Ноа Бойд
Агент назаем (27)

Двадесет и шеста глава

— Мисля, че пих твърде много вино.

Двамата стояха в хотелската стая на Кейт. Вейл я беше прегърнал.

— Вече репетираш извинения за сутринта ли? — попита той. — Намирам това за много окуражително.

— Мислех, че се тревожиш за шевовете ми.

— Обещавам веднага след това да те закарам в спешното отделение.

Тя закачливо го отблъсна на една ръка разстояние.

— Харесваш роклята ми, а?

— Мислиш ли, че точно в този момент ще кажа не?

Кейт отново го притегли до себе си и леко наклони глава назад, очаквайки целувка. Вейл отвори уста и леко докосна устните й. Тя се притисна до него, а той се дръпна назад, за да бъде докосването леко и все по-възбуждащо.

— Мислех, че не знаеш много за хубавите неща — подхвърли Кейт.

— Сигурно е късметът ми на начинаещ.

Тя сложи глава на рамото му.

— Ммм — чу се някъде дълбоко от гърлото й. — Сериозно се съмнявам. Знаеш ли кое беше най-хубавото тази вечер?

— Беше? Надявах се, че най-хубавото предстои. Не съм го пропуснал, нали?

Кейт леко повиши тон; за да отклони опитите му да отрече значението на онова, което се готвеше да каже.

— Можахме да прекараме два часа, без да си кажем нито дума за работа.

Преди Вейл да успее да отговори, телефонът иззвъня. Кейт погледна часовника си. Наближаваше един. Тя се приближи до нощното шкафче.

— Ало.

— Кейт, надявам се, че не е твърде късно — каза Тай Делсън. Беше пияна.

— Твърде късно за какво?

— Опитвам се да намеря Стив. Оставих съобщение на мобилния му телефон и на гласовата поща в хотела. Знаеш ли къде е той?

— Случило ли се е нещо?

— Трябва да говоря с него.

— Почакай. — Кейт подаде телефона на Вейл.

Той леко изви глава от почуда.

— За мен?

— Тай Делсън — отвърна тя.

Вейл взе телефона. Кейт седна на леглото.

— Тай, какво е станало?

— О, Стив. — Гласът й трепереше от чувства. — От два часа се опитвам да те намеря. Боях се, че вече си заминал. — Тя говореше силно и Кейт я чуваше.

— Закъде да съм заминал? Какво се е случило?

— Може ли да дойда да те видя?

— Сега ли?

Вейл погледна Кейт, която беше вперила поглед право пред себе си. Лицето й беше мрачно.

— Не мисля, Тай.

— Знам, че последния път дойдох неканена, но сега ще попитам. Моля те.

Вейл видя, че Кейт неволно повдигна едната си вежда.

— Тогава идеята не беше добра, сега също.

— Тогава можеш ли да дойдеш ти?

— Трябва да поспиш, Тай.

— Моля те, Стив.

— Съжалявам, Тай.

— Връщаш се в Чикаго, нали? — Чувствата й се засилваха и тя всеки момент щеше да избухне в сълзи. — Случаят приключи, нали, Стив? Всичките са мъртви и ти изчезваш, както мъжете винаги правят.

— Тай, колко изпи?

Изведнъж гласът й прозвуча така, сякаш се помъчи да се овладее.

— Излагам се, нали? Исках само да знам кога заминаваш.

— Не съм сигурен.

Тай Делсън дълго мълча.

— Сега ще си легна. Обещай ми, че няма да заминеш, преди да дойдеш да ми кажеш довиждане — насаме.

— Разбира се, но гледай да поспиш. — Вейл затвори и след няколко секунди се осмели да погледне Кейт. Тя се нацупи и наклони глава на една страна, подканвайки го да й даде обяснение. — След предаването на откупа в тунела тя дойде в стаята ми.

— И?

— Няма „и“. Изпихме по едно питие и си тръгна.

— Щом тогава си я отблъснал, защо се обажда пак?

Вейл въздъхна. Наведе се и почтително целуна Кейт.

— Благодаря за хубавата вечер — каза той и тръгна към вратата.

— Стив, съжалявам. Не се съмнявам в теб.

