави: — Преглеждат я за изнасилване.

Кейт се отпусна на най-близкия стол и забрави гнева си.

— Ужас. Какъв ужас.

— Малко е пострадала физически, но иначе е добре.

— Каза ли кой я е отвлякъл?

— Не я разпитвах. Нямах представа как да й помогна, но не исках да преживява всичко отново.

— Ужас — повтори Кейт.

— А трите милиона долара? — не се сдържа Колкрик.

С тон, който не беше нито оправдателен, нито извинителен, Вейл им разказа всичко от телефонния разговор, предупреждаващ за информация отвътре, до предаването на парите, как е оцелял от поредната клопка на Радек, видеото на Тай и финалната престрелка.

— Тя има ли представа какво е направил с парите? — попита Колкрик.

— Радек я закопчал с белезници, закачил ги за радиатора в хотелската стая и изчезнал с тях. Нямало го два часа. Не забелязала следа от парите, след като той се върнал.

— Тогава не знаеш къде са.

— Може би са в хотелската стая. Нямах възможност да огледам.

Този път помощник-директорът не се опита да прикрие презрението си към Вейл.

— Сега отново ще трябва да търсим трите милиона долара.

— Практически, първия път не ги намери ти.

— Практически, ти ги даде два пъти. Дай ми значката и служебната си карта. Вече не представляваш ФБР.

— Дон, не мислиш ли, че може да се нуждаем от помощта на Стив, за да намерим парите?

Колкрик се завъртя към Кейт. Гневът му нарастваше.

— Нека обясня нещо на теб и твоя… какъвто и да ти е. Позволих този фарс да се разиграва, защото от време на време ми се струваше, че придвижва напред разследването, но без служебните документи на ФБР, без техническите средства на ФБР и без системите и официалните ни канали за черпене на информация твоят суперагент нямаше да може да свърши нищо. ФБР и служителите му позволиха да постигне успехите си. Не се нуждаем от помощта му, Кейт. Ще поработим малко по-усилено и сами ще намерим парите. Всички са мъртви, затова никой няма да ни пречи. Няма да е трудно да ги открием.

Вейл му даде значката и картата си.

— Дано си прав — каза той.

Кейт го погледна изумено. Вейл беше искрен. Тя не можеше да повярва, че той не се е обидил от думите на Колкрик.

Но помощник-директорът прие реакцията му като озлобеност.

— Сигурно мислиш, че можеш да намериш парите без съдействието на ФБР? — Лицето му се зачерви и Колкрик изгуби контрол. — Виж какво ще ти кажа. — Той понижи тон и заговори гневно и подигравателно. — Ако ги намериш, задръж ги. Как ти се струва, важна клечко? Да вървим, Кейт.

— Дай ми минутка, Дон.

— Дано този човек не е нанесъл големи поражения на кариерата ти. Ще чакам две минути. После се връщай сама. И не говоря за връщане в офиса.

Колкрик се обърна и ядосано излезе от чакалнята.

Кейт стана. Гласът й отново беше нормален.

— Моля те, кажи на Тай да ми се обади, ако се нуждае от нещо. Предполагам, че ти си добре. — Думите й прозвучаха като обвинение.

— Кейт, не обърквай онова, което можеше да се случи между нас преди две нощи или чувствата ми към теб в момента, с начина, по който си върша работата. — Вейл заговори по-тихо. — Не ти се обадих, защото ако бях имал удобна възможност, вероятно щях да го убия. Не бих изложил никого на подобна опасност, най-малкото теб.

— Не знам колко пъти трябва да ти повтарям да престанеш да ме покровителстваш — спокойно отговори Кейт. — Може би трябваше да ти кажа да спреш да го използваш като оправдание. Сега разбирам защо скулптурите в апартамента ти нямат лица. Такъв е и животът ти. Ти не си способен да имаш доверие на никого, нито дори на мен, въпреки че бях до теб, докато ме простреляха, и кариерата ми увисна на косъм. Само лошите заслужават да бъдат изхвърляни през бронирани стъкла. Но това не е проблем. Ти си такъв. Хубавото е, че решаваш невъзможни случаи. Оценявам всичко, което направи. Ако не беше ти, все още щяхме да се поздравяваме, че сме приписали всичко на Стан Берток. Но за съжаление лошата ти страна не позволява на никого да прави съюз с теб на никакво ниво. Благодаря ти за помощта и тъй като се съмнявам, че ще те видя отново, сбогом.

