Ноа Бойд
Агент назаем (8)

Седма глава

Вейл седеше зад бюрото в хотелската си стая във Вашингтон и четеше от лаптопа, който Кейт Банън му беше дала. В компютъра беше записала всичко, свързано със случая „Рубако Пентад“, включително снимки от местопрестъпленията, лабораторни доклади и дневници от наблюдения. За такава тайна операция ФБР беше записало невероятно голямо количество информация. Той отхапа още един залък от студения хамбургер, който му донесоха от рум сървиса, и в същия миг някой почука на вратата.

На прага стоеше Кейт. Въпреки че беше притиснала куфарче до гърдите си, показвайки, че посещението й е служебно, беше се преоблякла в рокля и си беше сложила обувки с високи токчета.

— Здравей. — Тя влезе и се огледа. — Харесва ли ти стаята?

— Ти видя апартамента ми. Не е необходимо да бъде луксозна.

— Хубаво — разсеяно отвърна Кейт. — Нуждаеш ли се от нещо друго?

— Какво предлагаш? — закачливо попита той.

— Екипировка, зидарю. Наръчник на агента и месингов бокс.

— Не мисля за некролога си, но няма да ми е приятно, ако там пише: „Той умря, защото носеше лаптоп на престрелка“.

— Добре, ще ти дам оръжие. Трябва да те заведем на стрелбището за проверка и да те регистрираме за носене на огнестрелно оръжие.

— Мислиш ли, че има време за това?

— Правилото е непоклатимо. Може да ни съдят.

— Работата ми не е ли да нарушавам правилата?

— Добре, утре ще ти го донеса. Поръчах самолет на Бюрото. Предполагам, че ще пътуваме до Лас Вегас, за да се опитаме да намерим следите на Берток.

— Аз мислех по-скоро за Лос Анджелис.

— Защо Лос Анджелис?

— Не съм много сигурен. Наречи го предчувствие. И не оставай с убеждението, че трите мача на „Къбс“ с „Доджърс“ имат нещо общо.

Кейт се втренчи в лицето му и видя същия неразгадаем израз, както когато го питаше нещо, на което той не искаше да отговори. Беше убедена в едно — решението му да започне от Лос Анджелис нямаше нищо общо с бейзбола или интуицията. Вейл беше измислил някакъв начин да открие Берток, за който никой друг не се беше сетил.

— Виж, ще бъде много по-лесно, ако не крием тайни един от друг.

— В „Космополитан“ пишеше, че малко загадъчност предпазва взаимоотношенията да не изгубят свежестта си.

— В живота има само няколко несъмнени неща. И едно от тях е, че ти не четеш списание „Космополитан“. Защо Лос Анджелис?

— Първо, защото това е горе-долу най-отдалеченото място от шефа ти. Аз го познавам, познавам и себе си. Всички сме виждали как свършва този филм.

— А второто?

— Обикновена математика. Колко пъти се среща в случая всяко от следните места — Ню Хампшър, Питсбърг, Юта, Аризона и Лас Вегас?

— По веднъж.

— А Лос Анджелис?

— Не знам. Пет-шест пъти?

— Всеки път — от първата жертва до клеймото на двете писма с исканията и Берток. Искам отново да претърся апартамента му.

— Защо?

— Най-голямата грешка на агентите е убеждението, че щом веднъж е направено нещо, то е направено както трябва — отговори Вейл и Кейт кимна. — А сега, какво знаем за личния живот на Станли Берток?

— Разпитахме прекия му шеф. Той го описа като страдащ от „дисфункция на двойките“, както се изрази.

— Какво е това?

— Твърде много алкохол, твърде малко пари и две бивши съпруги. Той смята, че Берток може да е видял удобна възможност да реши проблемите си и да се е възползвал.

— А в психологически аспект?

— Интелигентен, но мрачен, унил и потиснат. Няма приятели и не е най-всеотдайният агент в света.

— Но няма нищо, което да обясни защо нашата малка банда терористи го е избрала да занесе откупа. Ако те са го познавали достатъчно добре, за да поискат него, нямаше ли да предположат, че рискуват той да се измъкне с парите?

— Това ни навежда на мисълта, че Берток и „Пентад“ са едно и също нещо или поне действат заедно.

— За толкова добре планиран удар някои неща тук са оставени подозрително недовършени.

— Не си ли чувал, че няма перфектно престъпление?

— За съжаление не е необходимо да бъде перфектно, за да ти се размине.

