Ноа Бойд
Агент назаем (22)

Двадесет и първа глава

Специалният агент, отговарящ за случая в Минеаполис, се обади на Кейт след по-малко от час. Производителят на цилиндъра за сгъстен въздух, използван в собственоръчно направената огнехвъргачка, имаше бивш агент на ФБР за шеф на охраната си. Затова той получи достъп до служебния компютър от дома си, тъй като работното време беше свършило. Кейт записа информацията и му благодари.

— Цилиндърът е продаден от фирмата „Аутсайд Зет Спорт“ с адрес Южна Аламида 2121 в Лос Анджелис. Ще им се обадя да проверя дали все още е отворено. — Кейт проведе кратък разговор по телефона. — Затварят в двадесет и два часа.

— Не е далеч.

— Питал ли си се как „Пентад“ финансират ударите си? Имам предвид апартамента, къщата на Спринг Стрийт, изобщо всичко.

— Питах се, докато ти не каза, че парите от въоръжените обири на Радек не са открити.

— И аз това си мислех. Плячката възлиза на милион и половина.

— Очевидно дори престъпниците са разбрали, че за да правиш пари, трябва да имаш основен капитал.

Уличното движение не беше натоварено и те стигнаха до спортния магазин само за двадесетина минути.

— Ще разбера къде да отидем след това.

Вейл влезе вътре и Кейт почувства прилив на трепетно вълнение. За да се разсее, тя започна да претърсва честотите на радиото. Докато намери станция, която й хареса, Вейл се върна в колата.

— Учудващо е колко бързо намират нещо, когато скоро ще затварят. — Той включи двигателя, погледна картата и обърна.

— Къде отиваме?

— На Западна седма улица. Там продават цилиндри за пейнтбол. Името, което е използвал купувачът, е Томас Карсън, с този адрес. — Вейл й подаде листче.

— Мислиш ли, че името е фалшиво?

— Ако не е, то ще бъде първото по рода си. Защо не се обадиш на някого от офиса да провери регистрите? Попитай ги и дали има служител с такова име. За всеки случай.

Кейт се обади в офиса в Лос Анджелис, откъдето й отговориха, че там не работи човек на име Томас Карсън и че не могат да го намерят в регистрите.

— Нищо — каза тя. — Дано това не означава, че адресът е фалшив.

— Дотук всеки път, когато попаднехме на фалшиво име, на адреса имаше нещо. Ако пак стане така, знаеш какво означава това.

— Мислиш, че е клопка?

— Надявам се да е така. — Той видя изненаданото й изражение и добави: — Защото инак няма да се доближим до разкриването им. Освен ако не си открила как се прави омлет, без да чупиш яйцата.

Кейт се облегна назад и затвори очи.

— Започвам да се чудя съществува ли такова нещо като омлет.

* * *

Адресът на Западна седма улица беше в търговски квартал, който през последните години бе започнал да се облагородява. Сградата беше на седемдесет и пет години, имаше тринадесет етажа и заемаше цяла пряка. Занемареността и въглеводородите в автомобилната култура на Лос Анджелис я бяха изпъстрили с петна и направили непривлекателна. Но някой очевидно беше намерил нещо не само в изящните й архитектурни качества, но и в лесно променяемата й конструкция и размери и харчеше няколко милиона долара, за да я ремонтира. Каменните фронтони, които акцентираха най-горните два етажа, бяха почистени с пясъчна струя до първоначалния им безупречен бежов цвят. Прозорците бяха свалени и празните пространства бяха покрити с дебел прозрачен найлон, който чакаше да бъде заменен с енергоспестяващи стъкла. На тънки кабели, дълги тридесетина метра, беше окачено скеле. Тежък материал, подобен на мушама, обгръщаше трите по-долни етажа, за да не падат отломки. На тротоара около сградата беше направена временна пътека с предпазни дъски отгоре.

— Това е нещо различно — отбеляза Вейл.

— В какъв смисъл?

