Серия
Джейк Ренсъм
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jake Ransom and the Skull King’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

Втора част

5.
Земята на изгубените

Джейк се изправи. Пое дълбоко въздух. След миг осъзна, че нещо не е наред и това го уплаши. Въздухът бе прекалено тежък, прекалено топъл и влажен, за да бъде лондонски. Освен това миришеше на кал и гниеща растителност.

Прибра двете половини на златната монета в джоба си и се огледа наоколо. Заобикаляха ги гъсти папрати с размерите на плажни чадъри. Над масивни коренища, наподобяващи коленете на великан, се издигаха високи дървета. Високо над тях се простираха гъсти дървесни корони с изумруден цвят.

Джейк разтърси глава, сякаш се опитваше да проясни зрението си.

Не се получи.

Дали пък двамата с Кейди не бяха изгубили съзнание? Упоени с газ? Отвлечени и захвърлени в някаква джунгла?

Във въздуха около тях летяха насекоми и жужаха в дразнещ хоровод.

— Какво направи? — попита го Кейди.

Той погледна сърдито.

Какво съм направил? За какво говориш? Нищо не съм…

Тя го прекъсна, оглушала за думите му.

— Какво стана? Къде сме?

Страхът в гласа й му подсказа, че и сестра му се опитва да се ориентира, но също като него, не успява.

Джейк се надигна. През редките дупки в гъстите дървесни корони проникваше слънчева светлина. През един по-широк отвор се виждаше слънцето. До него се бе настанила и луната, заприличала на негова тъмна сянка. Джейк видя как луната се отдалечи от слънчевия диск. Затъмнението бе свършило. Но дали това бе същото затъмнение, на което бяха станали свидетели в Лондон? Би трябвало. През следващите седем години не се очакваше ново слънчево затъмнение.

Но ако това бе същото затъмнение, следователно бяха изминали не повече от няколко секунди.

Нима бе възможно?

Докато наблюдаваше слънцето и луната, над дупката между дърветата прелетя нещо. Беше огромно и с широко разперени кожени криле, но изчезна преди Джейк да успее да го разгледа добре.

Въпреки жегата Джейк почувства как кръвта му се смразява.

Нещо го перна по бузата. Летящ бръмбар кацна на папрата точно пред него. Беше голям колкото дланта му и в предната си част имаше чифт закривени пипалца. Изчатка с ослепително зелените си крила, размаха ги и отлетя.

Смаян, Джейк се наведе и отстъпи крачка назад. Единият му крак стъпи върху калното дъно на поточе, което прекосяваше поляната. Погледна надолу и видя нещо да се отдалечава бързешком от крака му. Беше плоско като рак, но овалното му тяло бе покрито с вълнисти плочки.

Невъзможно…

Джейк приклекна край брега на поточето, свали раницата от гърба си и бръкна в един от джобовете й. Потърси предмета, който бе прибрал там.

— Какво правиш? — попита го рязко Кейди.

Джейк извади фосила на трилобит, който бе изкопал от каменната кариера зад дома им. Приближи го до животинката, която пълзеше във водата. Бяха абсолютно еднакви, с тази разлика, че съществото в ручея съвсем не беше вкаменелост. То допъпли до един камък и се скри под него.

Джейк се изправи.

— Това… това… — Не вярваше на очите си и нямаше сили да изрече думите. — Това е жив трилобит!

Кейди не изглеждаше впечатлена. Тя махна с ръка, сякаш думите му имаха лош дъх.

— Какво става? — отново попита, този път по-високо и настойчиво. Дори тропна с крак. Искаше отговори. При това, веднага.

И получи отговор.

Силен рев като от огромна тръба.

Двамата се стреснаха и се блъснаха един в друг от изненада. Втори рев разклати папратите и опръска Джейк със ситни капчици роса. Някъде отляво се разнесе пращене от прекършени клонки и фиданки. Земята под краката им потрепери. Нещо огромно си пробиваше път към тях.

Джейк стисна ръката на Кейди.

Преди да си поемат отново дъх, от храсталака пред тях изскочиха момче и момиче. Тичаха право към Джейк и Кейди. Водеше момичето, а тъмната й коса се развяваше подире й подобно на гарванови криле. С едната си ръка дърпаше по-високо момче. То пък се бореше с дълго копие, което постоянно се заплиташе в храсти и клонки.

— Хвърли го! — извика то.

— Да хвърля копието на баща ми? Предпочитам да умра!

— По-скоро те е страх баща ти да не те убие, когато разбере, че си изгубил копието му!

От джунглата долетя още по-силен рев. Земята се разтресе.

Момчето и момичето затичаха още по-силно.

