Серия
Джейк Ренсъм
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jake Ransom and the Skull King’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Първа част
Три години по-късно

1.
Училищна скука

Джейк Ренсъм седеше на чина и се молеше стрелките на часовника да отброят колкото се може по-бързо последните минути от часа му по история.

Още двайсет и четири минути и той щеше да бъде свободен.

Да се озове далеч от прогимназията „Мидълтън“ за цяла седмица!

Най-после щеше да свърши малко истинска работа. Вече бе съставил план какво ще прави през всеки един ден от едноседмичната ваканция: да изследва богатото находище от вкаменени черупки на древни мекотели, които бе открил в каменната кариера зад дома си, да присъства на премиерата на „Необикновени кварки и още по-необикновени квантови загадки“, най-новата книга на един от любимите му физици, и да вземе автограф от него, да чуе първите четири лекции на прочут антрополог относно канибалските племена в Борнео (кой да предположи, че сотираните очи имали сладък вкус?), и още, и още.

В момента обаче се вълнуваше единствено от това, последният училищен звънец да бие колкото се може по-скоро, за да го освободи от затвора, наречен осми клас.

Бягството не се очертаваше да бъде лесно.

Преподавателката по история, професор Агнес Траут, плесна с костеливите си ръце и отново привлече вниманието му. Бе застанала отстрани на катедрата. Висока и слаба като парче тебешир, тя изглеждаше също толкова суха и скучна. Вдигна поглед над събраните си длани и огледа класа.

— Имаме време за още един доклад — обяви тя.

Джейк извъртя очи. Ох, ужасно…

Класът споделяше реакцията му. Из стаята се разнесоха охкания и пъшкания, но единственото, което постигнаха те, бе да накарат преподавателката да присвие устни в още по-тънка линия.

— Можем да чуем още два доклада и да останем след последния звънец — предупреди тя.

Класът замлъкна на бърза ръка.

Професор Траут кимна и се върна на бюрото си. Проследи с пръст списъка от имена и избра следващата жертва, която да изнесе доклад. На Джейк му се стори забавен начинът, по който слабите и рамене се повдигнаха към ушите. Добре знаеше кое е следващото име в списъка, съставен по азбучен ред, но то като че ли изненада преподавателката.

Тя се изправи и изви устни в недоволна усмивка.

— По всичко изглежда, че следващият доклад ще бъде изнесен от Джейкъб Ренсъм.

В класната стая се понесе нова вълна от стонове. Преподавателката дори не си направи труда да усмири класа. Очевидно вече съжаляваше за решението си да изиска още един доклад, преди да излязат във ваканция. Но след като бе прекарал повече от година в нейния курс, Джейк добре знаеше, че професор Агнес Траут е вманиачена на тема ред, дисциплина, правила. Интересуваше се повече от наизустяването на дати и имена, отколкото от задълбоченото разбиране на историческите процеси. Затова, след като бе направила първата крачка, тя нямаше друг избор, освен да го покани да излезе пред класа.

Джейк остави на чина учебниците и бележките си. Беше запаметил целия си доклад. Стана и с празни ръце и се запъти към черната дъска, приковавайки погледите на съучениците си. Макар миналата година да бе прескочил един клас, той си оставаше втори по височина. За нещастие, да се открояваш в тълпата невинаги бе предимство, особено в училище, особено след като си прескочил. Въпреки всичко, Джейк вървеше към дъската с изправени рамене. Сякаш не забелязваше погледите, устремени към него. Той не робуваше на модните тенденции и сутрин обличаше първото, което попаднеше пред очите му, независимо дали бе чисто, или не. Затова днес се оказа облечен в протрити джинси, стари баскетболни кецове, избеляло зелено поло и разбира се, задължителното за училището морскосиньо сако с бродирана върху джобчето му златиста училищна емблема. Дори пясъчно русата му коса бе пропуснала последната мода, която изискваше момчетата да се подстригват съвсем късо. Вместо това, тя покриваше цялото му чело.

Досущ като на баща му.

