Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (9)

7.
Калипсос

Ставаше все по-горещо и пътят през долината се оказа далеч по-дълъг, отколкото им се бе сторил от Рухналата порта. Изглеждаше дори още по-дълъг, благодарение на проточилите се периоди на тревожно мълчание и подозрителни погледи, отправяни от двете по-големи момчета в колесницата. Динозаврите-джуджета опъваха юздите, сякаш усещаха напрежението зад гърбовете си. Водачът непрестанно подръпваше поводите, за да крачат с ритъма на онези, които вървяха пеша.

Движеха се бързо сред нивите, покрили долината. Джейк вървеше зад колесницата, от едната му страна бе Кейди, от другата — Марика. Зад тях се движеха Пиндор и Херонид, единият въоръжен с копие, другият — с меч.

Определено бяха нащрек, все пак движеха се в компанията на шпиони.

Докато гледаше копието и меча, Джейк проигра множество варианти за бягство, но къде щяха да отидат двамата с Кейди? Да се върнат в дивата джунгла, която ги заобикаляше? Нямаше са оцелеят дълго в нея.

Освен това…

Джейк насочи вниманието си напред в далечината.

Марика вероятно бе забелязала интереса му към драконовата пирамида, защото я посочи и каза:

— Това е големият храм на Кукулкан. Той защитава долината и…

Херонид я прекъсна рязко:

— Мари! Не разговаряй с шпионите!

— Ще разговарям с когото си искам. Освен това те не са шпиони! — настоя тя за десети път, сякаш повтарянето на нещо го превръщаше в неопровержима истина. — Те са новодошли.

Херонид се намръщи:

— Новодошли? По тези земи не са се появявали пришълци от цяла вечност. Освен това, ако наистина са новодошли, готов съм да се обзаложа, че черната магия на Калверум Рекс ги е довела тук, за да се промъкнат като шпиони в редиците ни.

Кейди, която крачеше редом с Джейк, въздъхна шумно и с отвращение. Огледа Херонид от главата до петите, без да крие своето презрение. Това бе поглед, който бе отработила до съвършенство в училище и който бе в състояние да смрази някой нов ученик.

По-голямото момче се престори, че не й обръща внимание, но Джейк забеляза червенината, избила около яката на туниката му, забеляза и как размърда нервно ръката си, за да улови по-добре дръжката на меча.

Някаква суматоха привлече погледа на Джейк вляво. Над посевите се надигна змиевидна глава. Започна да се издига все по-високо и по-високо и когато се извиси на шест-седем метра над земята, се наклони на една страна, за да огледа по-добре малобройната група, която се задаваше по пътя.

Джейк гледаше смаяно нагоре, неспособен да си поеме дъх. Кожата на животното бе пурпурна на цвят, очите му бяха големи и влажни, а устата му бе с цвят на боровинки.

Кейди сграбчи Джейк за лакътя.

— Какво беше това?

Той поклати глава, не бе в състояние да пророни дори една думичка. Съществото приличаше на динозавър-птицечовка.

— Наричаме го тръборог — каза Марика. — Използваме ги да теглят плуговете при оран.

Когато динозавърът изчезна, Пиндор потри корема си:

— Няма ли да спрем, за да похапнем?

Херонид го погледна намръщено.

— Няма да спираме. Не и след като конвоираме затворници. — Изгледа строго Джейк, сетне се обърна отново към Пиндор. — Ще извадиш голям късмет, ако получиш дори чаша вода и къшей хляб, след като татко научи, че си излизал отвъд Рухналата порта… и освен това си взел копието му.

— Едва ли е необходимо да научава за копието, нали? — примоли се Пиндор.

Херонид вдигна рамене и продължи да върви.

— Ще видим!

На по-малко от километър пред тях се простираше град Калипсос. Беше построен върху нисък хълм, който се издигаше над околната равнина. Макар градът определено да привличаше интереса му, вниманието на Джейк бе насочено към онова, което се простираше отвъд неговите предели. Навътре в дивата джунгла, която започваше зад градските стени, високо над заобикалящите го дървета, се издигаше каменният дракон с разперени крила. Погледът му като че ли бе вперен право в Джейк. От този ъгъл се виждаше единствено драконът, пирамидата оставаше скрита в гората.

Джейк погледна Кейди с надежда. Дори от това разстояние драконът изглеждаше напълно идентичен с артефакта, изложен в Британския музей. Пирамидата със сигурност щеше да им подскаже как да се върнат у дома.

Марика трябва да бе прочела копнежа, изписан на лицето му, защото поклати предупредително глава:

— Забранено е да се ходи там. Само тримата магистри на алхимията имат право да влизат в храма и да виждат кристалното сърце на Кукулкан.

Джейк долови копнежа в гласа на момичето, което допълнително разпали любопитството му.

Кристалното сърце на Кукулкан? Какво ли е това?

Херонид изсумтя недоволно.

