Ноа Бойд
Агент назаем (14)

Тринадесета глава

Вейл и Кейт влязоха в техническата лаборатория. Том Демик говореше по телефона, очевидно с някоя от свръзките си. Вдигна глава и посочи купчината листчета пред себе си. На най-горното беше записан телефонен номер.

— Да, Том, благодаря ти. — Демик записа някакъв адрес. — Петък. И този път аз черпя… Добре, но аз ще платя напитките. — Затвори и откъсна листчето. — Обаждането до телефона на Берток е от западен Холивуд, от обществена пералня на по-малко от километър и половина от тунела.

— Да се надяваме, че е той — каза Вейл. — Не е домашен адрес, но ще започнем отнякъде.

— Искате ли да дойда с вас? — попита Демик.

— Благодаря, Том. Ние ще се погрижим за това — отвърна Вейл. — Можеш ли да извадиш всички изходящи обаждания от телефона в обществената пералня през последните две седмици?

— Не би трябвало да бъде проблем, но сигурно ще бъдат доста. Надявам се да са готови, когато се върнете.

— Засега може ли да запазим това в тайна между нас тримата? — попита Вейл.

— Тримата? — рече Демик и се наведе към Вейл, като се престори, че му поверява някаква тайна. — Нали съзнаваш, че единият от нас е заместник помощник-директор? От кого по-точно ще пазим тайната?

— Нека бъде между нас двамата.

* * *

— Знам, че се шегуваше, но нали не мислиш, че някога ще те предам? — попита Кейт, щом се качиха в колата.

— Аз само минавам през кариерата ти. Трябва да си глупачка да не го направиш.

— Тогава съм глупачка.

— В момента се намираме във вакуум и действаме безнаказано. Директорът знае, че вършим нещо незаконно, и казва да правим каквото можем, за да предпазим обществеността. Нарушаването на правилата се превръща в благородна, дори геройска постъпка, затова каквото и да стане, ти си на моя страна. Но ако изведнъж се изправиш пред федерален съд и те разпитват за това, че си извършила незаконни действия? Не си мисли, че общественото добро ще ги интересува. Ще нарушиш ли клетвата, ще рискуваш ли съдебно преследване? Ти не си глупачка.

— И все пак съм на твоя страна.

— Знам, но само глупак може да бъде единствено на моя страна. Ето защо в близко бъдеще може да се наложи да направя нещо сам.

Кейт мълчаливо се втренчи напред.

— Винаги ли ти е носило успех?

— Кое?

— Щом почувстваш, че се сближаваш с някого, да се държиш така, сякаш този човек не заслужава да си губиш времето с него.

— За жалост тази тактика вече не действа така добре, както преди.

— Не е забавно.

Вейл спря до тротоара.

— Това е адресът.

Кейт не каза нищо и той добави:

— Едно от ценните ми качества не е ли, че мога да нарушавам правилата, без някой да разбере, и после всички могат да се закълнат в Библията? Не може да участваш само в добри неща и да бъдеш невинен за лошите, защото доброто и лошото обикновено са неразделни.

— Добре, добре, само че ти си твърде упорит да държиш всички зад високата стена на Вейл, а под всички имам предвид себе си.

Той се засмя.

— Имаш твърде високо мнение за мен. Аз не съм бял рицар. Върша тази работа, защото изпитвам патологична потребност да си уреждам сметките и тъпкано да си го връщам. Ето например двамата банкови обирджии. Обезоръжих ги почти несъзнателно, но ги изхвърлих през витрината нарочно. Всеки, който заплашва да застреля възрастна жена, заслужава някой да го обработи без задръжки за минута-две. Да, имам проблеми.

— Баща си ли обвиняваш?

— Мога да го обвиня само за това, че ме е заченал. Сам съм си станал такъв. Предполагам, че ми харесва, това ме мотивира.

— Това ли е рационалното ти обяснение да не вярваш на никого?

— Виж, отсега нататък ще се старая да ти вярвам безрезервно.

Кейт знаеше колко му е трудно да отстъпи.

— А аз ще се постарая да не те предам на федералния съд — обеща тя.

Двамата слязоха от колата и влязоха в обществената пералня. Вътре нямаше никого. Чуваше се само бръмченето на сушилня и изтракването на някое копче по металния барабан. На стената бяха монтирани два телефона. Вейл провери номерата и посочи онзи вдясно.

— Този са използвали, за да се свържат с телефонния секретар на Верток. — Той направи крачка назад и огледа помещението.

