Ноа Бойд
Агент назаем (26)

Двадесет и пета глава

— Ресторантът е много приятен — каза Кейт. — Познаваш ли собственика?

— Хубава вечеря ли искаш или истината?

— Налей ми кианти и започвай да лъжеш.

— Добре… Администраторката на хотела ми го препоръча. Гаджето й я е водило тук. Отбих се днес следобед. Армандо е човек, който след минута и половина се държи с теб така, сякаш те е познавал цял живот.

— Какво каза администраторката за храната?

— Не си спомняше.

— Тогава защо ти го препоръча — според твоя малък разказ?

Вейл наклони глава, сякаш се готвеше да каже нещо неприлично.

— Мисля, че в края на вечерта всички останали… доволни.

— За какво по-точно вечерно преживяване я попита?

— Задаваш твърде много въпроси.

— Съжалявам, но трябва да пазя непокътната честта си.

— Като почтен човек, от време на време мога да ти кажа, че е надценена. Освен това те раниха наскоро.

— Това пък какво общо има?

— Не искам да бъда отговорен, ако шевовете ти се разкъсат.

Кейт се засмя мелодично.

— Трябва да си голям атлет. И още по-голям оптимист.

— Ти започна.

— Аз?

— Облякла си рокля и ако не ме лъжат очите, тази е малко по-къса от предишния път.

Тя се изчерви и наведе глава към менюто.

— Исках да изглеждам добре заради теб.

— Успяла си.

Кейт го погледна.

— Благодаря.

— Това да не би да е среща от състрадание, защото ще ме уволнят?

— Мислех, че по-добре четеш мислите на хората.

— Само когато имат лоши намерения. Що се отнася до добрите, нямам представа.

— Това говори за липса на опит с добри намерения.

— Най-после някой да ми покаже съчувствие. Готов съм да си тръгна веднага.

— По-полека. Всичко по реда си. Тъй като правителството плаща вечерята, нека оставим платените реклами. Директорът пита за теб сутринта.

— Следващия път, когато говориш с него, предай му поздрави от Стив.

— Той иска да останеш на борда. Можеш да работиш по каквито случаи искаш в цялата страна.

— Проблемът не е работата, а шефовете.

— Ще докладваш само на него.

Вейл се засмя.

— От теб би станал много добър търговски посредник. Запази най-пикантната новина за накрая, за да ме притиснеш в ъгъла, защото знаеше, че това ще бъде последната ти отбранителна линия.

Кейт сключи пръсти и облегна брадичката си на тях.

— Продължавай, Стив. Искам да видя колко творческо ще бъде оправданието ти да не приемеш.

— Какво ще кажеш за „ще си помисля“?

— Официално ли?

— Официално.

Сервитьорът дойде и двамата си поръчаха телешко.

— Тук ли е Нина? — попита Вейл.

— В кухнята е. Искате ли да говорите с нея?

— Добре. Ще отида там. — Сервитьорът се отдалечи и Вейл се обърна към Кейт. — Носиш ли снимките на Радек и групата му?

— Сега ли?

— Съжалявам.

Тя извади снимките от чантата си и му ги даде.

— Когато ми се обади и ги поиска, реших, че ще ти трябват за утре. Започвам да си мисля, че историята за администраторката е малко съмнителна.

Вейл напълни отново чашата й с гъстото кадифено вино, което собственикът беше изпратил, а после стана и притисна буза до нейната. След това леко докосна ухото й и с устни и прошепна:

— Бих ли те излъгал?

През тялото й премина тръпка на удоволствие и тя повдигна рамо към ухото си в неубедителен жест на скромност, а след това, сякаш за да неутрализира изненадващото му въздействие върху себе си, каза:

— Като имам предвид главната цел на всички мъже — абсолютно.

Вейл се засмя.

— Не ми оставяш много пространство за действие. — Той се приближи до входа на ресторанта, където собственикът записваше резервация, и протегна ръка. — Благодаря за виното, Армандо.

Саргасо стисна ръката му и се усмихна.

— За вас изпратих вино, което не е от кашон.

Вейл забеляза, че акцентът му се е променил от бруклински отново в леко италиански, очевидно нещо, което клиентите намираха за автентично.

— Много е хубаво — добави Вейл и погледна към Кейт. — Надявам се, че е и силно.

Ресторантьорът се вгледа одобрително в Кейт.

— Molto bello.^[1] Може да изпратя още една бутилка, за да се уверите. — Саргасо бързо повдигна вежди няколко пъти.

— Благодаря, но мисля, че ти вече направи достатъчно. Имаш ли нещо против да отида в кухнята и да поговоря с Нина? Обещавам да не преча на никого.

Саргасо погледна през вратата, за да се увери, че никой не идва.

— Ела.

Вейл тръгна след него към кухнята. Саргасо му представи Нина, възпълничка жена, чиито ръце режеха зеленчуци с отработена последователност.

— Това е човекът от ФБР, за когото ти казах, че пита за онзи с чесъна. Моля те, помогни му, ако можеш. — Той потупа Вейл по рамото и се върна през въртящите се врати.