Или поне според последната снимка на родителите му, преди тяхното изчезване три години назад в джунглите на Централна Америка. Джейк не се разделяше със снимката, която бе залепил в тетрадката си. На нея Ричард и Пенелопе Ренсъм се усмихваха, изглеждаха весели и щастливи. Бяха облечени в дрехи с цвят каки, а в ръце държаха маянски камък, покрит с тайнствени знаци. Краищата на снимката бяха извити и почернели от огъня, опожарил планинския им лагер.

Под снимката бе залепено парче амбалажна хартия. Върху него, с почерка на баща му, бе изписано името на Джейк заедно с адреса на семейната къща в Норт Хемпшир, Кънектикът. Пакетът бе пристигнал шест седмици след като бандити бяха нападнали лагера на родителите му.

Оттогава бяха изминали три години.

Това беше последната и единствена връзка на Джейк с родителите му.

Когато излезе пред класа, Джейк докосна тънката връвчица около врата си. Напипа под памучното поло миниатюрния предмет, окачен на връвчицата, и го притисна към гърдите си. Последният подарък от неговите родители. Докосването му подейства успокояващо и му помогна да се концентрира.

Застанала до него, преподавателката се прокашля:

— Мистър Ренсъм ще ни предаде… а…, искам да кажа, ще ни изнесе доклад на тема…

— Моят доклад — прекъсна я Джейк — е посветен на астрономическите познания на маите по отношение на процесията на равноденствието.

— Да, да, разбира се. Равноденствието. Много интересно, мистър Ренсъм. — Преподавателката кимна, може би дори прекалено енергично.

Джейк подозираше, че професор Агнес Траут не разбира добре темата на доклада. Тя отстъпи назад към бюрото си, сякаш се боеше да не би някой да й зададе въпрос. Подобно на всички останали, и тя бе чувала историята с мистър Ръшбейн, учителя по геометрия. Как получил нервна криза, след като Джейк оборил пред целия клас една от неговите теореми. Сега всички преподаватели в „Мидълтън“ се отнасяха с известна боязън към Джейк. Кой ще бъде следващият?

Момчето взе парче тебешир и написа няколко изчисления върху дъската.

— Днес ще ви покажа как маите са успявали да предскажат такива астрономически събития като слънчеви затъмнения, подобно на онова, на което станахме свидетели миналия вторник…

Хартиено топче удари черната дъска точно до ръката му, пръстите му се свиха рязко, счупиха тебешира и той изскърца върху дъската.

— И успявали ли са да го направят?

Джейк позна гласа. Крейг Браск, защитник от училищния отбор по футбол. Докато Джейк беше прескочил един клас, Крейг беше повтарял. Затова се бе превърнал в мишена за якия, мускулест троглодит.

— Мистър Браск! — намеси се професор Траут. — Няма да търпя глупостите ви в моя час. Мистър Ренсъм изслуша вашия доклад с нужното уважение.

С уважение? Докладът на Крейг бе посветен на последната битка на Къстър.

Бе объркал дори думите на генерала, изречени преди да загуби битката: „Пипнахме ги тези проклети индианци. Сега ще ги довършим и ще се приберем у дома“.

Когато заглъхнаха и последните хихикания, Джейк пое дълбоко дъх, за да се успокои, и се накани да продължи доклада си. В подготовката си за него бе натрупал задълбочени познания върху това колко опитни астрономи са били маите и колко добре са разбирали движението на космоса. Това проучване му бе помогнало да се почувства по-близо до родителите си. В края на краищата, те бяха посветили на маите целия си живот.

Сега обаче, застанал пред черната дъска, Джейк изведнъж почувства скуката, обхванала съучениците му. Тръсна леко глава, взе гъбата и изтри изчисленията, които бе написал преди малко. Не това искаше да чуе класът. Обърна се с лице към тях, прокашля се и започна смело.

— Добре известно е, че маите са извършвали човешки жертвоприношения. Изваждали са дори сърцата на жертвите си и са ги изяждали…

Внезапната промяна на темата мигом прогони отегчените погледи на съучениците му.

— Отвратително! — възкликна Сали ван Хорн, която седеше на първия ред, но се изправи на стола си.

