Ноа Бойд
Агент назаем (6)

Пета глава

Стив Вейл плисна малко вода в хоросана, разбърка го със стоманена мистрия и в същото време използва нож, за да проникне влагата по-надълбоко в сместа. Предобедното слънце приятно топлеше врата му. През нощта бе валял дъжд и утрото беше влажно и по-хладно от характерната за Чикаго температура от двадесет и четири градуса. Той се върна в сянката на големия кръгъл комин, който го бяха наели да възстанови, взе тухла и я намаза с омекнал хоросан. Намести я, чукна я с дръжката на мистрията, изстърга излишния хоросан и го изхвърли обратно в сместа. Очите му провериха нивелацията на тухлата и Стив посегна към следващата.

Стълбата, по която се беше покатерил на равния покрив, започна да се удря ритмично в горната част на стената. Някой идваше. Вейл изстърга ненужния хоросан от мистрията и я хвърли, като я заби в чамовата маламашка. Надникна над ръба на покрива и се изненада, когато видя, че по стълбата се качва някаква жена. Тя се движеше бързо. Ръцете и краката й инстинктивно намираха стъпалата. Беше облечена в костюм с панталон и носеше обувки с токчета, които би трябвало да затрудняват катеренето й, но изглежда не я забавяха. На хълбока под сакото й се забелязваха очертанията на пистолет. До пикапа му беше паркиран голям автомобил с четири врати, една от онези големи правителствени коли, които бяха очебийно безлични.

Кейт Банън се изкатери по стълбата и се изненада, като видя, че Вейл я чака. Погледът му беше изпълнен с леко любопитство. Тя потърка ръце, избърсвайки въображаеми прашинки от стълбата, докато печелеше време да се успокои.

— Здравей — каза Кейт и протегна ръка. — Аз съм…

— Кейт Банън — рече той и стисна ръката й.

— Откъде знаеш?

— Детройт.

— Мислех, че не ме помниш. Да ти кажа право, смятах, че не знаеш, че съществувам.

— Знаех. — Устните му се извиха в усмивка, която Кейт не знаеше как да изтълкува.

— Въпреки че бях „маце от управата“, си проявявал интерес?

Вейл се усмихна по-широко.

— Въпреки това.

— Предполагам, че така е било с повечето мъже агенти. Не съм убедена, че са грешали.

— Брутална откровеност още в началото на… Какво правим? Някакво наддаване?

— Поне покажи любезност и се престори, че си се заблудил. И не става дума за изпълнението ти в банката миналия месец, ако се тревожиш за това.

Кейт се надяваше да види изненада в изражението му от факта, че тя знае кой е осуетил обира, но той бе надянал неразгадаемата маска, която си спомняше от Детройт.

— Не се тревожа. Знаех, че няма да изпратят някого чак от Вашингтон само за това.

— Откъде знаеш, че работя в централата?

— Преди пет години ти беше „маце от управата“ и наблюдаваше оперативни агенти. Не съм следил процентите на повишенията на жените, но мисля, че работиш достатъчно отдавна, за да си поне шеф на отдел.

— Наскоро ме повишиха в заместник помощник-директор.

— Сериозно? Трябва да си страхотен агент, тъй като брутално откровен човек като теб със сигурност не би приел повишение само защото е жена.

Кейт се втренчи в него леко учудено.

— Виж, Стив, ако се опитваш да ме убедиш, че можеш да бъдеш гаден кучи син, това си го спомням. Освен това ще установиш, че няма да можеш лесно да се отървеш от мен.

Вейл се засмя.

— Заместник помощник-директор. На покрив в Чикаго. В замъка на загадките трябва да има наистина голям проблем.

— Бихме искали да ни помогнеш.

— Освен ако нямате нещо за зидане, дошла си на погрешното място, скъпа.

Кейт погледна комина и разхвърляните около него инструменти.

— Ти имаш магистърска степен по руска история от университета на Чикаго. Как така си станал зидар?

— Какво лошо има в това да си зидар? — Тонът му беше учуден и престорено възмутен.

— Има по-лесни начини да си изкарваш прехраната.

— Така е, но първо трябва да те уволнят, а после да чакаш достатъчно дълго, докато започнеш да огладняваш. Останалото си идва на мястото.

— Бих предположила, че ще търсиш нещо по… на закрито.

— Баща ми ме научи на този занаят, когато бях малък. Така си платих колежа. И щом си ровила в служебното ми досие, нека изясня нещо. Съветска история. Това е важна разлика, в случай че онова, което те води тук, зависи от способностите ми да виждам бъдещето. — Той посочи комина и зидарските пособия. — Работата ми харесва. Реална е и в нея има нещо постоянно, поне измерено в човешки години. Да превръщам шепи глина в сложни структури. Пък и в края на краищата, вълкът не е успял да издуха само тухлената къщичка. А и на закрито има прекалено много шефове.