Вейл извади снимките на Радек, Симс и Хъдсън. Солтън беше мъртъв, а Пендарън задържан и никой от тях не можеше да е купил храната. Вейл ги нареди на тезгяха пред готвачката, която продължи да реже жълтите и зелени зеленчуци. Тя издуха кичур от побелелите си коси от очите си.

— Този вдясно беше — отвърна тя и посочи снимката на Виктор Радек.

— Той каза ли нещо друго освен поръчката?

— Рекох му, че иска ужасно много чесън, а той отговори нещо много странно. Каза: „Само ако го ядеш“.

— В това има повече логика, отколкото можеш да си представиш. Нещо друго?

— Не, горе-долу това беше всичко. Плати с кредитна карта. Плашеше ме до смърт, като се усмихваше.

— Как се усмихваше?

— Престорено, сякаш никога не се беше усмихвал.

— Благодаря, че ми отдели време. — Вейл се върна на масата, където бяха донесли нова бутилка вино.

Кейт кимна към шишето.

— Страхотен манипулатор си. Още една бутилка с поздрави от собственика. — Тя вдигна чаша за наздравица.

— Казах му, че не стигам доникъде, когато си трезва.

— Тази Нина съперница ли ми е? — закачливо попита Кейт.

— Може ли да ти съперничи някой?

— В ресторанта няма достатъчно вино да ме накара да преглътна тази реплика.

Вейл седна.

— Казах ти, че не ме бива много в тези неща.

— Не се паникьосвай. Справяш се добре.

— Това беше малка закачка, за да ме накараш да ти кажа какво се случи в кухнята, нали?

Кейт престорено свенливо наклони глава на една страна.

— Така ли?

Той се втренчи в нея, сякаш взимаше решение.

— Добре, ако случайно това помогне да приключим сделката, ето какво направих. Спомняш ли си контейнера за боклук на задната седалка на колата?

— История, която започва с кофа за боклук и завършва в кухня, не звучи много интересно.

— Това й е хубавото. Изобщо не е интересна.

Сервитьорът донесе телешкото и се оттегли.

— Вероятно ще бъде по-вълнуващо да говорим какво ще си поръчаме за десерт. Или след десерта.

— Не протестираш много. По-добре ми разкажи скучните подробности.

Вейл й обясни, че Нина е разпознала Радек. Той бил отишъл в ресторанта предишния следобед, поръчал две порции с много чесън и казал, че не са за ядене.

— Сложил е едната там, където е скрил двата милиона долара, а другата в сградата, където бяхме снощи.

— Защо?

— Искал е да го забележим. Първата порция снощи, а втората днес, в случай че оцелеем.

— Това означава, че е очаквал да намерим пункта за парно чистене. Дали е оставил парите там и после ни е насочил към тях?

— Не е смятал да умре. Ако някак бяхме оцелели от престрелката, той е щял да отиде там, да вземе двата милиона и да остави металната кутия да изпържи някого от нас. А в случай че това не стане, оставил е втора улика с чесъна.

— За да ни отведе къде?

— Има ли значение? Радек е мъртъв.

— Е, поне от унищожаването на парите излезе нещо добро.

— Какво? — попита Вейл.

— Вече няма съмнение, че Радек е мъртъв, той не би ги оставил да изгорят, ако беше жив.

— Не помислих за това.

— Но анализът на ДНК показа, че той е мъртъв. Защо тръгна по тази следа?

— Единствената причина да я проверя беше да не е бил някой друг, за когото не знаем. Затова поисках снимките.

Кейт се усмихна.

— Да видим сега — „Пентад“ минус петима лоши типове и пет милиона долара минус пет милиона — връщаме се на две нули, точно както Бюрото харесва. Мисля, че ще изпия още една чаша от това невероятно евтино вино.

Вейл напълни чашите и вдигна своята.

— За бюрократичния резултат нула.

Мобилният телефон на Кейт започна да вибрира на масата. Тя го взе и погледна екранчето.

— Колкрик.

— Не отговаряй.

— Знаеш, че трябва.

— Добре, тогава си приготви някоя лъжа. Имаш температура и шевовете ти са се инфектирали. Хайде, Кейт, трябва да си починеш. Пияна си.

— За пръв път ме привлича отчаян човек. Продължавай да хленчиш така. — Кейт отговори на обаждането. — Да, Дон. — Тя погледна Вейл и започна нарочно да го дразни с неясни отговори. — Аха… Добре… Разбира се… Аха… Ще бъда там. — Затвори, изчака няколко секунди и после прихна да се смее. — Да беше видял физиономията си. Дон ми каза, че от лабораторията са потвърдили, че изгорелите остатъци в стоманената кутия са съизмерими по тегло и състав с хартията и мастилото на осемнадесет — тежат два милиона долара в стодоларови банкноти.

— А каза ли…

— Съжалявам, Стив, това е всичко. Не съм на работа. Освен това обикновено се нуждая от четиридесет и осем часа за възстановяване, след като са ме простреляли, затова нека се насладим на тази приятна, скучна вечеря.