Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (30)

28.
Последната битка

Крачеха към пирамидата, облечени в бронзовите брони, които Ба’чук бе взел на заем от една ковачница в селото на ур. Обратният път към големия храм им се струваше три пъти по-дълъг. Времето ги притискаше с такава сила, че Джейк бе готов да се закълне, че едва ли не усеща как слънцето се върти около Земята и се кани да възвести новия ден.

Тежестта на бронзовия нагръдник също му напомняше с какъв товар и с каква отговорност се бе нагърбил. Опасенията му нарастваха с всяка измината стъпка.

Ако се проваля?

Ако съм объркал нещо?

Най-сетне Ба’чук поведе Марика и Джейк по най-долните нива на пирамидата, след което започнаха да се изкачват бързо към залата с кристалното сърце. Когато Джейк прекоси помещението със златния календар на маите, погледът му пробяга по непознатите букви върху стените, по картата на Пангея и по двете зъбчати колела на пода. Ръката му стисна часовника в джоба. Искаше да спре — краката му като че ли сами забавиха ход — но разгадаването на тази мистерия трябваше да почака. Струваше му известни усилия, за да се отправи по каменните стъпала, които водеха към залата над тях.

В голямата зала нищо не се бе променило. Необичайното усещане за натиск продължаваше да пулсира с всяко завъртане на кристалното сърце. Необикновените глифове продължаваха да се въртят и да образуват хиляди комбинации, докато сферата се рееше във въздуха точно под купола. Двете малки сфери, разположени под голямата — наситено алената и сребристо синята — продължаваха да светят. Изумрудената обаче бе помръкнала до такава степен, че изглеждаше почти черна.

Джейк приклекна, за да я огледа отблизо, а Марика надвисна над рамото му.

— Дали не сме закъснели? — попита тя.

Джейк огледа камъка.

— Не зная.

В сърцевината плуваха тъмни сенки, тя приличаше на катраненочер водовъртеж от поквара, злини и смърт. Не разполагаха с много време.

Джейк се изправи и погледна към главния вход на пирамидата. Тунелът, който водеше нагоре, тънеше в непрогледен мрак. Очакваше всеки момент от там да се появи някой демоничен гракил.

— Хайде — подкани ги той и ги поведе към началото на тунела, след което се обърна към Марика. — Ти остани в залата. Аз ще отведа Ба’чук по-навътре в тунела. Знаеш какво трябва да направиш, нали?

Очите на Марика бяха уголемени от страх, част от който бе свързан с Джейк.

— Бъди предпазлив!

Момчето кимна, макар планът му да бе всичко друго, но не и предпазлив. Когато понечи да й обърне гръб, Марика изведнъж се хвърли към него и силно го прегърна. Едва тогава го пусна да върви.

Джейк се изчерви. Отвори уста, но не успя да намери подходящите думи.

— Върви! — подкани го тя и дори го побутна лекичко. — Какво чакаш?

Джейк примигна. Остана все така безмълвен. Обърна се и хукна по наклонения тунел. Сърцето му щеше да се пръсне в гърдите, но чувствата, предизвикали подобно вълнение, бяха красиви и благородни.

След като измина половината път и почти изгуби от погледа си Марика, той спря и каза на Ба’чук:

— Остани тук. Трябва да продължа сам.

Ба’чук протегна ръка и го хвана над китката. Това бе обичайното здрависване на ур. Джейк отвърна на жеста му. И двамата поемаха огромен риск, който можеше да им коства живота.

Джейк продължи, тъй като трябваше да измине сам последната част. С приближаването към изхода, тунелът ставаше все по-светъл. След миг звездното небе изпълни кръглия вход към пирамидата.

Джейк забави крачка. Имаше основателна причина да го направи.

Черни сенки скриха звездите. Чу крясъци и съскания, а също и пляскане на кожести крила и драскане на нокти върху камък. Гракилската орда се бе събрала край самия вход.

Джейк пристъпи напред, докато по тялото му не премина необичайна тръпка. Косъмчетата на ръцете му настръхнаха. Бе изпитал същото, докато пропадаше към този свят и докато минаваше под Рухналата порта, но тези събития му се сториха толкова отдавнашни, сякаш се бяха случили в някой друг живот. Този път изтръпването бе далеч по-слабо. Само това бе останало от защитното поле. Но все пак то изглеждаше достатъчно силно, за да държи гракилите вън от храма. Така поне се надяваше Джейк.

Стоеше и чакаше, а тръпката минаваше по цялото му тяло.

Джейк насочи поглед към долината. Тъй като стоеше нависоко, можеше да я огледа цялата чак до източния рид. Небето беше започнало да се прояснява. Нямаше повече време за губене.

Изведнъж сви шепи около устата си.

— Ехо! — извика той.