Кейт седна на стол, занитен за пода, и зачака. Очите на Вейл най-после се спряха на въртящата се центрофуга.

— В колко часа каза Демик, че е направено обаждането? — попита той.

Тя погледна часовника си.

— Преди два часа.

— Прането в сушилнята е много и съдейки по звука, вече е изсъхнало. Може би собственикът е бил тук преди два часа. Да почакаме.

Кейт кимна и Вейл също седна.

Няколко минути по-късно сушилнята спря и сякаш по даден знак вратата се отвори и влезе клиент. Шестдесетгодишната жена внимателно мина покрай Вейл и го изгледа подозрително. Отвори вратичката на сушилнята и рече:

— Извинете.

Той стана, извади значката си и я показа.

— ФБР? Аз пера дрехи, а не пари.

Вейл се усмихна одобрително на думите й.

— Много сте бърза.

Представи си я като млада и видя, че е била много привлекателна. В очите й блесна закачливо пламъче. В гласа й имаше следа от акцента в Средния запад, но не достатъчно силна, за да издаде от кой бряг на Мисисипи.

— Харесвате ли бързите жени, агент Вейл?

— Кой мъж не ги харесва…

— Ана — представи се тя.

Той се обърна към Кейт.

— Носиш ли снимката?

Тя му даде снимката от служебните документи на Берток и се усмихна на жената.

— Здравейте. Аз към Кейт Банън.

— И вие ли сте от ФБР?

— Всъщност тя е шефът ми — отговори Вейл.

Ана се вгледа в лицето на Кейт.

— Хубава сте. Фотогенична. Камерата ще ви хареса. Кожата ви ще блести във филма. Дори белегът ще свърши добра работа. — Тя се наведе към Кейт и прошепна достатъчно силно, за да я чуе Вейл. — Помощникът ти изглежда много добре. Надявам се, че се възползваш от служебното си положение. — Жената се усмихна на Вейл. Идеята, че го шокира, очевидно й се нравеше.

— За съжаление не го прави — прошепна той и й показа снимката на Берток. — Виждала ли си този мъж тук, Ана?

— Искаш да ти помогна? Може би аз трябва да се възползвам от положението си.

— С хубава жена като теб за мен би било чест.

— Говориш по-скоро като режисьор на прослушване, отколкото като ченге. — Тя взе снимката и я вдигна към светлината. — Много съм суетна и не си нося очилата. — Наклони снимката под няколко ъгъла и после я върна на Вейл. — Тук имаше един мъж, който се обаждаше по телефона, но беше скрил лицето си — слънчеви очила, бейзболна шапка, качулка — и не видях дори цвета на косата му.

— Имаш ли представа на колко години беше или колко висок?

— Доста време съм на този свят и знам, че ако някой е облечен така, по-безопасно е да наблюдаваш движенията му, отколкото да се опитваш да видиш лицето му. Той кроеше нещо и внимавах да не вземе на прицел мен. Особено когато поиска да му развалят пари.

— Колко му трябваха? — попита Кейт.

— Мисля, че искаше да се обади в друг град. Първо показа банкнота от сто долара, затова останах с убеждението, че иска да види какво има в чантата ми. Но ми се стори, че нещо с банкнотата не е наред. Беше малко изпокъсана.

— Изпокъсана? В какъв смисъл?

— Знам ли. Леко скъсана, но не в краищата, а в средата.

— Дупки ли имаше?

— От гвоздеите — тихо каза Кейт.

Жената я погледна озадачено.

— Да, мисля, че имаше дупки, но трябва да е била фалшива, защото той каза, че ще вземе само двадесет долара за нея, а останалите ще остави в автомата за разваляне на пари. — Тя посочи голямата сребриста кутия, закачена на стената в другия край на помещението. — И тогава разбрах, че това е някакво мошеничество.

— Той обади ли се по телефона?

— Да. Пусна стотачката в автомата и аз разбрах, че не е истинска. Машината вероятно я отчете за двадесет, защото пусна двадесетина долара по двадесет и пет цента.

— И после мъжът се обади?

— Да.

— Чу ли нещо от разговора?

— Не. Той се беше обърнал към стената през цялото време и мърмореше.

— Колко разговора проведе?

— Не обърнах внимание. Два или три. Не знам.

— Колко време продължиха?

— Не дълго. По-малко от минута.

— И после си тръгна?

— Да.

— С кола ли?

В очите й отново блесна дяволито пламъче.

— Да.

— Ана, хитра лисицо. Ти знаеш нещо.