Двамата забелязаха Джейк и Кейди едва след като се озоваха на броени метри от тях. Момичето едва не се спъна от изненада, после продължи да бяга с големи скокове като бързонога сърна. Беше облечена в широка бродирана блуза и дълга пола, привързана на талията с колан и с цепка до средата на бедрото. Очите й блестяха с цвета на изумруд, досущ като нефритената огърлица, която подскачаше на врата й.

— Бягайте! — извика им тя.

Момчето трополеше подире й, но когато мина покрай Джейк го огледа намръщено от глава до пети. Високо и слабо, с дълъг врат, момчето бе облечено в бяла тога, привързана с колан и цялата в петна от трева, а вървите на кожените му сандали стигаха до средата на прасеца. Къдравата му, тъмнокафява коса бе привързана с ремък от преплетени кожени ивици. Докато тичаше, носеше копието високо над главата си.

Джейк се втренчи в странната двойка, без да помръдне.

Кейди го побутна:

— Прави каквото каза тя! Тичай!

Джейк не възрази. Двамата хукнаха след другите две хлапета.

Зад гърбовете им се разнесе страховито пращене, придружено от гневен рев. Джейк погледна през рамо. От едно от гигантските дървета се отчупи дебел клон и падна на земята.

През дупката се показа огромна глава с размерите на хладилник. Люспестата й кожа изпускаше пара, хищните черни очи се въртяха наляво-надясно, от широко отворената муцуна излизаше страховит рев. Изщракаха остри като бръсначи зъби, наподобяващи редици от жълтеникави кинжали, и прегризаха по-дребните клонки.

Джейк разпозна звяра.

Беше хищникът, окупирал върха на хранителната верига.

Преди милиони години.

Невъзможно…

 

 

— Тиранозавър! — ахна Джейк.

Тъй като гледаше назад, той се спъна и падна на коляно.

Кейди му помогна да се изправи.

Тиранозавърът зад тях поклати масивната си глава и се втурна между две от гигантските дървета. Прекърши нови клони и успя да се провре между тях. Още малко и щеше да се измъкне от дърветата.

— По-бързо! — извика странното момиче.

Как така я разбираше какво говори? Да не би да сънува?

В далечния край на горската поляна се издигаше скала, заобиколена от растителност. Нямаше да успеят да изкачат скалата достатъчно бързо, за да се измъкнат от тиранозавъра.

Момичето като че ли прочете мислите му.

— Няма да успеем! Трябва да се скрием! Насам!

Тя сви наляво и останалите я последваха. В подножието на скалата се издигаше купчина огромни речни камъни. Момичето тичаше към тях.

Нов рев прокънтя зад гърбовете им, последван от ново чупене на клони. Джейк рискува и хвърли поглед — а може би не трябваше.

Тиранозавърът бе излязъл на открито. Разтърси мускулестото си туловище. Размаха дебелата си опашка из поляната като коса и прекърши няколко фиданки и гигантски папрати. Покритите с люспи ноздри се разшириха, започнаха да душат въздуха. Чудовището наклони главата си първо на едната страна, после на другата, приличаше на хищна птица, която търси плячка.

Въпреки обзелия го ужас, Джейк си припомни една статия, която бе прочел. Според нея птиците били днешните наследници на динозаврите. Този Т-рекс обаче съвсем не приличаше на пиленце, къткано от майка-квачка. Звярът бе висок над шест метра.

Черните му очи забелязаха Джейк. Тиранозавърът замръзна с наклонена встрани глава и втренчи око в измъкващата се плячка.

— По-бързо! — извика Джейк.

Тиранозавърът хукна след тях. Трополеше тежко, седем тона мускули разтърсваха земята и увеличаваха скоростта си с всяка крачка.

Момичето първо достигна купчината камъни. Потърси дупка или ниша в тях, място, където да се пъхне и да се озове в безопасност. Джейк и Кейди пристигнаха едновременно с другото момче.

— Насам! — извика момичето.

То запълзя и се напъха в една цепнатина между два камъка.

— Разширява се! — извика им тя с облекчение.

Джейк побутна Кейди към дупката:

— Върви!

Тя влезе първа, Джейк я следваше по петите, а момчето с тогата се мушна последно. Обърна се с лице към отвора и насочи копието си към него.

Момичето беше право. Скалните късове, паднали точно зад големия камък, образуваха малка пещера. Макар и наблъскани плътно един до друг, тя все пак побра и четиримата.

Джейк тъкмо се бе наканил да седне, когато временното им убежище се разтърси из основи. Тиранозавърът се бе блъснал в купчината камъни. Вдигна се прах, във въздуха полетяха дребни камъчета. Джейк вдигна поглед нагоре. Представи си колко тежат камъните над главата му и се притисна още по-силно към земята.

