Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (12)

10.
Белият път

Джейк прегърна сестра си, преди да ги разделят. Почувства се неловко. Не можеше да си спомни кога я бе прегръщал за последен път. Освен това всички ги наблюдаваха, което направи неудобството му двойно по-голямо. Прошепна в ухото й, полагайки усилие да изрече думите на английски, а не на общия език, защото не искаше никой да ги чуе.

— Наблюдавай всичко. Събирай знания.

— Какво трябва да правя?

— Забавлявай се. Сприятелявай се.

Това бе умение, което Кейди бе овладяла до съвършенство, а Джейк на свой ред изобщо не владееше. Когато ставаше въпрос за шпиониране обаче, подобна дарба бе от изключително значение.

Тиберий се покашля зад тях.

— Достатъчно. Мръква се, а ни чака още много работа.

Джейк отстъпи назад. Кейди, която вече не прегръщаше брат си, като че ли не знаеше какво да прави с ръцете си. Най-накрая ги скръсти на гърдите, но изражението й издаваше безпокойство.

Астрид пристъпи към Кейди и я докосна по лакътя.

— Борнхолм не е далеч, но ако не тръгнем веднага, вечерята ще изстине.

Кейди се сбогува с Джейк с последен отчаян поглед, сетне тръгна с Астрид към изхода на залата. Джейк ги наблюдаваше как се отдалечават.

— Не се притеснявай, ah xi’paal — успокои го бащата на Марика, превключил внезапно на езика на маите. — Ще виждаш сестра си поне веднъж дневно… в краен случай през ден. Дотогава, позволи ни да ти покажем къде ще живееш.

Марика улови крайчеца на елека му и го задърпа към свода отдясно на горната банка.

— Двамата с татко живеем в Кулата на просвещението, както и всички останали магистри в Калипсос. — Нефритените й очи проблеснаха свенливо. — Ела, нека ти покажа…

— Мари, остави приятеля ти да си поеме дъх — сгълча я баща й. — Ще имаш достатъчно време да го разведеш наоколо, но предполагам, че в момента една вечеря би го заинтригувала далеч повече от разходката.

Стомахът на Джейк изкъркори в знак на съгласие.

Марика го поведе към свода, при тясна вита стълба. Когато Джейк се озова пред нея, се поколеба дали да поеме нагоре, или надолу.

— Долу са покоите на магистър Захур. Той живее в приземните етажи на кулата, където държи клетки с малки животни от джунглата за своите изследвания върху алхимията на живота — каза Марика.

Джейк си спомни татуираният египтянин. Забеляза и как устните на Марика се изкривиха в знак на неодобрение; заниманията на магистъра очевидно не й допадаха.

Марика повлече Джейк нагоре по стълбите.

— Първите етажи принадлежат на магистър Осуин. — Тя понижи глас, докато прекосяваха неговите покои и се опита да прикрие усмивката си. — Той не обича да изкачва повече стълби от необходимото — освен ако на върха не го очаква нещо за ядене.

След като изкачиха още няколко етажа, двамата се озоваха пред площадка, от която тръгваше късичък коридор, завършващ пред дървена врата. Марика извади от джоба си дълъг месингов ключ и го пъхна в ключалката. Чу се изщракване, Марика натиска дръжката на бравата и отвори вратата.

— Нашият дом — обяви тя и покани Джейк да влезе преди нея.

Той се озова в просторна дневна с кръгла форма. Други коридори водеха към съседните стаи, а тясна стълба се изкачваше до втория етаж. Тъй като нямаше прозорци, стаята се осветяваше от светещи кристали с кехлибарен цвят, които висяха на железни вериги, закачени на дървените греди по тавана.

В центъра на помещението имаше кръгла маса, отрупана вече с бели керамични съдове — от краищата на капаците им излизаше пара, разнасяше се аромат на подправки и къкреща яхния. От едната страна се издигаше купчинка питки. От другата — голям съд, пълен с плодове с бодлива кора с размерите на малки пъпеши.

Джейк пристъпи към масата, но с периферното си зрение забеляза някакво движение вляво. Обърна се навреме, за да види как безшумно се затваря тясна врата, малко по-широка от дъска за гладене.

— Кой…? — обърна се към Марика и баща й. — Някой друг живее ли с вас?