Тя тръгна. Вейл се втренчи в нея. За пръв път от много време му се искаше да се защитава, да я помоли да се върне, но знаеше, че в момента в по-голямата си част чувствата й са по-скоро правилни, отколкото погрешни.

Половин час по-късно в чакалнята влязоха двама мъже с уморен вид на детективи.

— Вие ли сте Стив Вейл?

— Предполагам, че сте от отдел „Убийства“.

— Бихме искали да дадете показания.

Вейл знаеше, че колкото и нечисти да бяха намеренията му, стрелбата бе оправдана.

— Не мога да изляза, но ако нямате нищо против, разпитайте ме тук.

* * *

Детективите приключиха с въпросите си, станаха и стиснаха ръката на Вейл. Той изтълкува ръкостискането като добър знак. Те му изпращаха послание, че не е сбъркал, като е застрелял онзи боклук. Единият му даде визитната си картичка.

— Ще трябва да вземем показания и от госпожица Делсън. Мислите ли, че тя е в състояние да отговаря на въпроси?

— Разбирам, че трябва да я разпитате за изнасилването, но…

— Не се тревожете. Няма да ни е за пръв път.

Вейл се усмихна смутено.

— Извинявайте.

Детективите попитаха къде е стаята на медицинските сестри и влязоха.

След два часа една сестра дойде и каза на Вейл, че Тай е готова да бъде изписана. Тя излезе и той се изненада от държането й. Изглеждаше спокойна и дори заредена с енергия. Вейл се вгледа в нея и се опита да прецени дали това е преструвка, нещо, което мъжките момичета като нея правят, когато се примиряват, след като са преживели такова нещо. Езикът на тялото й не подсказваше нищо, но той знаеше, че думите й ще бъдат по-красноречиви.

— Искаш ли закуска?

— Колко е часът?

— Наближава четири и половина.

— Сутринта, нали?

Вейл се усмихна.

— Направи връзката между закуска и сутрин. Мозъкът ти очевидно работи.

Тай се засмя, по-скоро от учтивост, отколкото весело.

— Знам, че си притеснен, но ще се смаеш, като видиш колко бързо се съвземам след малко храна и сън.

— Бих се изненадал, ако не е така.

— Много си мил. — Тя хвана ръката му. — Не съм ти благодарила за това, което направи.

— Току-що ми благодари.

Очите й бяха започнали да се насълзяват, но отговорът му я накара да се усмихне. Тай преглътна сълзите и го потупа по ръката.

— Да отидем да намерим някое ресторантче за шофьори и да си поръчаме най-голямото и мазно ястие в менюто. Аз черпя.

— Това е най-доброто предложение, което чух днес. И още по-хубавото е, че е от жена.

* * *

По време на закуската Вейл видя, че настроението на Тай постепенно се възвръща. Към края тя вече се смееше с възобновено чувство за хумор, може би най-добрият показател, че състоянието й се подобрява. По едно време, след период на неловко мълчание, Тай стана сериозна.

— Тревожа се само за едно, Стив. Мислиш ли, че Радек беше последният от тях?

— Надявам се, защото амунициите ми свършиха.

Тя отново се засмя вежливо и го накара да осъзнае, че е на погрешен път.

— Извинявай. Доколкото разбирам, това беше всичко. — Той й се усмихна окуражително. — Абсолютно. Мисля, че Радек беше последният от „Пентад“.

Този път Тай долови съмнение в гласа му.

— Но щеше да се чувстваш по-добре, ако трите милиона долара бяха в апартамента му.

— Е, парите са важен фактор. Ако не знаеш къде са, тогава не е ясно и дали някой не ги е взел. Радек обаче е обрал осем бронирани коли и е майстор по криенето на пари. А може би се изпират някъде. Бюрото претърсва хотелската му стая в момента. Може би отговорът ще бъде там.

Тай го погледна учудено.

— Ти каза „Бюрото претърсва“, а не „ние претърсваме“. Какво става?

— Вече не работя за ФБР. Уволниха ме. Кой би го очаквал? — обезоръжаващо се усмихна Вейл. — Сетих се какво ти липсва. Искаш ли да ти купя цигари?

— Не. Ще се мъча да ги отказвам. — Тя го потупа по ръката. — Всичко е наред. Наистина.

Вейл кимна към чинията й.

— Бих те попитал дали искаш още нещо, но мисля, че вече изяде всичко в менюто.