Лъхна ги топъл дъх. Миришеше на развалени яйца. Тиранозавърът душеше след плячката си. Джейк се приведе напред, за да погледне навън.

— Стой назад! — предупреди го Кейди.

Той не успя да види нищо, освен чифт крака с размерите на дънери. Масивните им нокти се присвиваха и забиваха дълбоко в пръстта. Единият крак ритна назад и подхвърли във въздуха купища камъни и кал, образувайки дълбока яма.

Джейк лежеше рамо до рамо с другото момче. То държеше здраво копието си, но оръжието му не бе достатъчно дълго, за да достигне края на тунела. Погледите им се срещнаха. Огледаха се един друг. Момчето изглеждаше на възрастта на Джейк.

— Казвам се Джейк — предложи да се запознаят той, макар да не бе сигурен дали момчето разбира какво говори. Не знаеше какво друго да каже. Дали това бе най-подходящата реплика, когато се криеш в дупка в земята заедно с непознат, докато тиранозавърът отвън се опитва да те изяде?

— Пиндор — отвърна момчето. — Пиндор Тиберий, втори син на старейшината Марцел Тиберий. — Джейк долови нотка на срам в гласа му. — А това е Мари — посочи с палец зад гърба си.

— Марика — поправи го момичето.

— Кой го е грижа как се казвате? — избухна Кейди. — Какво, по дяволите, става тук? — Възбудата и гневът бяха причината да направи прекалено рязко движение. Удари главата си в скалистия покрив на тяхната пещера. — Ох!

Преди някой да успее да й отговори, Т-рекс отново започна да рита с крака и да дере с нокти. Изравяше нови и нови дупки в земята, досущ като птиче, което търси червеи. Само че в случая червеите бяха четирите деца. Тиранозавърът блъсна с туловището си входа на пещерата.

Ако не престанеше, съществуваше опасност да срути камъните върху им. Джейк се огледа. Нямаше друг изход. Бяха в капан.

Защо тиранозавърът бе настроен толкова решително? Със сигурност имаше и по-лесна плячка.

Обяснението дойде от Марика.

— Не трябваше да се опитваш да му крадеш яйцето — обвини тя приятеля си.

Пиндор се извърна.

— Щях да успея, ако ти не бе настъпила онази счупена коруба и не бе вдигнала толкова шум.

Джейк въздъхна. Значи тиранозавърът бе женски, майка, която пазеше гнездото си. Нищо чудно, че…

Звярът отново се блъсна във входа на пещерата и цялото им убежище се разтресе. Някъде над тях изтрополи камък. Всички спотаиха дъх, но пещерата издържа.

Докога обаче?

Кейди, която се бе свила зад Джейк, смушка Пиндор по крака.

— Нали имаш копие. Излез навън и го прогони.

Момчето пребледня. Обърна се настрани и промълви тихичко:

— Безполезно е.

— Прав е — намеси се Марика. — Едно копие не е достатъчно. Не и срещу подобно създание.

Въпреки това Джейк забеляза как пръстите на Пиндор се свиват по-здраво около копието, сигурно за да спрат треперенето на ръцете му.

— Да се надяваме, че тя сама ще си тръгне — каза Марика, макар самата да не бе убедена в думите си.

Кейди се завъртя отново, сякаш обръщането с гръб към проблема щеше да го реши. Но тя реагираше по този начин винаги, когато се сблъскаше с нещо, с което не можеше да се справи. Да го отрече, означаваше да признае, че то съществува. Докато загърбването му бе друго нещо.

Джейк си спомни разпалените й думи в музея, онова, което каза за майка им и баща им. Като че ли сестра му намираше за по-лесно да потисне болката, да я отрече, да се престори, че я няма.

Джейк отказваше да постъпи по този начин.

Какво биха направили родителите му в тази ситуация?

Пое си дълбоко дъх и стигна до едно-единствено заключение.

Нямаше представа.

 

 

Тиранозавърът връхлетя върху скалите и ги удари за пореден път. Отвън се търкулна още един голям камък, разби се на парчета по време на свличането и падна тежко на поляната. Озадачен, тиранозавърът изсумтя по адрес на падналия камък и отново насочи вниманието си към укрилата се плячка.

Започна да копае с нокти.

Джейк запълзя назад и се блъсна в Кейди. Тя го придърпа към себе си:

— Сигурно сънуваме, а? — попита го тя.

И той си бе задал същия въпрос. Но по страха в очите й съдеше, че не й се вярва това да е сън. На Джейк също не му се вярваше. Всичко бе напълно реално.

— Какво ще правим? — попита Кейди.

Очите му вече бяха привикнали с мрака, затова забеляза нещо да помръдва върху рамото на Кейди. От джоба на жилетката й висяха слушалките на нейния айпод. Джейк се втренчи в тях вцепенен, гледаше ги като хипнотизиран как се полюшкват. И тогава в завладяното му от паника съзнание се прокрадна една идея.