Джейк нарисува на дъската очертанията на човешко тяло и описа с най-големи подробности методологията на ритуалните жертвоприношения: от видовете ножове, използвани при разрязването на тялото, до начина, по който кръвта от жертвения олтар е била събирана в специални купички. Когато иззвъня последният звънец, никой в стаята не помръдна. Един ученик вдигна ръка и попита:

— Колко хора са убили?

Преди Джейк да успее да отговори, професор Траут го накара да замълчи с едно движение на ръката.

— Да, много интересно, мистър Ренсъм. Мисля, че това бе достатъчно за днес.

Изглеждаше леко позеленяла, вероятно заради описанието как маите са използвали костите и вътрешностите на жертвите, за да предсказват времето.

Джейк прикри леката си усмивка, докато се връщаше към чина и изтръскваше тебеширения прах от дланите си. Неколцина от съучениците му посрещнаха края на доклада му с ръкопляскания, но както обикновено, мнозинството не му обърна внимание. Наблюдаваше ги как си тръгват на групички по двама-трима като се смеят и шегуват.

Джейк беше нов в класа и така и не бе успял да се сприятели с никого, но нямаше нищо против. Животът му бе достатъчно запълнен, за да скучае. Беше твърдо решен да тръгне по стъпките на родителите си, затова трябваше да подготви и тялото си, и ума си, за да постигне своята цел.

Стигна до чина си, взе раницата и видя, че тетрадката му е отворена. Спря за миг, за да погледне отново снимката на родителите си от вътрешната страна на корицата, сетне затвори тетрадката, преметна раницата си през рамо и се насочи към вратата.

Една седмица нямаше да мисли за училище.

И нищо нямаше да е в състояние да обърка плановете му.

 

 

Джейк се спусна тичешком по мраморните стълби, озова се под ярките лъчи на пролетното слънце и се отправи към колелото си.

Весел смях привлече вниманието му. Под един разцъфнал кучешки дрян седеше сестра му Кейди. Беше се подпряла на ствола на дървото, облечена в златистожълтата униформа на старша мажоретка. Около нея се бяха скупчили още три момичета, облечени по същия начин, но определено си личеше, че тя е тарторката. Освен това бе приковала вниманието и на половин дузина момчета от по-горните класове, до едно облечени в спортни якета.

Тя се засмя на нещо, което едно от момчетата каза. Отметна глава с добре отработен жест и косите й, един-два нюанса по-светли от тези на Джейк, се спуснаха върху раменете й като водопад от златна коприна. Протегна крак, уж да се разкърши, но Джейк добре знаеше, че целта на упражнението е най-вече да демонстрира дължината на крака и новата сребърна гривна на глезена. Опитваше се да привлече вниманието на капитана на футболния отбор, но той изглеждаше по-заинтригуван от това да се побутва с един от съотборниците си.

За миг, за един съвсем кратък миг, погледът на Кейди регистрира приближаването на Джейк. Той видя очите й да се присвиват предупредително и да очертават забранената територия, в която навлиза.

Джейк понечи да заобиколи групичката. Ускори крачка, подготви се да направи широк полукръг около събралия се елит на „Мидълтън“. Съсредоточил вниманието си изцяло върху това, той не видя Крейг Браск чак докато едва не се сблъска с него.

Крейг Браск протегна рязко огромната си длан, заби я в гърдите на Джейк и сграбчи ризата му.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Крейг Браск се извисяваше с едва глава над Джейк, а на тегло беше два пъти колкото него. Рижата му коса бе подстригана съвсем късо, почти като набола четина, а лицето му бе обсипано с толкова много лунички, че изглеждаше така, сякаш се изчервява непрекъснато. Крейг беше навил ръкавите на училищното си яке, за да покаже здравите си, почти маймунски, ръце.

— Остави ме на мира, Браск — предупреди го Джейк.

— Или какво?

Около двамата започнаха да се събират ученици. От тълпата се разнесоха подхилквания.

Когато Крейг се обърна и се ухили на множеството, Джейк протегна ръка, хвана палеца му и го изви. През последните три години бе изучавал не само древни цивилизации. Бе подготвял не само ума, но и тялото си посредством тренировки по таекуондо три пъти седмично.

Крейг изохка и той отпусна хватката си. По-едрото момче отстъпи неуверено назад.