— Никога ли няма да приемеш работа, която има шеф?

— Винаги има шеф. Номерът е никога да не приемаш работа, от която не можеш да се измъкнеш, особено когато шефовете станат непоносими, което мисля, че сега е федерален закон.

— Това ли правеше във ФБР? Измъкваше се, когато шефът не ти хареса?

— Ти изглежда си мислила много повече от мен по този въпрос.

— Дошла съм с предложение, от което можеш да се измъкнеш, когато пожелаеш.

Вейл извади мистрията от маламашката и взе тухла.

— Тогава смятай, че вече съм се измъкнал.

— Нямаше да дойда, ако наистина не се нуждаехме от помощта ти.

— Едно от нещата, на които ме научи напускането ми, беше, че ФБР никога не се нуждае само от един човек.

— Смаяна съм. Имаш им зъб от цели пет години. Такава издръжливост вече се среща рядко.

— Благодаря, но заслугата е на баща ми. Наследството ми се състоеше от презрение. Имаш ли достатъчно от него, можеш да постигнеш всичко. — Вейл отново започна да разбърква хоросана в сандъчето.

— Искаш ли го в писмен вид? Федералното бюро за разследване се нуждае от особените способности на Стивън Ноуа Вейл.

— Ще намерите някого другиго.

Кейт застана пред него.

— Знам за теб неща, които може би дори ти не знаеш.

— Тъкмо се питах кога ще стигнем до откровенията. Да си водя ли записки?

— Трябва да се съгласиш. — Тонът й не беше умоляващ, а обвинителен.

Вейл вдигна тухлата.

— Работя това и не е нужно да правя друго.

Очите й се вгледаха изпитателно в лицето му.

— Боже мой, ти не знаеш, нали? Наистина не знаеш защо правиш тези неща. Защо нямаш друг избор, освен да ми кажеш „да“.

— В случая казвам „не“.

— Престани поне за миг да се държиш така.

— Защо „не“ е толкова трудно понятие за жените? Вие искате да го разберем от първия път, всеки път.

— Знаеш ли защо осуети банковия обир?

Без да й обръща внимание, Вейл сложи тухлата и я намаза с хоросан.

— Защото никой друг не е могъл да го направи — продължи Кейт. — Всички други търсят самочувствие, а ти пренебрегваш своето. — Тя се усмихна. — И нека признаем, ако ще отмъщаваш наистина, какво по-хубаво от това Бюрото да допълзи на колене при теб и да те помоли да решиш проблем, с който никой друг не може да се справи?

Вейл се втренчи в нея, сякаш я виждаше за пръв път, а после се обърна и продължи да работи върху комина. През следващия половин час никой от двамата не пророни и дума. Кейт седна на ръба на покрива и започна да го наблюдава. В движенията му имаше пестеливост, необходима за всяка еднообразна работа, но в начина, по който работеше, имаше нещо интригуващо. Големите му, осеяни с изпъкнали вени, ръце сръчно обръщаха тухлите и инстинктивно ги нареждаха. Винаги слагаше точното количество хоросан, не изпускаше нито капка и не добавяше. Потокът не секваше. Беше изумително как Вейл превръща правоъгълни тухли в кръгъл комин.

Колкото повече го гледаше, толкова повече Кейт се убеждаваше, че той работи по-бързо от обикновено. Ако трудът му беше удовлетворяващ, както сам бе заявил, щеше да има по някое одобрително докосване или поглед, щом приключеше с реда, но той веднага посягаше към следващата тухла. Тя не можеше да разбере дали е ядосан, или иска да приключи по-скоро, за да се отърве от нея.

След като беше поставена и последната тухла и коминът завършен, Вейл изстърга останалия хоросан от мистрията, а после и двете й страни на ръба на маламашката. Най-после Кейт видя реакция на лицето му. Въпреки че мистрията беше чиста, той разсеяно продължи да я почиства.

— Какъв точно проблем имате за решаване?

— Съжалявам, но не ми е разрешено да ти кажа.

— А на кого е разрешено?

— На директора.

— Директорът?

— Да.

— Какво мислите, че мога да направя аз, а другите единадесет хиляди агенти не могат?

— Най-важното ли? Дискретност. Банковият обир миналия месец ни показа, че не те интересува дали ще видиш името си във вестниците.

— А не толкова важното?

— Носеше ти се славата в Детройт.

— За какво?

— Откриваше хора.

— Искате да намеря някого, без никой да знае, че ФБР го издирва?

— Малко по-сложно е, но в общи линии това е главната грижа.

— Освен че ще излъскам занемареното си самочувствие, какво друго ми предлагате?

— Каквото се договорим.

— Като заместник помощник-директор ли го казваш или като жена? — Лицето й поруменя, белегът на скулата й заблестя в бяло и Вейл се усмихна. — Отговорът е достатъчен за мен. Кога?

— Дойдох със самолет на Бюрото. Чака ни в Мидуей.