— Знам — тъжно се усмихна той, — но всички сме деца на бащите си. — Обърна се и излезе.

* * *

Сутринта Вейл излизаше от душа, когато телефонът позвъня. Обаждаше се Том Демик.

— Научих адреса от „Мастъркард“, който ти искаше. Опитах да се свържа по мобилния ти телефон, но сигурно си го изключил и оставих съобщение на телефона в стаята ти да ми се обадиш. Получи ли го?

— Съжалявам, но бях излязъл да вечерям и се върнах късно.

Демик му каза адреса, който беше на пощенска кутия в Аква Дулче.

— Къде се намира това?

— На около час път на север оттук. Карай по шосе 101 и сетне по 170.

— Благодаря, Том.

Вейл затвори и погледна мигащата лампичка на телефона. Не й беше обърнал внимание, когато се прибра в стаята си, защото реши, че е Тай Делсън. Той натисна бутона за прослушване на съобщенията. Първото беше от Демик, който му казваше да се обади. Останалите три бяха от Тай — все по-пияна и отчаяна. Вейл включи мобилния си телефон. Там имаше същия брой обаждания от Демик и Тай. Той си пое дълбоко дъх и набра номера на Тай.

— Ало — отговори глас, почти неузнаваем от съня.

— Тай?

— О, Боже, Стив. Много ми е неудобно.

Той се засмя.

— Има защо. Сега добре ли си?

— Иска ми се да кажа, че бях твърде пияна и не помня нищо, но за съжаление не е така. Сигурно ме мразиш.

— Да, затова ти се обаждам.

— Много съжалявам.

Вейл чу, че тя стана, тръгна с телефона и отвори някаква врата.

— Има обяснение, не че нещо може да ме извини.

— Не искам обяснение.

— Може би ще се ненавиждам по-малко, ако ти обясня.

— Тогава казвай.

— Страхотно. Супер — каза Тай след няколко секунди.

— Кое?

— Сутрешният вестник. Точно както си мислех.

— Какво пише?

Тай шумно въздъхна.

— Знаеш, че смятам да напусна прокуратурата. Преди два месеца споменах това пред репортер, който отразяваше едно от делата ми. Снощи се отбих в един местен бар да пийна нещо, докато трафикът се разчисти. Репортерът беше там. Като се замисля сега, не съм убедена, че е било случайно. Заговорихме се. Той знаеше, че съм подписала заповеди за обиск в случая „Пентад“ и започна да ме разпитва за тях. След още две питиета репортерът ми каза, че иска да напише статия за това, че напускам прокуратурата. Както вероятно предполагаш, преценката ми не е в най-добрата си форма, когато започна да пия. Взех да се оплаквам от Министерството на правосъдието и прокуратурата и колко лошо и повърхностно ФБР извършва разследването. Съжалявам, Стив. Ти дойде тук и няколко пъти рискува живота си, без дори да се замислиш или да поискаш благодарност. Статията описва нещата така, сякаш си падам по теб. Когато се прибрах вкъщи снощи и започнах да изтрезнявам, осъзнах в каква насока ще бъде написан материалът и исках да те предупредя. Опитах да се свържа с теб и когато не можах, започнах пак да пия, докато те намерих, а дотогава бях вързала кънките.

— Ще ти навреди ли в работата?

— Само за това ли се притесняваш?

— След два дни ще бъда един от безличната тълпа на място, където не четат вестниците от Лос Анджелис.

— Ще ми простиш ли някога?

— Защото се безпокоиш за мен ли? Мисля, че да.

— С малко повечко късмет няма да ми се наложи да видя Кейт. Тя сигурно искрено ме мрази. Дано не съм създала проблеми снощи.

— Кейт е добър човек. Тя също скоро ще напусне Лос Анджелис.

— И аз ще се махна оттук. Мислиш ли, че има вероятност Чикаго да ми хареса, Стив?

Той се поколеба, за да може Тай да разбере, че ще каже нещо двусмислено.

— Опасявам се, че няма да ти се стори много по-различен от Лос Анджелис.

Тя се засмя унило, както неволно става след провалила се малка вероятност.

— Извинявай, Стив, но трябваше да опитам за последен път.