— Престани, Марика. Вече те предупредих. Не разговаряй с шпионите.

— Те не са шпиони! — отново настоя тя.

Кейди се изкашля. Силно. Всички погледи мигом се насочиха към нея. Дори двата динозавъра-джуджета извиха дългите си вратове към нея.

Джейк се намръщи. Как сестра му успяваше да го направи?

Кейди постави юмрук на хълбока си. Първоначалният й шок бе преминал в раздразнение. Помаха с шапка пред лицето си, подобно на ветрило, сетне махна с ръка към групата.

— Нищо не разбирам! Толкова сте странни! Как така всички говорите английски?

Херонид наклони глава и я измери с поглед.

— Ин-глиски? Това ли е езикът, който се говори във вашата страна?

Тя кимна.

— Разбира се. Нали и вие го говорите?

— Не, ние говорим на общия език. Както и вие, между впрочем.

Кейди допря пръсти до устните си, изглеждаше объркана.

— Общият език? — попита Джейк.

— Това е дар на боговете от храма — обясни Херонид и посочи с меча към пирамидата, нарушавайки собствената си заповед относно разговорите с шпионите.

Марика им обясни по-подробно.

— Същото защитно поле, създадено от храма на Кукулкан, което закриля нашата долина, осигурява и всеобщ език за всички изгубени племена. За да може съседите да се разбират помежду си. За да живеят в мир и хармония.

Джейк отново погледна каменния дракон. Обяснението му прозвуча така, все едно драконът бе някакъв универсален преводач.

— Не сме забравили обаче езиците на собствените си племена — обясни Херонид и изпъчи бронзовия си нагръдник. — Можем да го говорим, но ни е нужна повече концентрация.

За да илюстрира думите си, Херонид избълва няколко ядни думи, насочени към Пиндор. Пиндор се изчерви, а Марика настръхна. Явно разбираше латински.

— Пиндор не е страхливец! Той е хиляда пъти по-смел от теб!

Единственият отговор, който получи от Херонид, бе презрителен кикот.

Маянското момиче посочи пътя, по който бяха дошли.

— Май си мислиш, че сме ходили само до Рухналата порта? Двамата с Пиндор бяхме отвъд нея.

Пиндор се вцепени.

— Мари!

— Отидохме в джунглите, за да откраднем яйце на гръмогущер!

Очите на Херонид се облещиха от удивление и той насочи цялото си внимание към по-малкия си брат.

— Ходили сте оттатък Рухналата порта?

— Херон… — Пинтор заекна за миг, явно търсеше подходящите думи. — Трябваше да опитам, защото…

Херонид прекъсна по-нататъшните му обяснение с едно махване с меча.

— Когато татко научи това, ще бъдеш заключен в стаята си чак до следващото пълнолуние! И с пълно право!

Пиндор изгледа Марика и поклати тъжно глава.

Марика трепна и прошепна:

— Съжалявам!

Ускориха крачка и скоро се озоваха пред градските порти. Крепостната стена се издигаше на височината на двуетажна сграда. Тежката желязна врата бе отворена.

Херонид изтича напред и обясни нещо на стража, който се подпираше на копието си. Джейк не можеше да чуе какво казва, но видя, че Херонид сочи с ръка към него и Кейди.

Стражът се изправи. Облещи очи при вида на непознатите. Най-накрая кимна, направи крачка назад и махна с ръка. Миг по-късно се показаха два огромни звяра.

Джейк разпозна вида им. Othnielia, наричани още отиси.

Всеки от двукраките зверове носеше на гърба си войник с лека броня, която блестеше на слънцето. Единият ездач се приведе от седлото и размени няколко думи с Херонид, който кимна и се върна тичешком.

— Да вървим! — нареди той с грейнало от вълнение лице.

Водена от чудовищния ескорт, групичката им мина през портата и навлезе в самия град. Джейк нямаше представа какво да очаква, но Калипсос се оказа толкова хаотичен, колкото и колоритен.

Улиците му бяха застлани с калдъръм, а къщите се издига една до друга. На един прозорец на втория етаж се показа жена с престилка и подвикна нещо на мъж, който теглеше количка.

— Ще взема два червени пъпеша и една кофа гъби! Надявам се, този път пъпешите да са узрели, Емул!

— Идеално са узрели!

Джейк бе очаквал градът да мирише лошо в резултат на стълпотворението от хора и животни, но през него минаваше мрежа от канали, над къщите се издигаха аквадукти, а всички улици имаха канавки. Всичко това бе плод на изумителни инженерни постижения. Главната улица се виеше зигзагообразно и водеше към върха на хълма, на който се издигаше каменният замък с двете кули, скрит зад високи стени.

— Калакрис — разкри им Херонид името на замъка. — Резиденцията на съвета на старейшините.

Явно бяха се запътили натам.

