Ноа Бойд
Агент назаем (18)

Седемнадесета глава

Те пътуваха от половин час, когато Кейт смъкна стъклото, за да я лъхне топлата, слънчева въздушна струя. Беше приятна след изкуствения хладен поток, който циркулираше в колата. Тя се нуждаеше от освежаване на сетивата, за да разграничи реалното от режисираното. И Кейт като всички останали беше заблудена от плана на „Пентад“ да обвинят Стан Берток за убийствата. Тя се замисли за криволиченията и обратите в случая и потърси някакви несъответствия, за които ФБР би могло да се хване и да стигне до истината. Не беше сигурна дали има такива. В края на краищата, парите не бяха намерени и издирването им щеше да стане повече от отчаяно, а накрая да деградира до леко любопитство и всеки щеше да се придвижи с радост към нови приоритети. Кейт вдигна стъклото и погледна Вейл, който й се усмихна разсеяно. Свършената работа изглежда не му харесваше. Изведнъж се сети за едно по-непосредствено неудобство от разкритието.

— Ти ли искаш да кажеш на Дон за Берток, или аз да го направя?

— Ти си човекът, който трябва да го поддържа щастлив.

— Налапахме въдицата с инсценировките на „Пентад“. Убедена съм, че това няма да го направи щастлив. Допреди половин час, с изключение на парите, случаят беше решен. Сега се появи друг агент убиец и няма нито заподозрени, нито най-малката идея къде са парите.

— Тогава му подхвърли Пендарън. Ако Дон иска да преследва някого, това ще отнеме част от болката, че е сгрешил за Берток.

— Ами проследяването на цевта на пистолета? Не можем да му кажем за Стан Берток, без да му обясним какво сме открили за оръжието му.

— Кажи му и това.

Тя го погледна озадачено.

— Много щедър стана изведнъж. — Изчака го да отговори, но когато той не го стори, продължи: — Знам, че обичаш да запазваш най-добрите улики за себе си и да работиш по тях. Ако съобщиш за Пендарън и пистолета, няма да ти остане нищо. Или криеш нещо от мен.

— Може би това отново ще ти спечели благоразположението му. Пък и проследяването на цевта е работа на парче и не ме интересува. Само ми кажи какво са установили. И както ти каза, нямаме друг избор. Това е част от оправдаването на Стан Берток. Пендарън трябва да бъда наблюдаван. Тази операция не е за сам човек, работи се денонощно. Аз никога не съм имал търпението да следя някого.

— Добре, тогава кажи ми къде ще бъдеш, докато ние вършим леката работа?

Вейл спря пред федералната сграда.

— Дори зидарите имат право на малко почивка. Такива са правилата на професията. — Той погледна в страничното огледало.

— В случай че кроиш нещо, моля те да ограничиш глупостите до минимум.

Той отново се взря в огледалото и се увери, че колата, която ги следеше, откакто излязоха от Спринг Стрийт, все още е там.

— Какво означава „минимум“?

— Всичко, което би довело до писане на много доклади, взривяване на тунели, престрелки и ядосване на помощник-директори. — Кейт стисна ръката му и слезе.

Вейл се наслади за миг на ритмичната й походка в заслепяващата слънчева светлина. Не сега, Стив — предупреди се сам. Щом тя влезе, той отново погледна в огледалото да види дали колата е там. Не беше сигурен, но му се стори, че сега има второ превозно средство.

В потока от автомобили се отвори пролука и Вейл потегли. Трябваше да предположи, че преследвачите са от „Пентад“. Но защо го следяха? Те си бяха взели парите и доколкото на всички беше известно, виновният беше Берток. Но следяха Вейл, откакто бе напуснал Спринг Стрийт. Имаше ли още нещо, което се опасяваха, че може да открие?

Ако беше казал на Кейт, че ги следят, тя щеше да повика подкрепления и колкото и внимателни да бяха те, престъпниците щяха да избягат много преди някой да се приближи до тях. Вейл реши, че ако ще ги дебне, трябва да се върне сам на Спринг Стрийт.

Спря на червен светофар, извади автоматичния си пистолет и го сложи на съседната седалка. Светна зелено и той отново погледна в огледалото. Определено имаше втора кола, която се движеше на разстояние една пряка от него. Едната беше тъмносив додж с две врати, а другата — златиста хонда. Вейл беше видял първо доджа, чийто шофьор очевидно бе повикал хондата на помощ.