— Никога няма да мога да ти се отблагодаря за това, което направи тази нощ, и съм смаяна колко мило се държиш, откакто… дойде и ме измъкна. — Тай си пое дълбоко дъх, за да покаже, че е добре, и отмести настрана чинията си. — А сега, готова съм да се прибера у дома. — Думите й трябваше да бъдат изпълнени с решителност, но прозвучаха така, сякаш тя се готвеше да скочи с бънджи от мост и се питаше дали въжето е с подходяща дължина.

Малко по-късно Вейл спря на алеята за коли пред дома й. Тай огледа къщата.

— Искаш ли да вляза? — предложи той. — Може да остана, докато спиш.

— Колкото и да е съблазнително, това ще утежни нещата. Не, това беше всичко за теб, Стив Вейл. Вече не си на работа. Върни се към живота си. Време е и аз да сляза от коня. — Тя хвана ръката му и я стисна. Очите й се насълзиха от чувства. — Трябва обаче да те предупредя, че следващия път, когато ме отвлекат, имам телефонния ти номер. — Наведе се и го целуна по бузата. — Благодаря — каза тя и слезе от колата.

* * *

Вейл влезе във фоайето на хотела и двама агенти, които познаваше от офиса, се приближиха и с пресилена авторитетност заявиха:

— Специалният агент иска да те види.

Вейл се изсмя.

— Знаете, че вече не работя за ФБР.

— И все пак той иска да те види — нервно настоя единият.

— Откога чакате тук?

— От два часа.

— Тогава специалният агент ще почака още. Ще си взема душ и ще се преоблека. Може да дойдете и да се уверите, че няма да избягам, или пък ме чакайте в бара.

Двамата агенти се спогледаха, без да са сигурни какво да направят.

— Докато решите, аз ще бъда в стаята си.

Те забързаха след него.

Пристигнаха в офиса на ФБР и агентите го заведоха право в кабинета на специалния агент, отговарящ за случая, и застанаха в коридора като пазачи. Марк Хилдебранд седеше до малка конферентна маса в ъгъла на стаята. Срещу него имаше двама по-възрастни агенти.

— Стив, седни — покани го Хилдебранд. — Кафе?

— Половин чашка. Няма да се бавя дълго тук.

Единият от агентите, които го бяха придружили от хотела, напълни чаша кафе и му я донесе.

— Искаме да ни дадеш показания какво точно се случи през нощта.

Вейл изпи глътка.

— Защо?

— Защото това е разследване на ФБР и не знаем какво точно е станало.

— Обикновено не бих прекъснал такъв хитър номер, но съм спал съвсем малко, затова ще трябва да ме извините, ако го разкажа набързо. Колкрик не е тук и предполагам, че вече не сте лоялни към него, нито се интересувате от кариерата си. Искате показанията ми какво се е случило снощи, но аз мисля, че не става въпрос за това. Вие нямате представа къде са парите. — Вейл се вгледа в лицата им. — Смятате, че съм намерил нещо снощи и го пазя в тайна от вас, нали? — Той отново ги огледа и отбягващите го очи на Хилдебранд потвърдиха подозренията му.

— Стив, опитай се да видиш нещата от нашата гледна точка. Трябва да допуснем вероятността, че си открил нещо.

— Къде са Колкрик и Кейт?

— Кейт е в кабинета си.

Вейл изчака няколко секунди.

— Тъй като не казваш къде е Колкрик, ще трябва да предположа, че той претърсва стаята ми, нали?

Лицето на Хилдебранд се зачерви.

— Имаме заповед за обиск.

Вейл се засмя гръмогласно.

— Когато бях агент на времето, все се питах дали в някоя тайна стая има някой, който наблюдава всички в офиса, отчита се пред ръководството и докладва, че те правят всичко погрешно. Сигурно има такова нещо, защото как иначе разбирате всичко наопаки? — Вейл огледа стените. — Хайде, кажете ми, къде са камерите?

— Готов ли си да се подложиш на детектора на лъжата, за да снемеш подозренията от себе си?

Той се усмихна.

— С радост ще се подложа на детектора на лъжата. При едно условие.

— Какво?

— Първо да го направиш ти.

— Аз? Защо?

— Колкрик не би чакал заповед, за да претърси стаята ми, особено след като знае, че аз не съм там. Знаехте, че съм при Тай Делсън в болницата. Въпреки че набързо сте я претършували вчера и сте взели пистолета ми, някой е трябвало да отиде отново след престрелката на малко разузнаване, преди да получите заповед за обиск. Леко повдигане на възглавницата, за да потърси големи пачки пари. Нищо, което бих забелязал. Отговори на този въпрос пред детектора на лъжата, Марк, и после разпитай мен.