— Сега сме само ние двамата… — каза магистър Балам с тъга в гласа. — Ела, да вечеряме, докато храната не е изстинала.

Докато се настаняваше на масата, Джейк изви глава към тясната врата. Може би му се бе привидяло. Обърна се към масата и се зае с храната, следвайки примера на Марика, която използваше питките като тортили, отрупвайки ги с парчета месо от една от керамичните купи.

Хлябът бе мек и топъл, а месото се топеше върху езика му. Ядеше бързо, не си даваше сметка колко гладен е бил всъщност. След няколко хапки обаче, лицето му почервеня и той започна да маха с ръка пред устата си. Това като че ли подсили лютенето.

Марика посрещна с усмивка страданието му.

— Огнени чушки.

Паренето стихна достатъчно, за да може да говори.

— Те са… вкусни са.

Бащата на Марика го потупа по гърба, без да спира да дъвче. Очите на мъжа се напълниха със сълзи.

— Много са люти! — едва успя да изрече.

Марика започна да подканя Джейк да опита всички блюда на масата. Взе един малък керамичен чайник и му наля в чашка гъста тъмна течност. Той се намръщи при вида на топлата напитка с цвят на кал, но взе чашката и я помириса. Очите му се разшириха от изненада, характерният познат аромат му напомни за дома.

— Шоколад! — Всъщност не би трябвало да се изненадва. Именно маите бяха изобретили шоколадовите напитки. Отпи мъничко. Шоколадът бе по-горчив и по-гъст, отколкото бе свикнал. Може би няколко бели ружи щяха да го подсладят…

— Ние го наричаме какао — каза Марика.

Джейк кимна и отпи отново. Усети, че бащата на Марика го изучава отстрани и си придаде равнодушен вид. Не искаше никой да разбере колко добре познава обичаите на маите. И без друго изпитваха подозрения към него.

Когато приключиха с вечерята, стомахът му бе толкова пълен, че той се облегна назад на стола си. Бащата на Марика, който седеше вдясно от него, стори същото и се оригна толкова силно, че чиниите издрънчаха.

Марика изглеждаше ужасена.

Баща й се престори, че нищо не се е случило, намигна на Джейк и стана.

— Трябва да прочета някои неща в кабинета си, преди да си легна. Мари, защо не покажеш на младия Джейкъб стаята му.

— Татко, а може ли преди това да му покажа Астромикона? Гледката оттам може да му се стори интересна.

Когато баща й се съгласи, Марика скочи на крака и буквално измъкна Джейк от стола му.

— Но няма да пипате нищо, нали, Мари?

— Разбира се, татко.

— И не се бавете прекалено! — извика баща й, докато отваряше една от вратите. Джейк успя да надзърне над рамото му и да види писалище, отрупано със свитъци и листове пергамент, и лавици с наредени по тях още книги и книжа.

Джейк отправи изпълнен с копнеж поглед към кабинета. Вероятно някъде в онези купчини с книги се криеше отговорът на въпроса къде се намира, как бе попаднал тук и как можеше да се върне у дома.

Марика го поведе към вратата, която водеше към спираловидната стълба. Преди да се усети, вече се катереше след нея.

— Къде отиваме? — попита Джейк, опитвайки се да сдържи прозявката си. След като напълни корема си, чувстваше тялото си два пъти по-тежко.

— Ще видиш.

Докато се изкачваха, един въпрос започна да го измъчва. Все още усещаше топлия шоколад по устните си, затова попита:

— Мари, как успявате да приготвите какао тук, в Калипсос? Не ви ли трябват какаови дървета от родината?

Тя кимна.

— Научихме се да се храним с това, което расте на този свят, но не сме забравили напълно нашите традиции. Някои от хората ни пристигнаха тук със семена, които посадихме. Това е обичай, който датира от основаването на Калипсос. Всички заедно работим в хармония, но всяко племе почита родината си и се надява един ден да му бъде позволено да се върне в нея.

Джейк си представи града и започна да разбира малко по-добре това място. Калипсос не бе толкова сплав, колкото мозайка от различни култури и всяка от тях бе запазила своите уникални особености и вкусове.

Докато им бъде позволено да се върнат в родината си.