Вейл взе четиридесетлитрова кофа и се залови да разбърква неизползвания хоросан вътре.

— Дай ми половин час да се изкъпя.

* * *

Пикапът на Стив Вейл спря пред апартамента му. Кейт паркира служебната кола зад него. Той слезе, отиде при нея и тя отвори вратата.

— Ще побързам.

— Може ли да използвам телефона ти?

— Нямаш ли мобилен?

— Предпочитам да използвам стационарен.

— Не очаквах компания.

Кейт се запита колко ли е разхвърляно в дома му и откри, че е заинтригувана от перспективата да надникне в личния му живот.

— Ще си затворя очите.

Вейл отвори вратата и тя влезе първа. Малкият апартамент не отговори на очакванията й. Изглеждаше по-нов и в по-добро състояние от останалата част на сградата. Стените не бяха боядисани, а имаха тапети. Виждаше се къде са залепени, но шевовете бяха вещо изгладени. В контраст с тях, тъмните дъски на пода изглеждаха наскоро реставрирани и бяха лакирани до блясък. Мебелите бяха малко и на масите и лавиците стояха двадесетина различни по големина и вид скулптури, повечето такива, каквито може да се намерят по разпродажби или в прашни, затънтени антикварни магазини. Странното беше, че всички човешки фигури нямаха глави и очевидно бяха купени заради детайлите на торса. Кейт се запита дали има и друга причина.

— Все още работя върху стените, но предполагам, че това е очевидно.

На работен тезгях пред прозореца, за да ползва дневната светлина, имаше голяма, почти завършена скулптура на мъжко тяло, образувана от стотици размазани петна от глина с размера на палец.

— Сам ли живееш?

— Ако питаш дали апартаментът е мой, отговорът е да. И да, живея сам.

Тя се приближи до високата шестдесет сантиметра фигура и се вгледа по-отблизо. Горната част изглеждаше завършена и беше мускулеста. Кейт хвърли поглед на другите скулптури, за да види някакво сходство в стила.

— Никоя от другите не е моя, ако това се питаш.

— Продаваш ли ги, или ги подаряваш?

— Изхвърлям ги, щом са готови, или ги строшавам, за да използвам материалите повторно.

— Опитвал ли си се да ги продадеш?

— Още не са достатъчно добри.

— Тази има потенциал.

Той съблече тениската си.

— Вероятно затова ти не работиш в „Гугенхайм“, а аз съм зидар. Искаш ли бира?

— Разбира се.

— Чаша?

— Да, ако обичаш.

Гласът й беше странен и привлече Вейл. Беше напевен и нежен и го караше да иска да го чуе отново.

— Не се опитваш да пиеш като мъж от бутилката. Това е свежо.

Той й даде чаша, отвори две бири и отпи голяма глътка от своята.

Кейт отново погледна скулптурите.

— Защо всичките са без глави?

Вейл отпи още веднъж от бирата си. За пръв път този ден Кейт долови нежеланието му да отговори на въпроси, уклончивостта, която сякаш му беше вродена.

— Лицата ме разсейват. Все се опитвам да си представя какво са си мислели моделите и дори на какъв език са мислели. Вероятно изучаването на руската история и книгите на Толстой и Достоевски са ме уплашили до смърт. Опитвал съм се да извайвам лица, но накрая всичките приличаха на демони.

Обяснението изглеждаше повърхностно и неубедително и явно той самият не си вярваше. Кейт си припомни годините в Детройт и се запита дали Вейл всъщност не предпочита да се държи на разстояние. Тогава всички предполагаха, че това е проява на необяснимата му скромност. Въоръжена с това ново прозрение, тя отново огледа стаята, но не видя телевизор, списания или лични снимки. Очевидно тук не се допускаха дори фотографии на лица. Кейт реши, че истинският въпрос е какво го е направило такъв.

— Ти не се съгласи веднага, но съм изненадана, че не беше трудно да те убедя да дойдеш във Вашингтон.

— Както виждаш, бизнесът ми със скулптурите не върви много добре. И коминът, който преди малко завърших, беше единствената задача в програмата ми.

Кейт за пореден път долови леко неубедителна нотка в думите му.

— Виж, ако искаш предишната си работа за постоянно, мога да го уредя.

— В момента не търся нещо постоянно, а различно.

Тя се усмихна, кимна и реши да разведри разговора.

— Гарантирам, че ще бъде различно.

— Дай ми петнадесет минути. Телефонът е ей там.

Кейт разсеяно пиеше бирата си на малки глътки и слушаше душа. Тя застана пред недовършената скулптура и се възхити на мъжествеността й. Рамото и мускулите бяха нереалистично големи, но излъчваха някаква примитивна непобедимост. Кейт започна да масажира дланта си и си припомни грубата сила на ръкостискането на Вейл. Върхът на пръста й лесно се плъзна надолу по гърба на фигурата като капка топла вода.