Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (25)

23.
Кучешката свирка

Свещената гора се простираше като море от мрак, което започваше отвъд последните квартали на обсадения град Калипсос. Дърветата в покрайнините на гората, онези, които сплитаха клони в подножието на крепостните стени, наподобяваха вълните на прибой, който се разбива в крайбрежните скали. Всички дървета бяха гиганти със спираловидни дънери като онова, което се извисяваше в двора на замъка.

Пътеката се виеше през гората, осветена единствено от самотни факли със светещи кристали, поставени на толкова голямо разстояние една от друга, че между тях се простираха дълги участъци, потънали в непрогледен мрак.

Храмът се намираше в сърцето на гората, на почти два километра във вътрешността й. Докато тичаха, чуваха звуците на битката. Бойните действия обхващаха нови места. Част от жителите на града търсеха убежище в гората. Докато четиримата бягаха, други им подвикваха от скривалищата си. Но те не спираха, продължаваха да тичат, водени от изпълнения с решимост Ба’чук.

Джейк огледа гората — търсеше огън, дори малко пламъче. Кейди бе дошла тук с приятелките си, за да отпразнуват победата с ритуален огън. Джейк обаче нищо не видя. Или го бяха запалили още по-навътре сред дърветата, или го бяха угасили още в началото на военните действия.

Тревога скова мускулите на челюстите му.

— Никога няма да влезем в храма — прошепна му Марика, докато тичаше до него. — Кристалното сърце на Кукулкан не само защитава долината — поне до тази нощ, — то спуска щит и пред самия вход на храма. Само магистрите имат право да влизат там.

Джейк си спомни гракила пред Рухналата порта, който се гърчеше в плен на силовото поле.

— Искаш да кажеш, че на входа има някаква бариера?

Лицето й бе в сянка, но Джейк знаеше, че тя го гледа смръщено.

— Какво мислиш, че имах предвид там, в парка? Само магистрите могат да влизат… и очевидно ур.

Джейк си бе въобразявал, че храмът се охранява или от стражи, или просто от суеверие.

— Ами ако не можем да влезем?

— Както ти самият каза, Джейк, сега ние сме магистрите и би трябвало да можем да влезем. Или пък Ба’чук ще знае таен проход към вътрешността му, известен единствено на ур. Той спомена за някакъв тунел.

Джейк кимна и ускори крачка. Когато стигнеше до храма, щеше да намери начин да премине тази невидима бариера.

Продължиха да тичат през гората, без да разговарят. Толкова навътре в Свещената гора и виковете, и шепотът бяха заглъхнали. Никой от жителите на Калипсос, намерили убежище сред дърветата, не бе стигнал дотук. А и защо да го правят? Ако Марика беше права, храмът нямаше да им предложи убежище.

Джейк почувства присъствието на пирамидата, преди още да я види. Въздухът като че ли стана по-тежък, зареден с електричество, като пред гръмотевична буря, когато тъмните облаци се спускат ниско над земята, а в далечината проблесват светкавица след светкавица. Сетивата му се изостриха. Слухът му долови шумоленето на листа някъде сред короните на дърветата. Усети и сладкия аромат на мъх, който покриваше с призрачно сияние разкривените дънери на дърветата. Кожата му настръхваше все повече и повече с всеки полъх на вятъра.

Най-накрая я видяха.

Гората свърши на няколко метра от подножието на пирамидата.

Джейк излезе на полянката. Не беше особено умна постъпка, тъй като военните действия се движеха в тяхна посока. Но никога не бе виждал такава смайваща гледка. Нямаше никакво съмнение. Тази пирамида бе двойник на златния артефакт от музея, онзи, който родителите му бяха открили при своите разкопки.

Само че тази пирамида беше с гигантски размери.

Всяка от площадките й се издигаше по-високо от главата на Джейк, те следваха една след друга, докато върхът на пирамидата се извисяваше високо над короните на най-високите дървета. А там, кацнал на самия й връх, се намираше каменният дракон. Лунната светлина хвърляше върху него сребристо сияние, което отчетливо подчертаваше и най-дребния детайл.

Разперените му крила бяха покрити с каменни пера. Джейк зяпна смаяно. Статуята наистина изобразяваше перната змия! Нищо чудно, че народът на Марика я бе нарекъл Кукулкан, още когато я бе зърнал за първи път. От друга страна обаче, напълно възможно бе маянските митове за Кукулкан да произхождат тъкмо от това място. Джейк си спомни онова, което бе видял в библиотеката на магистър Балам. То го накара да се замисли отново: дали древните племена, дошли тук много, много отдавна, не бяха открили начин да се върнат у дома? Дали не бяха създали своите митове за чудовища и пернати змии, вдъхновени от това място?