Нещо…

Не беше ли чел някъде…

Звуци във високия диапазон…

— Уотсън! — внезапно извика той.

Кейди подскочи и си удари главата в скалния покрив.

— Ау! Джейк, идиот такъв!

Джейк се завъртя и отвори раницата си, която, също като дрехите му, бе в цвят каки. Затършува в нея. В хотелската стая просто бе изсипал цялото съдържание на старата си раница в новата. Трябваше да отдели няколко минути, за да си подреди нещата.

Тиранозавърът изрева.

Пръстите на Джейк напипаха най-после това, което търсеше. Извади го и пропълзя до Пиндор близо до входа на пещерата.

— Какво си намислил? — попита го момчето. — Имаш ли оръжие?

Джейк повдигна свирката за кучета.

— Надявам се!

Тиранозавърът изпълваше целия хоризонт извън пещерата. Протегна нокти, за да атакува отново купчината камъни.

Джейк си пое дълбоко дъх и поднесе свирката към устата си. Наду я с цялата сила, която бе събрал в гърдите си. Не чу никакъв звук, но добре знаеше какво въздействие има тя върху неговия басет у дома. Уотсън я чуваше от километър и половина-два.

Когато наду свирката, тиранозавърът свали вдигнатите си нокти и отстъпи крачка назад, сетне още една. Поклати глава, очевидно бе объркан и разтревожен.

Джейк бе останал без дъх, спря за да си поеме отново въздух.

Тиранозавърът наведе муцуна и изрева.

Дъхът му разроши косата на Джейк. Миризмата му бе по-отвратителна дори от тази в съблекалнята на спортния салон в училище.

— Какво правиш? — попита Кейди и се опита да го дръпне назад. — Така само ще го ядосаш още повече.

— Това е идеята!

Той отново насочи вниманието си към входа и наду свирката. Тиранозавърът поклати глава и започна да тъпче объркано на място.

— Какво става? — попита Кейди.

— Черепите на динозаврите — обясни Джейк и си пое отново дъх — или по-скоро техните фосили показват, че са имали огромно средно ухо.

Кейди се намръщи.

— Обясни ми по-просто, Айнщайн.

— Имат огромни уши! Следователно улавят високите честоти и свирката за кучета би трябвало да им причинява болка.

Джейк поднесе отново стоманената свирка към устата си и наду с всички сили. Почувства се така, сякаш главата му щеше да експлодира.

Гигантският хищник най-сетне замахна тежко с опашка и се завъртя с гръб към тях. Нададе последен рев и се затътри обратно към джунглата.

Децата изчакаха, за да се убедят, че опасността е отминала.

Марика проговори първа:

— Мисля, че сега ще се върне при гнездото си!

Джейк обаче държеше свирката в ръка, в случай че момичето грешеше.

Кейди попита Марика:

— Безопасно ли е да излезем?

Момичето сви рамене и погледна към ръката на Джейк.

— Безмълвна флейта, която прогонва страховитите гущери. Ти притежаваш мощна магия.

След като непосредствената опасност бе отминала, водопад от въпроси нахлу в съзнанието на Джейк. Какво беше това място? Как така хора и динозаври живееха по едно и също време, на едно и също място. Как се бяха озовали тук двамата с Кейди?

Преди да успее да зададе дори един-единствен въпрос, Марика каза:

— Трябва да вървим. Целият този шум може да привлече и други животни.

Пиндор мушна с копието си във въздуха.

— Нека водя аз — каза той. — В случай че се появят и други зверове.

Погледът на момчето обаче го издаде. Избягваше да погледне Джейк в очите. След малката демонстрация на сила от страна на Джейк Пиндор предпочиташе да стои на известно разстояние от тези непознати. Изражението му издаваше, че е обзет от подозрения.

Приятелката на Пиндор не изглеждаше толкова предпазлива. След като четиримата се измъкнаха от пещерата, погледът на Марика се спря върху Джейк. На слънчевата светлина очите й грееха с изумруден огън, разкривайки смесица от любопитство и веселие.

Тя посочи с ръка към съседната скала.

— Пътеката минава оттам. Прекосим ли Рухналата порта, ще бъдем в безопасност.

В безопасност?

Джейк хвърли поглед назад към мрачната джунгла, от която долиташе хор от крясъци и жужене. Подозираше, че в този нов свят няма нито едно място, което да се нарече напълно безопасно.

От сърцето на джунглата долетя мощен рев на динозавър.

Джейк потръпна, изведнъж си припомни мрака, който ги бе довел тук. Също и думите, изписани в тъмнината, която разделяше неговия свят от този тук.

Ела при мен…