В отговор от стълбите над него скочи нещо огромно и се приземи едно стъпало под отвора. Огромната сянка се завъртя и разкри дълго черно острие, изработено сякаш от парче полиран обсидиан. Тя разпери крила и скри небето.

Гракилски властелин.

Джейк коленичи, като внимаваше да остане в обсега на отслабеното защитно поле. Гракилът впери черните си очи в него.

— Аз съм Джейк Ренсъм! — извика момчето, като се надяваше чудовището с лице на прилеп да разбира думите му. — Аз съм един от новодошлите!

Гракилът изкачи стъпалото и се озова на площадката пред входа. Джейк стоеше достатъчно близо до него, за да види напуканите му пожълтели нокти и сплескания му нос. Гракилът вдигна сабята си и я насочи към сърцето на момчето.

Джейк потръпна в бронята си, но трябваше да спечели още няколко мига. Затова вдигна ръце встрани и разкопча бронзовия си нагръдник. Остави го да издрънчи по каменния под в недвусмислен знак, че се предава.

Последната идея бе на Марика. Джейк не откъсваше поглед от острието на гракилската сабя. Започна да се съмнява доколко разумна е била нейната стратегия. Трябваше обаче да я следва. Нямаше връщане назад.

Вдигна ръце.

— Предавам се! — извика той на чудовището. — Но само на твоя господар! Само на Калверум Рекс!

Гракилският властелин се приведе напред. Тесните му като цепки ноздри се отвориха и затвориха. На изток небето, което Джейк успя да зърне зад крилата на звяра, продължаваше да светлее с приближаването на изгрева. Срокът, определен от Калверум Рекс, в който Джейк и Кейди трябваше да се предадат, изтичаше с появата първите слънчеви лъчи.

Нямаше повече време.

— Предавам се! — извика той отново. Изкашля се, за да прочисти гърлото си. Гърдите му се бяха свили от страх. Въпреки това повтори своя ултиматум — Но ще се предам само на вашия крал!

Гракилският властелин го изгледа изпитателно, сетне махна с кожените си крила и се извъртя с гръб към него. Отвратителната му зурла нададе пронизителен крясък, който отекна из долината.

Викът му бе повторен от останалите гракили от ордата. Скоро цялата долина кънтеше от техните ужасни викове. Така предаваха съобщението на Калверум Рекс.

Дали обаче той щеше да приеме ултиматума?

Да или не?

И двата отговора ужасяваха Джейк.

 

 

Очакването се проточи агонизиращо дълго. Сърцето на Джейк сякаш се качи в гърлото му и запулсира там с всичка сила. Като капак на всичко, когато Джейк коленичи край отвора на пирамидата, усети, че изтръпването на кожата му изчезва. Енергията на защитното поле бе на привършване.

Гракилският властелин стоеше на разстояние и не помръдваше от външните стъпала, но колко дълго щеше да продължи това?

С колко още време разполагам?

Огледа небето. На изток хоризонтът започна да розовее. Изгревът приближаваше бързо. Скоро щеше да настъпи срокът, определен от Калверум Рекс. Страховете на Джейк се усилиха. Тревогата му за Кейди тежеше като студен камък в стомаха му.

Но не можеше да направи нищо друго, освен да чака.

След броени минути първите слънчеви лъчи щяха да хвърлят ярка светлина върху входа на пирамидата. Въпреки че сърцето му биеше силно, си спомни значението на ориентацията на храма и това бе нещо, което бе научил от баща си. Всички храмове на маите били построени така, че да посрещнат първата светлина на новия ден. В интерес на истината, входните врати на големите каменни катедрали в Европа също гледаха на изток.

Зачуди се дали тази традиция произхожда оттук, от същия този храм. Преди да успее да поразсъждава по въпроса, виковете на гракилската орда изведнъж спряха. Внезапно мълчание покри цялата долина като одеяло.

Джейк се изправи разтревожен на крака. Гракилите, накацали по стъпалата на пирамидата, коленичиха и сведоха глави. Крилата им бяха сгънати зад гърбовете. Джейк забеляза нещо да лети в небето. Размахът на крилата му бе невъобразимо голям и нарастваше с всеки удар на сърцето на Джейк.

Приличаше на летящ гущер с размерите на пътнически самолет.

Как нещо толкова огромно успяваше да се задържи във въздуха? Струваше му се невъзможно. А гробовното мълчание само правеше приближаването му още по-зловещо. Съществото летеше към храма, без да издава нито звук, приличаше повече на сянка, отколкото на създание от плът и кръв.

То се спусна надолу, докато мрачният му силует се понесе над върховете на дърветата от Свещената гора. Приличаше на птеранодон, най-големия от всички птерозаври, най-зловещия от всички летящи динозаври. Когато се понесе към пирамидата, короните на дърветата зашумяха от силата на въздушната струя, все едно самите дънери потръпваха от страх и ужас.