Джейк продължи да изучава статуята. Лицето на дракона бе обърнато към хоризонта. Чертите му не напомняха нито за муцуната на динозавър, нито дори за влечуго, а за нещо съвсем различно, в тях имаше дори човешки елементи. Това усещане се подсилваше от присвитите каменни очи, отправили към хоризонта взор, изпълнен с надежда, взор, изпълнен и с вековна мъдрост.

Най-накрая Джейк забеляза опашката му. Тя се виеше около последната площадка на пирамидата, сякаш обгръщаше гнездо с яйца. Краят й завършваше идеалната окръжност и бележеше кръглия отвор на върха на пирамидата. Това май бе единственият вход в нея. Беше разположен точно на онова място върху златния артефакт в Британския музей, където Джейк бе поставил двете половини на маянската монета.

— Натам — каза Марика и посочи напред.

Тази страна на пирамидата, към която сочеше момичето, бе прорязана по средата от тясно стълбище със стандартни за човешкия ръст стъпала, които водеха право към кръглия отвор. Марика се запъти натам.

— Трябва да побързаме! — каза Пиндор и погледна през рамо.

Джейк се извърна и видя, че битката между гракилите и Народа на вятъра се е пренесла точно над главите им. Не разполагаха с никакво време. Затича се след Пиндор, а Ба’чук го следваше по петите.

Достигна стълбището и започна да се изкачва. Извади джобното си фенерче. Искаше да е в ръката му, в случай че бъдат нападнати. Държеше палеца си на бутончето, но не го включваше. Пестеше батериите. Нямаше представа колко време ще издържат. Освен това се страхуваше да не би лъчът да привлече някой враг.

Предпазливостта му се оказа напълно излишна.

Гракилите демонстрираха изключително острото си зрение. Неколцина от тях забелязаха четирите фигури, които се изкачваха към върха на пирамидата. Пронизителни крясъци раздраха нощта. Джейк погледна нагоре и видя дузина гракили да се спускат към тях. Водачът им бе огромен, с вити рога на главата и със сабя с черно острие, което отразяваше лунната светлина.

Един от гракилските властелини.

— Всички заедно! — извика Джейк.

Бяха изкачили само една четвърт от стъпалата, издълбани върху пирамидата. Никога нямаше да успеят. Гракилите накацаха по каменните блокове около тях, а предводителят на тези противни зверове се приземи няколко стъпала под Джейк. Приклекна, готов за скок, разпери крила и насочи сабята си право към сърцето му.

Джейк вдигна единственото си оръжие. Насочи фенерчето си към лицето на гракила и натисна копчето. Първоначално лъчът светлина само подразни чудовището. После закри с крило очите си. Накрая нададе отчаян вой, след като лъчът превърна очите му в бучки лед. Направи крачка назад, впи нокти в лицето си и започна да дере очите си, докато се търкаляше надолу по стълбите.

Ноктите му изпуснаха сабята и тя изтрака върху камъните. Джейк се втурна и я грабна, преди да падне по-надолу. Имаха нужда от всяко оръжие, до което успееха да се доберат. Подаде я на Пиндор, но при това движение зърна за миг емблемата върху дръжката й. Стори му се позната, но точно сега нямаше време да я разглежда по-обстойно.

Виковете на гракилския властелин събудиха желание за мъст у другарите му. Нахвърлиха се срещу им от всички страни. Джейк порази още два гракила в лицето, ослепи ги и ги прати да се търкалят по стълбите при своя предводител. Пиндор полагаше неистови усилия да държи останалите на разстояние с помощта на сабята. Зверовете обаче продължиха да прииждат от всички страни и да надават писъци на ярост и агония.

Четиримата трябваше да продължат нагоре.

Джейк се завъртя и насочи фенерчето си към гракила, кацнал на стълбите над тях. Той изсъска и скри лицето си. Зверовете явно се учеха. Момчето реагира бързо и насочи светлината към коленете му и по-точно между двете кокалести стави.

— Тичайте! — извика Джейк. — След мен!

Хукна към чудовището пред него, като му крещеше предизвикателно. Гракилът пристъпи напред, за да го посрещне, но коленете му бяха замръзнали и краката му се пречупиха. Той се претърколи напред, право срещу Джейк, без да се отказва от намерението си да му разкъса гръкляна. Джейк обаче се наведе и използва удар от таекуондо, с който прати звяра да се търкаля надолу по стълбите, при което костите му се изпотрошиха.

Марика, Пиндор и Ба’чук се втурнаха подир Джейк. Той взимаше по две стъпала наведнъж. Останалите гракили хукнаха подире им, драскаха с нокти по стъпалата, пляскаха с криле, за да прелетят от една площадка на пирамидата на друга, опитвайки се да им отрежат пътя. Нямаше да успеят да се доберат до входа! Преследвачите им ги настигаха!

— Джейк! — извика Марика.