Джейк разбираше този копнеж добре, твърде добре.

 

 

— Пристигнахме — обяви Марика и взе тичешком последните стъпала.

Бяха достигнали края на спираловидната стълба. Марика бутна вратата на върха и свеж полъх на бриз погали лицата им. Горещият задух от деня бе отстъпил място на приятна вечерна прохлада. Ветрецът помогна на Джейк да прочисти паяжините, появили се в главата му след обилната вечеря.

Той се покачи на върха на кулата и се огледа с широко разтворени от изненада очи. Небето над главите им бе обсипано със звезди — с повече звезди, отколкото той бе виждал някога. Опита се да открие някое познато съзвездие, но не успя да различи нито едно. Все пак познанията му по астрономия бяха сравнително ограничени. У дома прекарваше повече време, вперил поглед надолу, а не нагоре към небосвода — издирваше фосили, четеше книги, търсеше разни улики в калта или пръстта.

Но в нощното небе грееше нещо, което не можеше да бъде сбъркано — звездна ивица, образувала бляскав свод от светлина.

— Млечният път — прошепна Джейк по-скоро на самия себе си, отколкото на Марика. Почувства по тялото му да се разлива топла вълна, обзе го онова приятно усещане, свързано с познатите неща, с дома.

Марика стоеше редом до него и също гледаше нагоре. Тя повдигна ръка и проследи светлата ивица.

— Sak be — каза тя на маянски.

Когато проумя значението на думите й, сърцето на Джейк заби учестено. Същите думи бяха изписани като символи на двете половинки от златната монета: sak be, което означаваше „бял път“.

Продължи да се взира в небето.

Млечният път, това бе Белият път на маите.

Марика продължи:

— Народът ни вярва, че Белият път води към този свят. Така сме се озовали тук.

Джейк изучаваше яркия звезден низ. Онова, което само допреди миг му се бе сторило приятно познато, сега му изглеждаше студено и необяснимо. Пръстите му стиснаха връвчицата около врата му. Поне що се отнася до двамата с Кейди, Белият път наистина ги бе довел тук.

Дали обаче щеше да е в състояние да ги върне обратно?

— Всяка вечер татко наблюдава небето, търси отговори на въпроси, свързани с времето и с този свят.

— А търси ли път към дома?

Марика кимна и понижи глас.

— Прекарва прекалено много време тук. Особено през последните години.

Посочи му покрива на кулата. По ръба й се издигаше каменна стена с височина един човешки бой, но в средата на открития покрив се издигаше огромен бронзов купол. Джейк го бе забелязал още отдолу. Беше с размерите на гараж за две коли. Бронзът бе кован и излъскан като огледало. Повърхността му отразяваше светлината на звездното небе, единствено тесни отвори близо до върха, наподобяващи резки върху слънчев часовник, нарушаваха гладките му контури.

— Астромиконът — каза Марика. — Тук работи баща ми, картографира движението на слънцето, луната, звездите. Той предсказа голямото затъмнение от вчера.

Любопитството и желанието подтикнаха Джейк да пристъпи към отвора в купола. Трябваше да надникне във вътрешността му. Когато направи първата крачка, над главата му прелетя черна сянка и скри за миг отражението на звездите. Марика също я видя и ахна от уплаха. Джейк мигом се сети за отвратителния крилат гракил. Дали противното създание не бе успяло да ги намери?

Той задърпа Марика към вратата, която водеше към стълбите. Двамата не откъсваха поглед от огромното крилато създание, което кръжеше около върха на кулата, килнало се към едното си крило. Луната го освети и стана ясно, че това не е гракил. Съществото беше прекалено голямо, покрито с тъмни пера. То сви крила, гмурна се надолу и кацна тежко, пляскайки трескаво с крила. Настани се на каменния парапет на кулата.

Марика спря да отстъпва уплашено.

— Това е един от патрулите на Калипсос.

Съществото наведе глава и разкри ездач, настанил се в седло, привързано на гърба му. С ловкост, характерна за многократно отработвано движение, мъжът развърза ремъците и взе в ръце спътника, който бе настанил зад гърба си. Сетне се измъкна от седлото и скочи върху покрива на кулата.

Патрулът направи две неуверени крачки, но изтощението го събори на колене. Положи грижливо спътника си върху каменния под.