Съществото внезапно се устреми нагоре, полетя толкова бързо и толкова нависоко, че Джейк го изгуби от погледа си. Мускулите на краката му изтръпнаха. Едва не пристъпи прага, за да не изгуби сянката от поглед. Вместо това той напрегна цялото си тяло и остана на място.

За свой късмет…

Миг по-късно птерозавърът кацна на пирамидата и сянката му изпълни половината стъпала. Гракилите се пръснаха на всички страни, а един от тях бе премазан от тежките му крака. Умря в агония и писъци.

Джейк събра целия си кураж, за да не помръдне от прага. Всичко зависеше от това да остане на мястото си.

Птерозавърът наведе глава и разпери крила, сякаш се опитваше да обгърне цялата пирамида с тях. Макар съществото да бе огромно, Джейк не успяваше да види добре неговите очертания. Тялото му бе обгърнато в сенки, които се движеха и пулсираха по него.

Издължената му тясна глава се озова едва на няколко метра отляво на входа към пирамидата. Обвита в сенки, наподобяващи лъвска грива, главата завършваше с крокодилска муцуна, осеяна с разкривени остри зъби. Джейк бе виждал достатъчно вкаменелости на птеранодони, за да знае, че това не е обикновен птерозавър. Най-малкото, защото те нямаха зъби.

Онова, което накара Джейк да стисне здраво своите зъби, бяха очите. Две черни орбити, подобни на полирани диаманти, се впиха в него. Бяха празни и бездънни тунели, водещи към места, в които винаги отекваха писъци и течаха реки от кръв.

Но дори това не бе най-страшното.

Облакът от сенки, обгърнал врата на птерозавъра, се спусна надолу и запълзя по стъпалата на пирамидата. Останалите гракили отстъпиха назад, запрепъваха се един в друг, за да избягат колкото се може по-далеч от него. Сенките върху стъпалата постепенно придобиха човешки очертания.

Мъжът бе огромен, на ръст надхвърляше два метра. Носеше черна броня, която го покриваше от главата до петите. Фигурата му бе увенчана от шлем, украсен с чифт рога, но за разлика от онези, които украсяваха шлемовете на викингите, тези се виеха и гърчеха в невъзможни чупки, сякаш растяха от черепа на звяр, подлаган на ужасяващи мъчения през целия си живот. Мъжът заизкачва стъпалата и се устреми решително към момчето.

Джейк се опита да различи някакви черти, но под шлема се криеха само сенки. Въпреки това той знаеше кой приближаваше храма.

Калверум Рекс.

Кралят на черепите.

Джейк осъзна грешката си. Калверум Рекс не носеше броня. Онова, което покриваше тялото му, бяха сенки, много гъсти сенки. Те следваха очертанията му и лъщяха като черно масло върху кожата. Но вместо да се носят на талази и да трептят във въздуха, сенките обгръщаха тялото му съвсем плътно, сякаш самият мрак се боеше от онова, което се криеше в сърцето на Калверум Рекс и се опитваше да скрие този ужас от света.

Да, сенките бяха бронята на Калверум Рекс.

Макар да не виждаше очите му, Джейк знаеше, че те са вперени в него. Кожата му настръхна и това бе тръпка, която нямаше нищо общо със защитното поле на храма. Искаше му се да побегне и да не спре да тича. Но не помръдна. Ужас, по-силен от целия му кураж, го бе приковал на едно място.

Калверум Рекс изкачи последното стъпало и се извиси над входа на пирамидата. Протегна ръка към Джейк, а той отстъпи назад. Знаеше, че едно докосване е достатъчно, за да го убие.

Ръката продължи да се приближава, но посягаше предпазливо, сякаш опипваше непозната територия. Когато докосна отслабналото защитно поле, по черните пръсти затанцуваха изумрудени пламъци и прогониха сенките. Мракът отстъпи и на негово място се появиха пръсти, покрити със сиво-зелени люспи и увенчани с дълги жълтеникави нокти.

Никой човек не притежаваше подобни ръце, никой, който бе запазил човешкото в себе си.

Сенките, покриващи Калверум Рекс, потръпнаха от задоволство. Той знаеше, че защитното поле няма силата да го спре. Единствената пречка, застанала между Краля на черепите и сърцето на пирамидата, където се криеше силата на храма, бе едно момче от Норт Хемпшир, Кънектикът.

В мига, в който Джейк също осъзна това, направи първата плаха крачка назад.

Задоволството на Калверум премина в мрачно веселие. След като защитното поле не действаше, нищо не бе в състояние да го спре. Джейк нямаше къде да се скрие.

Калверум Рекс проговори и изрече думи, които смразиха като лед кръвта на момчето.

— Ела при мен…