— Затворът и тунелът бяха изоставени места, а тази сграда се ремонтира.

— Хубаво е, че „Пентад“ са избрали да те убият на място с по-малко стъкла.

— Не само мен, скъпа, а нас. — Вейл зави зад ъгъла. — Да проверим дали ще намерим входа на строежа. Ще постоим там малко и ще видим какво ще стане.

Той бавно започна да кара около сградата. Минаваше десет часът вечерта и движението не беше оживено. Кейт се наведе напред и се залови да оглежда огромната постройка през предното стъкло на колата.

— Не е ли ей там, в края на сградата? — попита тя.

— Небоядисана врата от шперплат с катинар. Може би се влиза оттам, но нека обиколим цялата постройка и да проверим дали има други входове.

Докато се движеха бавно, Кейт забеляза, че вратата е открехната.

— Изглежда там вече има някого.

— Хайде да наблюдаваме и да видим дали ще се покаже някой друг.

Вейл спря колата колкото е възможно по-далеч, но така, че да виждат вратата, и двамата наблюдаваха сградата половин час. От време на време преминаваха автомобили, но нито един не спря. И после зад ъгъла зави минувач и се вмъкна вътре през открехнатата врата.

— Видя ли го добре? Радек ли беше? — попита Кейт.

— Не мога да кажа.

— Знам, че няма да се съгласиш, но може би е време да повикаме подкрепления. Вярно, Колкрик ще разбере, но ако тук ни очаква грандиозният финал, какво значение има?

— Засега това е едно голямо „ако“.

— Може би те са скрили парите тук или са вътре и си ги поделят, за да избягат след това.

— Не знам какво има вътре, но предполагам, че те няма да оставят следа към парите.

— Е, ще чакаме ли, или ще повикаме кавалерията?

— За съжаление нямаме избор. Двамата не можем да обкръжим мястото.

— Какво да кажа на Дон?

— Може би трябва да му кажеш истината, но само най-основното. Обясни му, че не сме знаели дали Радек е замесен, но после сме намерили колата му, която ни е довела тук. Не споменавай подробности за огнехвъргачката. И сега, след като знаем, че Радек вероятно е замесен, не искаме да се опитваме да го арестуваме, преди той да дойде тук.

— Много неубедително.

— Тогава му кажи, че не сме искали да се замесва от страх да не обърка нещо.

— Така е много по-добре. — Тя набра номера на мобилния телефон на Колкрик и му разказа как са разпознали Радек като евентуален водач на „Пентад“ и после са намерили колата му и взривното устройство, които са ги отвели до сградата, която в момента наблюдават. Съдейки по дългите паузи, през които Кейт слушаше, Вейл разбра, че помощник-директорът не вярва, че „случайно“ са попаднали на още един член на „Пентад“.

— Доколкото чух, не го прие по мъжки — отбеляза Вейл, след като тя затвори.

— Аз смятам, че трябва да си мъж, за да го приемеш по мъжки. Той ще изпрати всички свободни агенти и специалните части, мисля, че спомена нещо и за морски пехотинци. И разбира се, нареди при никакви обстоятелства да не правим нищо, докато не дойде.

— Щом ще вика толкова много хора, ще извадим късмет, ако дойдат до час.

— Според мен по-скоро след два.

— Полицията няма ли да дойде?

— Мисля, че Дон не иска да му отнемат онова, което е останало от славата му.

Кейт го погледна и видя, че Вейл превключва на скорост.

— Не искам да седя тук и да чакам — каза той. — Те няма да стоят вътре цяла вечност.

— Ако трябва, ще те заплаша с оръжие, но няма да влезем там, докато не дойдат другите. Стив, моля те, недей.

Вейл се облегна назад и затвори очи.

— Добре. Тогава ти ще дежуриш първа.

Кейт се вгледа в него. Дишането му се забави и той задряма. Тя учудено поклати глава.