— Тогава отговорът ти е „не“.

— По-скоро отказваш ти.

— Би ли изчакал в кабинета на секретарката ми?

— Виж, ако искаш да помогна да намерите парите, само кажи. Ако не, ще се прибера в хотела. Обади им се и ги помоли да бъдат така любезни да се махнат оттам, преди да се върна.

Хилдебранд се поколеба няколко секунди, докато обмисляше какви ще бъдат предимствата, ако обедини сили с Вейл, но знаеше, че Колкрик е най-сигурният път към Вашингтон. Мениджърите имаха стара поговорка — контактите прецакват конкуренцията. Той кимна на двамата агенти на вратата да закарат Вейл в хотела.

— А, и още две неща — продължи Вейл. — Първо, предполагам, че искаш да знаеш кой беше мъртвецът в асансьора.

— Знаеш ли кой е?

— Федерален престъпник на име Бенджамин Лаволет, пуснат условно. Имал е апартамент на Систин Лейн.

— Откъде знаеш?

— Радек ми го каза, когато се обади с искането за откупа.

— Защо ще ти го казва?

— Не се сдържа. Натриваше ми носа колко е умен. Мислеше, че няма да кажа на никого, защото смяташе да ме убие, преди да имам тази възможност. Това води до второто нещо, с което той още повече се гордееше. Пендарън е невинен — излъга Вейл. — Набедили са го като изкупителна жертва, в случай че някой прозре номера им с Берток. Отидете при адвоката на Пендарън и му предложете незабавно освобождаване, ако издържи теста с детектора на лъжата. Подозирам, че ще имате по-голям успех с него, отколкото с мен.

Вейл се усмихна загадъчно, почти на себе си. Беше блъфирал, за да се отърве от детектора на лъжата, защото знаеше, че няма да издържи теста на въпроса за местонахождението на парите.

* * *

Когато се върна в хотела, в стаята му нямаше никого. Вътре нямаше много неща, които агентите биха могли да разхвърлят. Завивките бяха махнати от леглото и натрупани на стола. В средата на матрака беше оставено копие на заповедта за обиск. Той прегледа списъка. Нищо не беше взето като веществено доказателство. И Вейл взе чаршаф от стола и го опъна на леглото. Реши да поспи два часа, но знаеше, че няма да може. Колкрик беше прав, когато каза, че той няма да може да намери парите без ресурсите на Бюрото, но Вейл разполагаше с нещо, което те нямаха. Имаше голяма вероятност отговорът на всичко да е в джоба му. Той извади връзката ключове, които беше взел от трупа на Радек. Радек беше казал на Тай, че това е звукът на свободата. Тъй като ключът за белезниците не беше сред тях, сигурно бе имал предвид своята свобода — парите. И помощник-директорът на ФБР беше казал на Вейл да ги задържи, ако ги намери. Беше ли свършил работа за три милиона долара на ФБР? Като се имаше предвид всичко, може би.

Единият ключ беше за кола. Автомобилът на Радек можеше да бъде само на едно място.

* * *

Вейл спря пред хотел „Линдберг“ и отново преживя всичко, което се беше случило през нощта. В мислите му нахлуха всички дребни подробности, в които нямаше логика.

Оригиналният ключ на бармана все още беше у него. Никой не се беше сетил да му го поиска. Вейл влезе в сградата и видя, че вратата на стая ЗВ е запечатана с найлонова лента и към нея е прикрепен документ. Той предупреждаваше, че помещението официално е в правомощията на ФБР и влизането се смята за федерално престъпление, което се наказва с пет години затвор и двадесет и пет хиляди долара глоба. Вейл се усмихна и реши, че ако намери парите, ще изпрати на Колкрик двадесет и пет хиляди долара по Експресната федерална поща в автентични стодоларови банкноти със записани серийни номера. Марка от Южна Америка би била върховният щрих.

Вейл надникна през дупката от куршум на вратата, а после извади връзката ключове на Радек и сравни всеки с оригиналния ключ на управителя. Единият изглеждаше същият. Той го пъхна в ключалката, но ключът заяде както през нощта. Вейл отстъпи крачка назад, ритна вратата и я отвори.