* * *

Вейл обясни на Кейт, че цяла нощ е чел съдържанието на папката за „Рубако Пентад“, и спа през целия полет до Лос Анджелис. Тя го събуди едва след като се приземиха на една от секретните писти, използвана за правителствени самолети, пристигащи на международното летище там. Вейл излезе на ослепителната бяла светлина на южното калифорнийско слънце и се протегна. Небето беше в различно синьо от онова в Чикаго и Вашингтон. Тънка ивица сиво-оранжева мъгла на хоризонта го отделяше от земята.

На стотина крачки беше паркиран голям тъмнозелен автомобил. Мъж на тридесет и няколко години в ушит по поръчка летен костюм вървеше към самолета им. Имаше заученото изражение на човек, чиято най-важна задача е да внушава доверие и обаяние, което предполагаше, че е член на ръководството. Мъжът се приближи до Кейт и й подаде ръка.

— Алън Сабайн — каза той.

Кейт стисна ръката му и го представи на Вейл. Двамата се ръкуваха. Черната коса на Сабайн беше старателно подстригана и той стоеше в отработена поза с леко прегърбени рамене и извърнато лице, за да прикрие дългия заострен нос. Опита се да вземе чантата на Кейт, но тя се усмихна мило и каза, че гимнастиката й е необходима. Сабайн посочи автомобила.

— Това е превозното средство, което ви наехме, докато сте тук. Има навигационната система „Джипиес“, която поискахте. Сложили сме и пълен комплект карти на по-голямата част на Южна Калифорния. Водещият разследването е готов да се срещне с вас още тази сутрин.

— Добре — отвърна тя и после се обърна към Вейл. — Отговарящият за случая е Марк Хилдебранд. Познаваш ли го?

— Не.

— Стори ми се свестен по телефона, когато му казах, че ще дойдем, макар че явно държи на територията си.

— Това не е лошо. Може би наистина му пука какво става в неговия отдел.

— Ти си дразнещо позитивен, след като подремна.

— Съжалявам. Дай ми няколко минути с него и съм убеден, че ще се разсъня напълно.

Те се качиха в колата. Кейт седна отпред, а Вейл отзад. Тя му даде пистолет „Глок“, модел 22, в кобур, с два резервни пълнителя, а после престорено тържествено му връчи оперативен наръчник за оръжието.

— Реших, че трябва да знаеш поне как да го зареждаш.

— Можеше да ми го дадеш, преди да слезем от самолета.

— Ти спеше. Освен това бях любопитна дали ще попиташ за него и след като не те провериха, не исках да упражняваш бързо изваждане на пистолет в самолета и неволно да застреляш мен или пилота.

— Щях да внимавам да не застрелям теб. Представям си какво писане на доклади щеше да падне след това.

Кейт му даде кредитна карта и мобилен телефон.

— Като стана дума за доклади, не трябва ли да се подпиша за всичко това? — попита той.

— След кратката ти реч пред директора, че е въпрос на време да се развилнееш, реших, че ще бъде по-добре никоя от тези вещи да не може да бъде проследена до теб, или по-важното — до нас — прошепна тя.

— Понякога ме плашиш.

Колата се движеше на север по шосе 405. Трафикът бе оживен, затова се промъкваха между превозните средства. Щом се отвореше пролука, всички подкарваха колкото могат по-бързо. Вейл забеляза, че колите са в чудесно състояние. Повечето не бяха издраскани и нямаха ръжда, нито дори прах. Този свят беше различен. Дори магистралата беше чиста и красиво оформена. Неколцината минувачи, които видя, тичаха за здраве или караха колела и бяха в оскъдно облекло. Като всичко останало в Южна Калифорния преобладаваше темата за вечната младост или поне стремежът към нея.

— Предполагам, че причината да бъда изпратен да ви взема, е, че аз съм прекият шеф на Стан Берток. Или по-скоро бях. Затова говорете смело — рече Сабайн.

— Беше? — попита Вейл.

— Е, вероятно все още съм, но сериозно се съмнявам, че някоя сутрин той ще влезе, ще седне зад бюрото си и ще се върне към работата.

— Прав си — съгласи се Вейл.

— Разкажи ни за него — рече Кейт.

— Той не беше… не е… много добър агент, поне от моя гледна точка. Трябваше да си затварям очите за всичко, което правеше. Много пиеше. Една нощ от полицията в Лос Анджелис ми се обадиха, че в едно заведение са престанали да му сервират алкохол. Трябваше да отида и да го закарам вкъщи. Берток имаше и финансови проблеми. Сигурно заради двете си бивши съпруги. От време на време ми се обаждаха и данъчни инспектори.

— Мислиш ли, че е избягал с парите? — попита Вейл.