— Да — повтори тя. — Предложи ми нещо хубаво.

— Вечната ми благодарност.

Тя сложи последната дреха от прането си в кошницата.

— Занеси кошницата ми до колата и ще ти кажа какво стана, когато той излезе.

Вейл взе прането й.

— Мъжът потегли с кола. Зелена, средно голяма. Тойота или хонда. Все ги бъркам — продължи Ана. — Вече споменах, че не ми се стори свестен, затова го наблюдавах през стъклото. Той кара до края на улицата и спря прел онзи мотел. — Тя се приближи до прозореца и посочи.

— Много ни помогна. Ана. Хайде да отидем до колата ти.

Тя го хвана пол ръка официално.

— Костюмът ти стои добре, но знаеш ли как ще изглеждаш още по-добре?

— Не. Как?

— Под душа ми. — Ана погледна Кейт и добави: — Извинявай, кукличке, но дремеш ли, губиш.

— Записа ли номера й? — попита Кейт, когато Вейл се върна.

— Хей, човек никога не знае какво ще му случи. Може да си взема почивен ден, докато сме тук.

— Ах, вие, строителите. — Тя поклати глава, престорено възмутена. — Свързах се с Демик. Той ще изпрати криминалисти. Знаеш какво означава това.

— Нека чуя какво ти мислиш, че означава.

Кейт се изненада, че може да има друго тълкуване на онова, което бяха научили.

— Ако банкнотите, които бяха повредени при предаването на трите милиона долара, са у Берток, той трябва да е „Пентад“.

— Може би — отвърна Вейл.

— Може би? Има ли нещо сигурно за теб?

— Защо да бързаме да правим изводи? Нека само следваме уликите, докато намерим човека зад кулисите.

* * *

Мотел „Конквистадор“ даваше стаи под наем за няколко часа и имаше тридесет-четиридесет помещения, разположени на два етажа. Сградата представляваше полукръг и паркингът беше пред стаите. Табелата рекламираше специални цени за седем стаи с безплатни филми за възрастни. Кейт стоеше до витрината на обществената пералня, чакаше криминалистите и гледаше как Вейл влиза в офиса на мотела.

По-нататък в противоположната страна на улицата, която не се виждаше през стъклото на пералнята, беше спряла зелена тойота. Шофьорът наблюдаваше Вейл. Ръцете му бяха под таблото. Той извади пълнителя на пистолета си „Глок“, провери го, отново го пъхна в ръкохватката на оръжието и го зареди. След това спусна сенника, погледна се в огледалото и се опита да прецени дали ще го познаят със слънчевите очила, бейзболната шапка и нахлузената отгоре качулка. Махна очилата. Сивите му очи изглеждаха уморени, но ясни, и започнаха да се разширяват в трепетно очакване.

* * *

Вейл влезе в обществената пералня. Изражението му беше настойчиво.

— Трябва да тръгваме.

— Какво се е случило?

— Те са заминали.

— Те?

— Нашето момче и някаква мадама. Управителят не я познава, но е сигурен, че е проститутка.

— Разпозна ли Берток на снимката?

— Не го е виждал. Жената наела стаята.

— Телефонни обаждания?

— Не, но управителят е записал регистрационния му номер на хотелската карта.

— Няма ли да изчакаме криминалистите?

— Не е необходимо да пазим мястото. Те трябва само да извадят стодоларовата банкнота и да снемат отпечатъци, но мъжът е бил добре подготвен и се съмнявам да е оставил отпечатъци. Никой няма да вземе стотачката, докато собственикът не дойде да отвори автомата.

Докато бързаха към колата, Вейл й даде листче. Кейт набра номера на офиса и поиска да я свържат с радиокомуникационния център.

— Колата е регистрирана на местна агенция за автомобили под наем — каза тя след няколко секунди. — Ще им се обадя.

Вейл включи двигателя.

Кейт говори няколко минути и после затвори.

— Човекът, наел колата, е Алън Нефтън. Живее на Спринг Стрийт 2701 в Лос Анджелис. Автомобилът е „Тойота Капри“. — Тя повтори адреса, докато го въвеждаше в навигационната система на колата.

Вейл извади на екрана карта и намери къщата.

— Не е далеч.

Кейт отново се обади на радиооператора.

— Проверете шофьорската книжка на Алън Нефтън за описание. Няма никакъв Алън Нефтън в регистрите — каза тя след минута и затвори. — Е, да се надяваме, че адресът не е фалшив.