През следващите петнадесет минути Кейт се залови да записва регистрационните номера на минаващите коли. Знаеше, че това е безполезно, но се надяваше, че ще й помогне да убие времето. И после до вратата на строежа спря голям автомобил. На таблото му проблясваше синя лампа. Тя сръга Вейл.

— Този агент ли е?

Вейл доближи монокъла до окото си.

— Не го познавам, но това не означава нищо. Колата наистина сякаш е на Бюрото.

От лимузината слезе мъж в костюм и вратовръзка, угаси фаровете, извади оръжие, внимателно отвори вратата на строежа и влезе.

— По дяволите! — възкликна Кейт. — Някой трябва да подаде сигнал, че агент се нуждае от помощ на този адрес. Трябва да ги спрем.

Вейл слезе от колата и отиде до багажника.

Кейт забърза след него. Той извади пълнители и ги сложи в джобовете на сакото си.

— Какво правиш?

— Или някой в офиса е подал грешна информация, или онези вътре са намерили начин да примамят агент там. Знаели са, че ще го видим и ще го проследим. Той е стръв за нас.

— Не го знаеш със сигурност.

— Готова ли си да поемеш риска? Обади се в офиса и им кажи, а когато пристигнат, последвай ме в сградата.

— Идвам с теб.

— Изчакай, докато дойде някой.

— Ти използва думата „стръв“, нали? Няма да ти позволя да отидеш сам.

Вейл се втренчи в нея за миг и после се засмя.

— Тогава побързай.

Кейт също взе резервни пълнители, а Вейл пъхна фенерче в задния си джоб. Двамата тръгнаха към сградата. Тя се обади в офиса и тихо обясни какво е положението и че всички незаети агенти незабавно трябва да се отправят към адреса на Западна седма улица.

Те стигнаха до вратата.

— Когато влезем вътре, не казвай нищо и не мърдай — нареди Вейл. — Застани на едно място и остави очите ти да свикнат с мрака. От улицата би трябвало да прониква достатъчно светлина, за да виждаме. Ако ще стреляш, прицели се точно. В такъв голям строеж би трябвало да има нощен пазач.

— Няма ли да използваш фенерчето?

— И без него сме мишена.

Двамата пристъпиха вътре. Вейл затвори вратата и се ослуша.

— А сега какво? — попита Кейт.

— Ако онзи човек е агент, трябва да слушаме. Знаеш ли израза „Язди към шума от стрелбата“?

— Кой го е казал?

— Генерал Къстър.^[1] — Вейл се обърна и тръгна към две точки светлина в тъмнината.

— Много окуражаващо.

— Движи се зад мен.

Както Вейл подозираше, двете светли кръгчета бяха бутони на асансьор. Той натисна единия.

— Откъде знаем на кой етаж трябва да се качим?

— Те ще намерят начин да ни покажат — отвърна Вейл.

— Отново окуражително.

Асансьорът дойде и те се качиха. Вейл натисна бутоните за всички етажи и после извади автоматичния си пистолет. Използва дулото, за да строши единствената крушка, и в кабината настана мрак. Кейт извади пистолета си от кобура и го хвана в двете си ръце.

— Не го дръж с две ръце — предупреди я Вейл. — Така е трудно да маневрираш. Може би по-скоро ще се наложи да се наведеш, отколкото да стреляш.

Кабината се разтресе и спря, а после леко се залюля и вратите на втория етаж започнаха да се открехват. Щом се отвориха напълно, в кабината падна тяло в сива униформа. Беше завързано за дълга дъска, за да го подпира на вратата. В гърдите на пазача беше забита голяма отвертка. Вейл докосна гърлото му да провери дали има пулс.

— Те знаят, че сме тук.

Кейт се втренчи в трупа. Бруталността, с която човекът беше убит и изложен на показ, отприщи прилив на адреналин от паника в кръвоносната й система. В мрака и тишината наоколо сцената приличаше на сън, образен, но нереален, нещо, което със сигурност щеше да изчезне, ако тя затвореше очи само за една-две секунди.