— Не искам да го съдя в негово отсъствие, но ако не го е направил, тогава къде е?

— Няма да се изненадаш, ако се окаже, че Берток е взел парите, така ли? — попита Кейт.

— Не.

— Откъде мислиш, че „Рубако Пентад“ се взели името си?

— Нямам представа.

Те стигнаха до филиала на ФБР и Сабайн ги заведе в кабинета на специалния агент, отговарящ за случая.

— Шефе, това е заместник помощник-директорът Кейт Банън и… Съжалявам.

— Стив Вейл — изпревари го Кейт.

Специалният агент беше висок и строен, с тъмен слънчев загар на кожата. Гъстата му руса коса падаше ниско над челото. Носеше светлосиня риза с контрастираща бяла яка. Ръкавелите му също бяха бели, с големи златисти копчета.

Той стисна ръката първо на Кейт.

— Марк Хилдебранд. Говорихме по телефона. — Той повтори името си, докато се ръкуваше с Вейл. — Моля, седнете. — Хилдебранд каза на Сабайн да затвори вратата, след като излезе.

Кейт видя, че Вейл оглежда Хилдебранд.

— Марк, благодаря ти, че ни позволи да дойдем тук и да проведем операцията. Директорът има огромно доверие в теб и отдела ти, но случаят обхваща цялата страна и той смята, че е най-добре ние да го поемем.

— Какво по-точно мога да направя за теб, Кейт?

— Искаме да претърсим дискретно апартамента на Стан Берток — отговори Вейл.

Хилдебранд се изненада от властността в гласа му и погледна Кейт, но тя не прояви интерес да се наложи.

— Извинявай, Стив, но ти не спомена къде работиш? От отдел „Операции“ ли си?

— Мога само да си мечтая за това. Не. Аз съм адютантът на заместника.

Хилдебранд се втренчи в него и се опита да го разгадае по-добре.

— Проблем ли има, Марк? — наруши мълчанието Кейт.

— Не, но аз вече претърсих апартамента — със съдебна заповед. Стават какви ли не неща и сме изключително предпазливи. Не виждам какво ще постигнете, ако го претърсите отново.

— Погледни го по следния начин — отвърна Вейл. — Ако не намерим нищо, ти ще речеш: „Нали ви казах“.

— Струва ми се, че не вярваш в това — каза специалният агент, който все още се опитваше да разбере на какво се дължат „правомощията“ на Вейл.

— Марк, ние разполагаме със съвсем различни факти в този случай от вас, агентите. Ще го разгледаме от друг ъгъл. Или ако предпочиташ, наречи го липса на въображение. Ако мислиш, че се опитваме да се правим на по-умни от теб, извини ме, но ще трябва отново да претърсим апартамента.

Кейт разбра, че Хилдебранд не обича да му казват какво да прави в задния си двор, а още по-малко му харесва, че няма избор. Вейл беше прав за съпротивата, която щеше да срещне, особено заради преднамерената си липса на такт. Специалният агент се усмихна престорено.

— Може да използваме същия прокурор, Тай Делсън.

— Марк, знам, че не трябва да го казвам, но последното, което ни трябва, е от някого да изтече информация в медиите — заяви Кейт. — Може да имаме доверие на този Делсън, така ли?

— Тази Делсън. Да, може. За съжаление тя скоро ще напусне прокуратурата. Наистина жалко. Вече не се намират прокурори като нея. Агентите тук я обожават. Канят я на повече купони, отколкото мен. Тя вероятно ще ви издейства заповед за два часа. Може би вече разполага с всички стандартни клаузи от първия обиск и познава съдията, който би подписал заповедта, в случай че правдоподобната причина не е толкова изрично описана, колкото други биха искали.

— Трябват ни подписаните писмени показания — каза Кейт.

— Тя прави и това. Имате ли време да се срещнете с нея?

Кейт кимна, Хилдебранд вдигна телефона и след кратък разговор затвори.

— Тай Делсън е в кабинета си. Казах й, че ще отидете.

— Имаш ли добър ключар? — попита Вейл.

— Защо? — заинтересува се специалният агент и по преднамерената монотонност на гласа му Кейт разбра, че той възнамерява да поставя под съмнение всичко, което Вейл поиска отсега нататък.

— Искаме да извършим обиска тихомълком, може би в малките часове на деня.

— Ще ви вкараме вътре.

Кейт и Вейл станаха и се ръкуваха с него.

— Благодарим ти за помощта, Марк. Ще ти кажа как е минало. — Щом излязоха от кабинета му, Кейт добави: — Господи, ти наистина не се разбираш с шефовете. Как си издържал три години?