Караше бавно и спокойно и намаляваше пред светофарите, за да не го изпуснат преследвачите. Пътуването продължи половин час. Той пъхна пистолета си в кобура, слезе и се приближи до багажника. Пусна монокъла в джоба на костюма си и взе куфара за веществени доказателства и лоста. Остави куфара на верандата и бутна вратата. Скри се в сянката й и погледна с монокъла през прозореца. Доджът беше спрял половин пресечка по-нататък. Вейл предположи, че хондата е още по-назад.

Излезе на верандата и извади няколко неща от куфара. Надяна ръкавици, отиде при кофата за боклук и започна да снема отпечатъци. След това се върна в къщата.

Шофьорът в доджа запали цигара. Сивите му очи се присвиха, докато следеше движенията на Вейл.

— Вик, той се върна в къщата.

* * *

Виктор Радек седеше в хондата, която беше спряла на стотина метра по-нататък. Той се запита дали всичките му планове няма да бъдат провалени от човека, чийто глас слушаше в момента. Беше ли допуснал грешка, която щеше да даде възможност на ФБР да идентифицира него или другите членове на бандата му?

— Това не ми харесва. Това е мъжът от тунела, а той не е глупак. Сигурен ли си, че почисти кофата за боклук, Лий?

— Да. Ако той намери някакви отпечатъци, няма да са нашите. Може да са на всеки, вероятно на ченгетата или ФБР.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— А вътре в къщата?

— Избърсах всичко, преди да изляза през прозореца.

Първия път, когато видя Лий Солтън в затвора, Радек мигновено разбра, че ще му бъде полезен. Този тип беше избухлив и в него постоянно кипеше брутална ярост, обичайно за място като „Марион“. Радек обаче долови и необикновена слабост, която рядко съпътства умението да убиваш и правеше Солтън удобен да бъде използван. Някой трябваше да го командва — това му помагаше да се заблуждава, че не отговаря за действията си. Макар и смъртоносен, Солтън не беше психопат. Когато действаше сам, по-късно той неизменно страдаше от чувство за вина, но ако някой друг го насочеше към насилието, не изпитваше гузност. Една вечер те се напиха с контрабанден алкохол в затвора и Солтън му призна, че майка му е религиозна фанатичка, а баща му алкохолик, шофьор на камион, който щом се върнел вкъщи, винаги маркирал територията си, като пребивал и двамата.

Солтън беше идеалният инструмент за извършването на убийствата за „Пентад“. Той беше ефективен, надежден и както бе доказал в режисирането на самоубийството на Берток, безстрашен и способен да изпълнява и най-сложните инструкции. Най-хубавото беше, че Радек не трябваше да си цапа ръцете, а най-важното, че Солтън няма да издаде нито него, нито някого другиго.

Агентът в къщата се беше превърнал в заплаха. Той оцеля първо в тунела, а после и при престрелката предишния ден, а сега пътищата им отново се бяха пресекли. Не можеше да знае какво правят там, но пак се беше появил. Защо се връщаше в къщата? Радек се опасяваше, че е само въпрос на време, преди мъжът да открие фалшивите решетки на прозореца в спалнята. Ако го направеше, ФБР отново щяха да се опитат да разберат кой е отговорен за убийствата, вместо да си гонят опашките, търсейки парите. Можеше да се направи само едно.

— Той още ли е в къщата?

— Да — отвърна Солтън.

— Какво прави там? Вчера огледаха местопрестъплението.

— Мислиш ли, че ще открие фалшивия прозорец?

В гласа на Солтън прозвуча несигурност.

— И какво от това, Лий? Нали избърса металната пластинка, преди да го затвориш?

— Почти съм сигурен, че го направих.

— Това не е достатъчно…

— Не забравяй, че той се опита да разбие вратата и да ме застреля.

— Ако открие отпечатъците ни, свършено е с нас.

— Какво искаш да сторя, Вик?

— Ще можеш ли да го очистиш?

Солтън се наведе и извади картечен пистолет „Хеклер и Кох“.