Вейл я сграбчи грубо за ръката.

— Ще трябва да се съсредоточиш, инак ще ми бъдеш в тежест. — Той хвана трупа, изнесе го от асансьора и го положи на земята изненадващо внимателно.

Кейт разтърси глава, сякаш се опитваше да се събуди от дълбок сън.

— Тук съм, тук съм.

— Добре. — Вейл натисна бутона да затвори вратите на асансьора.

— Мислиш, че не са на този етаж ли? — попита тя.

— Трябва да са по-близо до последния.

— Откъде знаеш?

— Защото методът им на действие е да ни изтощят, преди да стигнем до…

— Решителната битка?

— Да.

Вратите се отваряха на всеки етаж и Кейт затаяваше дъх. С всяко спиране тя осъзнаваше, че вероятността следващия път, когато вратите се отворят, онези да бъдат там, се увеличава. И после усети, че позволява да се случи точно това, за което я предупреди Вейл — групировката я изнервяше. Но как беше възможно да не се страхува? Тя погледна Вейл, който имаше делови вид, както обикновено.

Може би това се дължеше на спокойствието му или на тенденцията страхът да намалява, победен от логиката, но когато вратите се отвориха на единадесетия етаж, ужасът й бе спаднал до толкова ниско ниво, колкото да й вдъхне настървение за съпротива. Кейт се подготви и се втренчи в мрака. Отново нямаше нищо. Когато вратите започнаха да се затварят, Вейл хвана едната и я отвори.

— Какво има? — прошепна Кейт.

— Долавяш ли миризмата?

Тя отвори уста да каже „не“, но сетне разпозна мириса.

— Чесън?

— Да, силна миризма на чесън.

— Е, и?

— Това означава, че някой е вечерял тук. Те са тук от известно време.

— И ни чакат?

— Щом е видял, че колата му я няма, Радек е разбрал, че е само въпрос на време да стигнем дотук.

— Може ли да ми обясниш откъде знаеш?

— Не сега, скъпа.

Кейт стисна по-здраво автоматичния си пистолет.

— Ще слезем ли?

— Да се качим още един етаж.

— Защо?

— Не знам. Може би миризмата на чесън не е била умишлена. — Вейл пусна вратата, която се затвори. — Тези хора си играха с умовете ни толкова дълго, че логиката се превърна в пречка. Трябва да действаме инстинктивно и да се надяваме, че ще реагираме бързо, когато дойде моментът.

— Това не беше ли планът на генерал Къстър?

— И винаги е успявал, с изключение на един път.

Вратите се отвориха на дванадесетия етаж. Вейл и Кейт видяха кабинет в отсрещния край. Една-единствена лампа осветяваше остъклените му стени. Човекът, когото бяха видели да слиза от автомобила с проблясваща синя лампа, седеше на стол с лице към тях. Устата му беше запушена, а ръцете завързани отзад на гърба и неподвижни. Той ги забеляза и трескаво започна да кима. Вейл остави вратите да се затворят, без да слезе.

— Какво правиш? — попита Кейт.

Той извади сгъваемия си нож, отвори го и й го даде.

— Внимавай. Остър е като бръснач. Приближи се много бавно до него. Аз ще вървя заднишком след теб. Щом стигнеш до него, освободи го.

— Къде мислиш, че са те? Тук или на долния етаж?

— Иска ми се да ти кажа, че са на долния етаж.

Вейл натисна бутона и вратите се отвориха. Той хвана Кейт за рамото, дръпна я пред себе си и долепи гръб до нейния. Тя се опита да плъзне пръста си на спусъка, но осъзна, че стиска пистолета твърде силно. Разхлаби хватката си и стиснала ножа в лявата си ръка, тръгна към завързания мъж. Вейл запристъпва плътно до нея.