Джейк не искаше свадата да ескалира, затова се обърна и тръгна към колелото си. Само че Крейг се хвърли напред и го хвана за яката, явно не искаше да го пусне просто така.

Джейк почувства как плетената кожена връвчица около врата му се скъсва от дърпането. От тежестта окаченият на нея предмет се плъзна надолу към корема му и спря на мястото, където полото му бе затъкнато в джинсите.

Обзе го гняв, изгарящ и заслепяващ гняв.

Без да се замисля дори за миг, Джейк се обърна и нанесе светкавичен удар с крак в гърдите на Крейг.

Крейг полетя назад и падна по гръб. Опорният крак на Джейк се подхлъзна в тревата и той също падна назад, оголвайки зъби.

Някой извика:

— Кейди, това не е ли брат ти?

Джейк погледна през рамо. Елитът на „Мидълтън“ до последния човек, включително и капитанът на футболния отбор, гледаше към тях.

Ранди Уайт се намръщи и тръгна към тях. Останалите го последваха, включително и сестрата на Джейк.

Когато стигна при тях, Ранди посочи с пръст носа на Крейг:

— Браск, остави хлапето на мира.

Заповедният тон в гласа му не оставяше място за спорове.

Крейг разтри наранените си гърди и се намръщи.

Ранди подаде ръка на Джейк, но той успя сам да се изправи на крака. Не желаеше помощ от никого. Почисти джинсите си отзад. Ранди сви рамене и му обърна гръб, но не и преди да измърмори:

— Шантаво хлапе.

Елитът се отдалечи, но Кейди остана. Хвана Джейк за лакътя и наведе глава към ухото му:

— Престани да ме злепоставяш — изсъска тя през стиснати зъби.

Аз да злепоставям теб?

Джейк се отърси от хватката на сестра си и отвърна на погледа й. Макар да бяха еднакво високи, Катрин Ренсъм бе с две години по-голяма.

Лицето на Джейк почервеня повече, отколкото по време на сблъсъка с Крейг. Не успя да изрече нито дума и извади скъсаната връвчица изпод ризата си. Предметът, който висеше на нея, падна в разтворената му длан.

Беше златна монета. Всъщност, беше само половин златна монета; явно е била счупена на две половини с назъбени краища, върху всяка бе изобразен маянски символ. Тя проблесна на слънцето и привлече погледа на Кейди. Лявата й ръка посегна към собствения й врат. Нейната половина от същата монета висеше на изящно златно синджирче около врата ѝ.

Двете половини от монетата бяха пристигнали в колет преди три години, заедно с лагерния дневник на баща им и тетрадката със скици на майка им. И двете деца нямаха представа нито кой им ги беше изпратил, нито защо. Оттогава обаче нито Кейди, нито Джейк се разделяха със своята половина от златната монета.

Джейк се вгледа в половинката, която държеше в ръка. Слънчевите лъчи се отразяваха от полираното злато и караха символа да заблести още по-ярко. Подобни символи се наричаха глифи.

pic003.jpg

Глифът върху неговата половина от монета изобразяваше маянската дума be, която се произнасяше бей и означаваше път.

Джейк отново се зачуди какво ли означава тя. Трябваше да е нещо важно. Обърна гръб на сестра си, пъхна монетата в джоба си и закрачи сковано към колелото си, което бе оставил заключено с верига.

Скоро вече въртеше педалите. Как му се искаше никога повече да не се връща в това отвратително училище.

Сърцето му бе изпълнено с едно-единствено желание и нямаше намерение да се разсейва с други.

Докато натискаше педалите с една ръка опипа джоба на панталоните си. Потърка монетата през плата, сякаш бе лампата на Аладин.

В сърцето на Джейк имаше място за едно-единствено желание: да открие какво се бе случило с майка му и с баща му.

Ето защо полагаше толкова усилия.

За да се надява, че ще разкрие истината около смъртта на родителите си — и да разбере защо са били убити — трябваше първо да стане като тях. Крушата не пада по-далече от дървото. Джейк трябваше да тръгне по техните стъпки.

Изпълнен с решителност, Джейк стана от седалката и натисна яростно педалите по стръмния хълм, който водеше към дома им.

Нищо друго нямаше значение.