— Доведете помощ… — дрезгаво пророни той.

Марика се обърна към вратата, която водеше към стълбите. Разнесоха се викове. Някой бе забелязал патрула и бе повикал помощ.

— Стой тук — каза Марика и хукна надолу по стълбите.

Джейк остана, ако можеше да помогне с нещо.

Крилатото създание дишаше тежко с отворен клюн, очевидно бе също толкова изморено, колкото и ездачът му. Огромната птица изглеждаше достатъчно силна да вдигне цяла крава във въздуха.

Патрулът пристъпи към простряната върху камъните фигура. Джейк направи същото и видя, че спътничката на ездача е жена. Беше облечена също като старейшината на викингите, която бе отвела Кейди — със зелена туника и ботуши до коленете. Ако съдеше по русите й коси, определено бе от племето на Астрид Улфсдотир. Джейк си припомни разговора за изчезналите ловджийки.

Явно патрулът бе намерил една от тях.

— Ела насам, момче — нареди му ездачът с железен глас, който не търпеше възражения. — Стой при нея.

Джейк се втурна напред и приклекна край плаща на жената. Патрулът стана и отиде при птицата. Погали я с ръка, сякаш за да я успокои, после отиде и взе ведрото, оставено под една ръчна помпа. На главата си носеше корона от пера със същия цвят като тези на птицата. Ако се съдеше по острите черти на лицето му, ездачът приличаше на северноамерикански индианец.

Мъжът подаде ведрото с водата на огромната птица, сетне отново протегна ръка, за да я погали.

Джейк насочи вниманието си към жената. Очите й бяха отворени, но той подозираше, че тя нищо не вижда. Гърдите й се надигаха и спускаха, но никоя друга част от тялото й не помръдваше. Дори когато Джейк улови дланта й в ръката си и я стисна лекичко — искаше да й покаже, че не е сама — тя изобщо не реагира.

От едното й рамо стърчеше стрела с перо накрая. Туниката около нея бе потъмняла от кръв. Джейк посегна към стрелата…

— Не пипай това! — прогърмя глас зад гърба му и той замръзна на място.

Гласът бе долетял откъм стълбите. Джейк се обърна и видя магистър Захур да се носи към него като черен гарван. Татуировките на челото му грееха в червено, озарени от звездната светлина.

Захур коленичи на каменния под и отпрати Джейк с ръка, сякаш бе досадна мушица. Едва сега Марика се завърна с баща си. Магистър Балам се присъедини към своя колега, но застана от другата страна на жената. Захур вече бе започнал да я преглежда. Докосна гърлото и устните й, сетне се приведе, за да се взре в очите ѝ.

Патрулът се присъедини към тях.

— Намерих я заедно с две от посестримите й отвъд Костен връх. Мъкнеха я на носилка. Командирът на патрула ги отведе в Борнхолм, а на мен нареди да доведа ловджийката тук, за да видите дали има някаква надежда…

— Това е ловджийката Ливия. — Каза мрачно магистър Балам.

Марика се присъедини към Джейк. На лицето й бе изписана тревога.

— Това е кръвната сестра на старейшина Улфсдотир. Някога двете с майка ми бяха много близки. Чела ми е приказки…

— Трябва да я свалим долу, в моите покои — каза Захур, а думите излизаха от устата му подобно на пара от тяло, изгарящо от гняв. — Всичките ми лечебни отвари са там. Но преди това… острието на стрелата е останало в тялото й. Трябва да го извадим. При това веднага.

Балам се обърна към Джейк и Марика:

— Помогнете ни.

Магистрите обърнаха жената на една страна. Джейк хвана главата й, а Мари седна върху бедрата й, за да помогне на мъжете да я удържат.

Захур улови стрелата.

— Трябва да натисна острието на стрелата, така че да излезе обратно през рамото — тогава ще го отчупим. — Захур погледна Джейк. — И никой да не го докосва!

Балам хвана здраво жената, а Захур сви пръсти.

— Сега! — извика той и натисна.

Стрелата изскочи от гърба на жената. За миг на Джейк му се стои, че тя прилича на озъбена змийска глава, сетне видя, че това е най-обикновено острие на стрела, само че по-черно от най-тъмната сянка досущ като парче обсидиан.