Наблюдаваше екрана на навигационната система, без да говори на Вейл, който видя къде се намира адресът и повече не го погледна.

— Трябва да е тук, малката къща с решетки на прозорците и вратата — каза той, когато стигнаха до мястото.

— Изглежда изоставена — отбеляза Кейт.

— Вероятно защото е сгушена между два индустриални имота, които са изоставени. — Другите два обекта бяха големи и мъничката къща между тях изглеждаше незначителна. Единият приличаше на стара фабрика за брашно. Избелелите черни букви на боядисаната в бяло стена гласяха: „Мелничарска компания Стаблър 1883 година“. Другият беше автомобилно гробище. Триметрова ограда закриваше съдържанието му.

— Може би е искал да изглежда така.

— За да не се тревожи, че съседите ще си пъхат носа в работата му.

— Огледай за колата. Ще карам с нормална скорост. Тъй като е от моята страна, аз няма да погледна. Ако някой наблюдава, ще иска да провери дали гледам, затова ти трябва да запомниш всички прозорци и врати.

Вейл провеси ръка през стъклото, втренчи се напред и потегли.

Кейт се престори, че гледа напред.

— На западната страна има един прозорец с решетки, отпред една врата с решетки, а от двете страни по един прозорец с решетки. На прозорците в източната страна няма решетки.

— Остава да видим какво има отзад. — Те бяха на пресечка и половина от къщата и Вейл търсеше къде да обърне, когато забеляза зелена тойота, която идваше срещу тях. — Не гледай колата. — С периферното си зрение усети, че шофьорът го оглежда внимателно. Той се пресегна, сложи ръка на лицето на Кейт и грубо блъсна главата й. — Извинявай, но той ни зяпаше.

В огледалото за обратно виждане Вейл видя, че тойотата спря пред къщата. Той паркира в една алея така, че колата да не се вижда. Шофьорът на тойотата слезе.

— Това е той! — възкликна Кейт.

— Не, твърде далеч е, но носи същите дрехи, каквито жената в обществената пералня описа.

Мъжът влезе в къщата.

— Да вървим.

— Да вървим? Не мислиш ли, че това е работа за специалните части?

— Виждаш ли портата?

— Какво?

— Открехната е.

— И какво от това?

Вейл превключи на задна скорост и излезе на улицата.

— Възможно е да не я е заключил, защото веднага ще излезе. Нямаме друг избор. — Той подкара към къщата. — Щом спра, ти отиди откъм източната страна. Внимавай, като минаваш покрай прозореца. — Те се приближиха и той описа подробно имота. — Отзад има боклукчийска кофа за прикритие. Оттам ще виждаш и задната, и източната страна на къщата. Аз ще отида отпред.

— Ами прозорецът на западната страна?

— Има решетки. Не мога да изляза оттам.

— Да.

— Всичко ще бъде наред. Само намери прикритие. Вземи си мобилния телефон и щом си готова, обади се за подкрепления.

Кейт извади автоматичния си пистолет и издърпа плъзгача назад, за да се увери, че в гнездото има патрон. Вейл бързо свърна в алеята и изскочи от колата преди нея. Тя се наведе, хукна покрай къщата към боклукчийската кофа и се скри зад нея. Отзад къщата имаше само една врата, също затворена с желязна решетка.

Вейл й даде няколко секунди да заеме позиция и отвори предната врата. Вътре беше тъмно и той разбра, че силуетът му ще се очертае на прага, ако шофьорът на тойотата дебне в някой ъгъл, въоръжен с пистолет. Извади глока си и се вмъкна в къщата. В същия миг стаята се озари от експлозия и два куршума се забиха в стената зад него. Проблясъкът светлина разкри тъмна фигура, която стоеше на прага на вътрешната врата.

Отново стана тъмно. Вратата се тресна и заключи. Вейл долепи гръб до стената и се промъкна към нея. Под краката му изскърца дъска. Три изстрела пробиха дупки в ламината на вратата. Без да застава пред нея, Вейл я подритна с крак точно над дръжката. Беше ритал достатъчно много врати и разбра, че тази е тежко барикадирана и няма да може да я отвори с ритници. Върна се покрай стената и излезе от къщата.

— Кейт!

— Да — отговори тя.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Той се е барикадирал.

— Полицията и нашите хора идват.

— Не мърдай оттам. Той не може да излезе.

Вейл чу сирените в далечината. Щом се усилиха, се разнесе изстрел, този път приглушен. Той разбра какво означава това.