След няколко крачки Кейт си спомни за миризмата на чесън и се опита да разбере дали все още я долавя, но не усети нищо. Не надушваше нищо — нито плесента на сградата, нито отличителните миризми на строителство и работници. Обонянието й очевидно беше блокирало. Тя се надяваше митът, че загубата на едно сетиво засилва другите, да е истина. Обърна глава наляво, а после надясно и се опита да види нещо в мрака около тях.

Вече се беше приближила достатъчно, за да види очите на мъжа. Макар че устата му беше завързана, Кейт се опита да го разпознае като колега, но той не й изглеждаше познат. Тя се вгледа внимателно в очите му, защото си помисли, че ако другите са наблизо, мъжът ще й даде сигнал, като ги отмести в съответната посока, но те бяха втренчени в нея.

Кейт мина през вратата на кабинета и забърза към него. Вейл застана на прага и огледа тъмното пространство зад тях. Тя вдигна ножа да покаже на мъжа, че ще освободи ръцете му, когато забеляза, че краката му не са завързани за стола.

Той скочи и Кейт видя, че и ръцете му са свободни. В дясната си ръка държеше револвер. Тя инстинктивно замахна с ножа. Острието сряза сухожилията и мускулите на китката и парализира ръката му. Кейт усети, че стоманата се удари в костта. Револверът увисна на пръста му, който се беше закачил в предпазната скоба.

Мъжът понечи да го прехвърли в лявата си ръка, но дясната на Кейт беше по-бърза. Тя допря автоматичния си пистолет в гърдите му и натисна спусъка два пъти. Той се свлече мъртъв на пода.

В следващия миг откос на автоматични оръжия разтърси кабинета и строши стъклата. Кейт почувства, че в нея се заби нещо. Тя залитна, падна на пода и усети, че едната страна на тялото й е в кръв. Вейл се хвърли на земята, стреля над главата й и разби лампата на бюрото. Стаята потъна в мрак. Той допълзя до Кейт върху строшените стъкла.

— Ранена ли си? — прошепна Вейл.

— Така мисля. Отстрани в тялото.

Той внимателно пъхна ръка под блузата й и пръстите му мигновено намериха входната рана. Макар че я болеше, Кейт се окуражи от докосването му. Той опипа гърба й и откри изходната дупка.

— Куршумът е минал през теб. И кървенето не е много. Може би е рикоширал в ребро. — Вейл извади носната си кърпа и я разгърна. — Притискай я до двете дупки.

Кейт направи каквото й казаха и както при всяка травматична рана, натискът намали заплахата от изтичане на кръв.

Вейл довлече мъртвия мъж до стената и го подпря. След това издърпа Кейт и я сложи до трупа.

— Те стреляха с щурмови пушки. Може да пробият стената, но куршумите едва ли ще минат и през него, затова стой тук. — Даде й фенерчето и извади монета от джоба си. — Щом чуеш тези двадесет и пет цента да изтракат ей там, протегни ръка нагоре и запали и угаси фенерчето, като осветиш горния край на стената, а след това смъкни ръката си още по-бързо.

Той безшумно се промъкна до ъгъла на кабинета и застана незабележим в сенките. Кейт затаи дъх, защото не искаше да изпусне изтракването на монетата на пода. Тя разбра, че задачата й е да привлече стрелба. Стори й се, че Вейл се забави цяла вечност, но в същото време се надяваше, че няма да чуе монетата да изтрака.

И после двадесет и петте цента издрънчаха в нещо метално. Кейт протегна нагоре фенерчето и дори се надигна, за да бъде сигурна, че лъчът ще прехвърли стената. Запали го, угаси го и се сви зад трупа. Незабавно автоматичен откос надупчи стената. Кейт усети, че в трупа пред нея се забиха най-малко два куршума. И после видя лицето на Вейл, осветено от проблясъците на неговия глок, съсредоточено и делово, сякаш се намираше на учебно стрелбище. Той стреля три пъти. Някакво тяло тупна на пода и после настъпи зловеща тишина. Тя изчака няколко секунди и напрегнато прошепна:

— Това ли беше?

— Остана още един.