На дивана в малката всекидневна беше оставен екземпляр от заповедта за обиск, в който беше изброено всичко иззето. Имаше повече от четиридесет предмета. Вейл ги прочете набързо, търсейки нещо, което да му подскаже къде може да е колата на Радек. В списъка пишеше само „разни документи“ и необяснимо защо ключът за белезниците не беше намерен. Може би Радек нямаше ключ за тях и това означаваше само едно — че се е готвел да зареже Тай, окована в белезници. Повечето иззети неща бяха дрехи от гардероба в спалнята. Нямаше съдебна причина да ги конфискуват, но опитните следователи имаха случаи, когато рано или късно, докато гледаха снимките на местопрестъплението, съжаляваха, че не са взели някоя дребна и привидно незначителна вещ. Ето защо бяха прибрали всичко, независимо дали бяха видели потенциална следа или не. В края на краищата, те знаеха, че Радек няма да поиска да му ги върнат. Беше взет и килимът, на който бе умрял той. Пистолетът му и дори пушката на Вейл, дадена му от Бюрото, бяха описани и прибрани.

Веригата и белезниците фигурираха в списъка и това му напомни за предназначението им. Той отиде в спалнята и се втренчи в радиатора, към който беше прикована Тай. Сетне погледна през прозореца и разпозна ъгъла надолу към сградата с издадените рамки на прозорците. Снощи не му беше останало време да го направи и сега това му вдъхна усещане за ред. А след това бързо се дръпна назад. Нещо неволно бе привлякло погледа му, когато влезе в стаята, но сега не си спомняше какво.

Радиаторът. Вейл отстъпи още две крачки назад и огледа симетрията му. Приклекна и го погледна под по-пряк ъгъл. Малката капачка, където беше измервателният уред за парата, беше боядисвана много пъти през последните години. В цилиндричната основа на уреда Вейл видя две месингови жички. Капачката беше поставена накриво и завъртяна така, че те се бяха кръстосали.

Вейл я извади и когато видя какво има вътре, се отпусна на леглото. Мислите му препуснаха назад към хода на разследването, през всеки обрат и задънена улица и всяко дребно несъответствие, което съзнанието му беше събирало неусетно за него.

Сега всичко придоби логика и си дойде на мястото.

Вейл тръгна надолу по стълбите и погледна часовника си. Наближаваше обяд и по улицата нямаше много пешеходци. Тъй като в квартала нямаше свободни места за паркиране, той беше спрял непозволено точно пред хотела. Огледа ключа за кола на връзката, която беше взел от джоба на Радек. Беше за крайслер, стар тип ключ без бутони за ключалката и багажника.

Колата беше използвана за транспортиране на жертва на отвличане и следователно сигурно не беше паркирана далеч. През следващия половин час Вейл претърси съседните преки и откри само един по-стар крайслер. Колкото е възможно по-дискретно, той се опита да пъхне ключа в ключалката, но не успя. Вгледа се по-отблизо и забеляза, че повърхността не е изтъркана, което означаваше, че е нов. Радек беше голям измамник и Вейл се запита дали не е поръчал дубликат на ключа за крайслера. Ако беше така, по всяка вероятност пак беше за по-стара кола.

Той тръгна обратно към хотела, като търсеше превозно средство, на което би станал ключът. В края на пряката имаше зона за паркиране през нощта. Вейл се приближи и видя стар шевролет. На предното стъкло беше прикрепена глоба за паркиране, която предполагаше, че е там от предишната вечер. За да избегне подозрение, той заби ключа в ключалката, сякаш го беше правил безброй пъти и го превъртя. Издърпа глобата от чистачката и се качи в колата. Вътре миришеше на освежител за въздух, какъвто пръскат в автомивките. Мирисът беше като в откраднатата хонда на Радек, но без вонята на бензин.

Вейл не мислеше, че Радек ще рискува и ще зареже три милиона долара в багажника на кола, оставена на улицата, но се бяха случвали и по-странни неща. Колкото и да му се искаше да погледне в багажника, знаеше, че мястото не е подходящо. Не беше въоръжен и нямаше представа кой може да е наоколо. Той пъхна ключа в стартера и включи двигателя. Жабката беше празна. Между двете предни седалки имаше дълбоко отделение. Единственият предмет вътре беше дистанционно управление за врата на гараж. Вейл бръкна в конзолата и докосна нещо като подложка на дъното, само че беше изрязана твърде голяма и прегъната по края. Очевидно производителят не я беше сложил там. Той я надигна. Отдолу имаше шофьорска книжка от Калифорния на името на Тери А. Фрост. Адресът беше в Ингълуд.

Мъжът на снимката беше Виктор Радек.