— Този тип ми причини много неприятности, докато се опитваше да ми попречи — рече той и го зареди.

— След като го убиеш, трябва да унищожим доказателствата, които е събрал. Изгори къщата, за да не се притесняваме вече за нея.

Солтън превключи на скорост.

— Удоволствието ще бъде мое.

Той спря малко след къщата, по-близо до автомобилното гробище, отколкото до едноетажната постройка, остави двигателя включен и слезе. Мина по моравата под ъгъл, за да не бъде забелязан лесно, безшумно се качи на верандата и се долепи до стената. Видя, че агентът се движи вътре. Преброи до три, нахлу през вратата и насочи картечния пистолет, готов да стреля от хълбок. Вейл беше в спалнята и щом видя Солтън, затвори вратата.

Солтън направи три бързи крачки към спалнята и изстреля серия от куршуми ниско през вратата, в случай че Вейл е залегнал на пода. Дори да стоеше прав, откосите щяха да улучат краката му. Солтън изстреля всичките тридесет патрона в пълнителя, зареди нов и се приближи до вратата. Вдигна оръжието до рамото си и ритна вратата. В стаята нямаше никого, а решетката на прозореца беше отворена.

Неочаквано той чу гласа на Вейл зад гърба си:

— Човек би си помислил, че няма да се хванеш на този номер.

Вейл видя, че мускулите на врата на Солтън решително се свиха и разбра какво ще последва. Солтън започна да се обръща и стреля, преди да види агента, като се надяваше, че потокът от куршуми ще го накара да потърси укритие.

Но Вейл не побягна и изстреля един-единствен куршум, който го улучи в слепоочието. Картечният пистолет млъкна и безжизненото тяло на Солтън падна на пода. Вейл се приближи до стената до прозореца, надникна предпазливо, потърси хондата и я видя. Сега колата се беше преместила до доджа.

След няколко секунди тишината бе нарушена от звън на мобилен телефон. Вейл претърси трупа на Солтън, намери го и каза:

— Да.

— Премахна ли го?

Вейл се изненада от прозаичния тон.

— Да — повтори той, без да добави нищо повече, за да не разпознаят гласа му.

Човекът от другия край на линията се поколеба и после заповяда:

— Кажи нещо друго.

Вейл разбра, че са го разкрили.

— Мисля, че ще ви трябват нови визитни картички, може би нещо от сорта „Квартет Рубако“ или „Трио Рубако“. Звучи добре и ще има приемственост, тъй като „Пентад“ намаля с един член. Лично аз…

Линията прекъсна. Вейл надникна през прозореца и видя, че хондата обърна на алеята, потегли и се скри от погледа му. Той набра офиса на ФБР на телефона на Солтън и погледна трупа.

— Не се тревожи. Разговорът е градски.

Кейт отговори и Вейл й разказа какво се е случило. Тя започна да му задава въпроси, но той я прекъсна, добави, че в района има най-малко още един от бандата, и затвори.

Отново насочи вниманието си към мъжа, когото беше убил, преобърна го и претърси джобовете му. Човекът нямаше портфейл, но в предния джоб на панталоните си носеше дебела пачка от стодоларови банкноти. Беше облечен в черно поло — неподходяща дреха за горещия ден в Лос Анджелис. Вейл смъкна полото и видя скрита отдолу татуировка. Избледнелите букви гласяха „НА ТВОЙ РИСК“ и бяха изписани с малки точици червено мастило. Вейл знаеше, че татуировки с такова лошо качество се правят в затвора. Той надигна ръкава и видя още затворнически татуировки. На ръст и тегло мъжът беше колкото онзи, който предишния ден бе стрелял по Вейл. Макар да беше мъртъв, той още излъчваше някакъв потенциал за насилие. Вейл реши, че са очите му — все още отворени и втренчени.

Той се приближи до колата. Моторът й бръмчеше. На предната и задната седалка нямаше никого. Вейл протегна ръка, угаси двигателя и взе ключовете. Огледа улицата, в случай че хондата се е върнала, и отвори багажника. Вътре имаше само една тежка картонена кутия, голяма колкото куфар и плътно запечатана с прозрачно тиксо. Вейл извади ножа си, сряза лентата и видя пластичен експлозив и купчини стодоларови банкноти, пристегнати с ластици.