Беше ли забелязал още един човек? Кейт се замисли. Вратата беше открехната, когато пристигнаха, и това означаваше, че някой вече е вътре. След това дойдоха още двама, единият от които „агентът“. Двама от тях бяха мъртви.

Вейл изскочи от сенките и се хвърли през прозореца на кабинета. След него прозвучаха три изстрела. По време на краткотрайните проблясъци светлина той успя да види къде е стрелецът и забеляза препятствията между тях. Не можа обаче да разбере дали е Радек. Стрелецът се беше барикадирал зад голяма количка, която се използваше за пренасяне на цимент. Вейл се съмняваше, че куршумите му ще я пробият, особено поради извитите й повърхности, но беше забелязал от лявата страна на човека стоманена греда. Трябваше да я види пак, за да огледа добре конструкцията й. Реши да се приближи и изстреля още един откос към последния жив стрелец, за да го накара да наведе глава.

Вейл стреля отново, придвижи се зад еднометрова неизмазана стена и в същото време различи детайлите на стоманената греда. Сега беше в по-добра позиция за онова, което щеше да се опита да направи.

На слабата синкава светлина, проникваща през прозорците, той видя точно къде е гредата по отношение на стрелеца. Безшумно пъхна нов пълнител в пистолета си и излезе иззад стената. Изправи се, хвана с две ръце глока и се прицели в гредата. Започна да стреля бавно, като наблюдаваше искрите върху стоманата и леко преместваше прицела след всеки изстрел. Куршумите рикошираха все по-близо до мястото, където беше човекът. Накрая единият го улучи и го накара да изохка силно. Вейл предположи, че го е уцелил някъде в торса или краката. Той се прицели още по-високо в гредата и щом осъзна, че няма къде да отиде, стрелецът протегна ръка над ръчната количка и стреля напосоки, опитвайки се да накара Вейл да престане да стреля. Вейл се прицели в ръката му и изстреля един куршум, който улучи или нея, или рамото му. После отстъпи зад недовършената стена и зареди нов пълнител в автоматичния си пистолет. В сградата проникна вой на приближаващи се сирени. Този път подкрепленията пристигаха навреме.

Вейл знаеше, че противникът е ранен. Можеше да тръгне към него и да стреля, без да спира, докато го приближи, за да го арестува, ако онзи предпочетеше да се предаде. В противен случай алтернативата да го убие нямаше да е неприемлива. Той направи една крачка и после чу изстрел. Обърна се и отново се хвърли зад неизмазаната стена. Мъжът стреля три пъти и сетне Вейл го чу да се промъква към асансьора. Надигна се да надникне над купчината строителни материали, когато друга експлозия от куршуми блъсна предната страна на укритието му.

Асансьорът се отвори и Вейл се изправи, готов да стреля. Съзря човека, който повлече окървавения си крак вътре, и стреля още веднъж в кабината, преди вратите да се затворят. Не разбра дали е улучил. Поколеба се дали да не се спусне по стълбите, но сградата сигурно вече беше обкръжена. Пък и тичането с пистолет в ръката не му се стори добра идея. И най-важното беше, че Кейт се нуждаеше от внимание. Раната й не изглеждаше сериозна, но той я беше прегледал на тъмно. Забърза към нея.

— Всичко свърши — каза й той.

Тя стана. Все още притискаше носната му кърпа до тялото си. Вейл взе фенерчето и огледа раната.

— Ще живея ли? — попита Кейт и се усмихна насила.

Той попи кръвта от раните й и после пак й каза да ги притиска с кърпата.

— За жалост не е лесно да убиеш заместник помощник-директор.

Неочаквано етажът се разтърси от експлозия. Вейл насочи фенерчето към асансьора. От пролуката между вратите се разнасяха на талази прах и отломки.

— Предполагам, че това беше предназначено за нас — отбеляза Кейт. — Добре, че не натисна бутона да повикаш асансьора.

Тя го погледна, за да види реакцията му, но мислите му отново препускаха напред.