— Побързай! — предупреди Захур.

Балам извади от джоба си къса пръчка. Върхът й сякаш гореше, но Джейк видя, че това всъщност е парче кристал. Балам протегна ръка и докосна върха на стрелата с кристала. Писък прониза нощта и се понесе към небето. Тялото на жената подскочи в ръцете им, но писъкът не бе излязъл от нейното гърло. Джейк бе сигурен, защото придържаше главата на ловджийката. Бе дошъл от върха на стрелата.

Когато Балам се отдръпна назад, Джейк видя, че върхът на стрелата вече не е черен, а е късче прозрачен кристал. Балам обви върха с парче кожа, което държеше в ръката си, и го отчупи от стрелата.

Сега вече Захур позволи да обърнат жената по гръб. Тялото й отново бе станало безчувствено и неподвижно. Очите й бяха затворени, но дишането й се бе успокоило.

— Ще оживее ли? — попита патрулът.

— Рано е да се каже — отвърна Балам. — Кръвният камък я е отровил. Възможно е в тялото й да са останали парченца, които са се отчупили от острието.

Прекъсна ги шумната поява на магистъра-англичанин. Той едва провря туловището си през вратата.

— Чух за… какво мога да направя?

— Спокойно, Осуин. — Балам отиде при него и показа на шишкавия магистър върха на стрелата, увит в парчето кожа. — Извадихме го.

Осуин пребледня, но посегна към острието.

— Трябва да го изследваме, преди алхимията му да изчезне напълно.

Захур се нахвърли върху тях подобно на ураган.

— Да не сте полудели? Трябва да го унищожим!

— Но това може да ни даде отговори относно природата на кръвния камък…

Следващите думи на магистрите преминаха в шепот. Джейк не успя да чуе какво си говорят. Продължаваше да придържа главата на жената и в един момент забеляза, че устните й помръдват едва-едва. Наведе се към нея. С всеки свой немощен дъх, тя повтаряше едни и същи думи.

Той идва… той идва… той идва…

Внезапно отвори очи. Впери поглед в Джейк и здраво стисна китката му.

— Помогни ми…

Преди момчето да успее да реагира, тя се отпусна в ръцете му, затвори очи, устните й останаха безмълвни, отново изгуби съзнание.

Захур, който не бе забелязал станалото, отиде при жената и каза:

— Достатъчно. — Сетне посочи към патрула. — Помогни ми да я свалим долу! Трябва да използвам най-добрите си отвари и мехлеми, за да спася живота й.

Джейк се изправи.

— Но тя…

Захур го избута встрани. Патрулът и тримата магистри използваха плаща на ловджийката като носилка, за да я повдигнат.

Бащата на Марика каза:

— Мари, покажи на Джейкъб спалнята му. Мисля, че емоциите бяха предостатъчни за една вечер.

Марика кимна. Джейк отстъпи встрани, за да направи място на групичката, запътила се към стълбите. Отиде до парапета и зарея поглед над Калипсос. Видя главната улица, която се виеше спираловидно от замъка към главната порта в крепостните стени. Градът изглеждаше толкова тих, мирен, спокоен. Достатъчно бе да се обърне и да види кръвта по камъните, за да разбере колко илюзорно е това спокойствие.

Той идва… той идва… той идва…

Джейк си спомни и ясните сини очи на ловджийката. В краткия миг, в който в тях се появи блясък, те му напомниха очите на майка му — също толкова весели, интелигентни, изпълнени с любов. Очи, които никога повече нямаше да види.

Помогни ми…

Джейк потръпна. Не бе успял да спаси майка си, но в този миг даде мълчалива клетва да направи всичко по силите си, за да спаси тази жена. Но как? Не знаеше нищо за този свят. Започна да се отчайва и тогава погледът му се спря на онова място, където се криеше последната му надежда.

Озарен в сребристо от лунната светлина, каменният дракон се извисяваше над заобикалящите го, потънали в мрак гори. Беше вперил поглед някъде отвъд каменните ридове, заобикалящи долината, и приличаше на куче пазач, което бди на своя пост.

Джейк усещаше, че отговорите, които търси, са скрити там.

Дали обаче щеше да ги открие навреме?