Докато изкачваха склона, Джейк се обърна и погледна надолу към уличките и тесните булеварди. Накъдето и да погледнеше, откриваше представители на различни култури от всеки континент и всяка епоха: индианско типи, шумерски храм, огромен дървен Буда, а на един от площадите се издигаше изящен египетски обелиск, покрит с йероглифи.

Марика сигурно бе забелязала удивлението в очите му.

— Тук живеят много племена. Всъщност над четирийсет.

— И как са се озовали тук? — попита той.

Този въпрос измъчваше Джейк по време на целия преход към Калипсос. Докато размишляваше върху чудото, свързано със собствената им поява в този свят, той усещаше все по-отчетливо тежестта на монетата около врата си. Сигурно имаше някакъв портал. А монетите действат като ключове. Най-вероятно порталът отвеждаше в различни посоки и това обясняваше присъствието на толкова много племена и народи.

Марика поклати глава.

— Нямаме представа. Преди векове Изгубените племена се озовали в този див свят, далеч от родните си земи. Всички пристигнали тук с разлика от няколко поколения и издигнали домовете си в долината, където Кукулкан ни закриля.

Погледът на Джейк сновеше между Марика и Пиндор. Как бе възможно племена от толкова различни епохи в човешката история да пристигнат на това място приблизително по едно и също време? Ако Марика казваше истината изгубените племена са напуснали не само своята родина, но и своето време.

— Носят се слухове за съществуването и на други градове като Калипсос — продължи Марика. — В други долини, далеч в сърцето на джунглата. Тук живеем по възможно най-добрия начин, в мир и разбирателство, помагаме си едни на други, заедно обработваме земята. Или поне го правихме…

Джейк долови тревожна нотка в последните й думи. Можеше да се досети къде се крие коренът на злото:

— Този Калверум Рекс, за когото спомена… Кой е той?

— Не бива да разговаряте! — намеси се Пиндор и застана помежду им. — И без друго си имаме достатъчно проблеми.

Херонид се обърна назад:

— Побързайте!

Марика въздъхна, но се подчини.

Джейк продължи, но мислите му едва ли можеха да бъдат по-объркани. Изгубени племена. Бе чел за подобни легенди, родили се през различни исторически епохи — за внезапно изчезнали селища, за римски легиони, изпарили се безследно, за цели цивилизации, които просто били погълнати от времето.

Нима всички те са се озовали тук?

Разбира се, че има още много какво да научи.

— Уф! — възкликна Кейди и изостана на една крачка от Джейк. Разтърка енергично подметката на лявата си обувка върху калдъръма.

Джейк погледна през рамо и видя отпечатъка й върху купчинка с цвят на кал. Само че това не беше кал. Миризмата й недвусмислено показваше това. Бяха изпражнения на динозавър. Той сподави усмивката си. След миг сестра му го настигна, а лицето й бе добило бледозеленикав оттенък.

— Мястото ни не е тук — каза тя. — Трябва да се прибираме у дома.

— Ще се приберем — успокои я Джейк и в гласа му прозвуча далеч по-голяма увереност, отколкото всъщност изпитваше.

Кейди въздъхна дълбоко и кимна.

— Може да ни отнеме известно време, докато разберем как да го направим — прошепна тихо Джейк.

Огледа смесицата от култури наоколо, но това само засили притесненията му. Всъщност роди ново опасение. Ако тези хора — при това след толкова векове — не бяха намерили начин да активират портала, който да ги върне у дома, каква надежда имаше да го направи той? Запази страховете си за себе си и взе ръката на Кейди в своята. Тя му отговори с леко стискане. Все пак бяха заедно и можеха да разчитат един на друг.

Процесията им бе започнала да привлича все повече и повече внимание. Хората ги сочеха с пръсти, хлапетата подтичваха, за да подръпнат раницата на Джейк или да огледат с любопитство дрехите на Кейди. Херонид и ездачите непрекъснато ги пропъждаха.

Едно египетско момиченце — едва ли бе на повече от пет годинки — с обръсната глава и гримирани очи, пренебрегна предупрежденията на Херонид и се втурна към Кейди. Поднесе й цвете с пурпурни венчелистчета:

— Много си красива — каза то.

Кейди прие и подаръка, и комплимента.

— Благодаря!

Джейк забеляза облекчението в гласа й, последвало този толкова обикновен жест на гостоприемство. Кейди пусна ръката на Джейк и хвана цветето с две ръце. На устните й заигра едва забележима усмивка. Може би този дребен жест й бе дал нещо, за което да се хване, сламка, която да й позволи да събере сили.

Дали не е бил основан така Калипсос?

С помощта на един най-обикновен поздрав.

Джейк насочи вниманието си към следващия завой. Право пред тях изникна замъкът Калакрис. Забеляза стражите по стените му. Запита се как ли ще ги посрещнат там.

Погледна към Марика. Лицето й бе угрижено. Това не вещаеше нищо добро.