Той се обърна. Един гракил я бе сграбчил за коляното. Звярът я задърпа, опитвайки се да я събори от стълбите. Тогава Джейк чу свистене и нещо удари чудовището по главата. Гракилът падна покосен и пусна Марика.

Внезапно от края на гората към гракилите полетя градушка от камъни. На поляната излязоха група младежи, облечени в тоги. Носеха прашки и очевидно боравеха превъзходно с тях.

Джейк видя познато лице.

— Херонид! — извика Пиндор, който също видя брат си.

Дъждът от камъни продължи да се сипе върху гракилите и да чупи техните кости и черепи. Зверовете се опитаха да избягат, но бяха обсипани със стрели. Струните на лъковете звъняха отново и отново. Зад римляните се бяха строили жени от племето на викингите с къси лъкове в ръце.

Един гракил, който се опитваше да избяга, бе надупчен целия със стрели и падна на земята.

Развоят на битката край пирамидата обаче не остана незабелязан за гракилите в небето. Високо над главите им, където сражението продължаваше, се разнесоха остри писъци. Цяла ескадрила от ордата на гракилите се спусна надолу към мястото на схватката. Бяха поне три дузини. Част от тях се насочиха към пирамидата, другите — към покрайнините на гората.

— Джейк! — извика някой отдолу.

Той откъсна поглед от небето. Махаше му девойка, облечена в дрехите на викинг, даваше му знак да се втурне към входа на пирамидата.

— Тичай, Джейк!

Това беше Кейди!

Едва я позна. Дрехите й бяха разкъсани, лицето й — окървавено, но като че ли му се стори по-висока и по-силна. В едната си ръка държеше сабя и сочеше с нея към върха на пирамидата.

— Тичай! Веднага!

Видя как Кейди и останалите се скриха обратно в гората. Джейк спринтира към върха на пирамидата. Високо над тях каменният дракон продължаваше да се взира в небето, изражението му си оставаше същото, напълно безразлично към кръвта и виковете.

Джейк ускори крачка, Пиндор продължаваше да води, а останалите тичаха след него. Трябваше да стигнат входа. Не оставаше много. Бяха почти до върха.

Тогава на стълбите пред тях кацнаха осем гракила, предвождани от друг властелин. Блокираха пътя им. Пиндор се изправи срещу чудовището със сабята, която бяха отнели от другия звяр.

Джейк застана до него, готов да му се притече на помощ. Врагът обаче ги превъзхождаше. Пиндор свали сабята в знак, че признава поражението си. Властелинът на гракилите се ухили като акула, разкривайки редици от остри зъби.

Пиндор обаче не се беше предал. Той поднесе другата си ръка към устните и наду свирката. Джейк чу познатия остър звук, който постепенно премина в диапазон, недоловим за човешкия слух. Пиндор надуваше кучешката свирка, надуваше я с всички сили.

Гракилската орда се разпищя и покри ушите си с крила в напразен опит да се спаси от звука. Предводителят им изсъска в агония и подскочи във въздуха. Завъртя се насам-натам, сякаш бе изгубил чувството си за равновесие. Останалите се разпръснаха, избягаха надалеч от пронизителния ултразвук, издаван от свирката.

Когато пътят пред тях бе чист, Джейк посочи:

— Тичайте!

Пиндор тичаше до него.

— Имат големи уши — каза задъхано той. — Затова си помислих…

— Браво! — каза Джейк с пълното съзнание, че Пиндор току-що бе спасил живота им.

Четиримата изминаха тичешком последните стъпала и се шмугнаха покрай опашката на дракона, която заобикаляше входа. Джейк усети лек сърбеж като онзи, който почувства, когато премина през Рухналата порта, но защитното поле не ги спря. Взеха на бегом още няколко стъпала.

Джейк спря, за да види какво се случва зад тях. Гракилите се бяха върнали, но само кръжаха край входа. Един протегна ноктите си към тях, но по кожата му пламнаха хиляди искри. Това обаче беше всичко. Защитното поле не го отхвърли назад, което означаваше, че и тук преградата не действаше, също както и онази, която закриляше долината.

Въпреки това, чудовището отстъпи назад. Отказваше да ги последва в пирамидата. Останалите се събраха край входа, но никой не посмя да влезе.

— Явно се страхуват да влязат — прошепна Марика.

Да, страхуват се, но от какво, зачуди се Джейк с известна боязън.

— Уплашени или не, отказват да си тръгнат — отбеляза Пиндор.

Прав беше. Навън продължиха да прииждат нови и нови гракили. Джейк предположи, че вече са накацали по цялата пирамида. Може би изчакваха да съберат достатъчно смелост, за да нахлуят вътре. Джейк се надяваше да не бъде тук, когато това се случи.

— А сега накъде? — попита той.

Ба’чук им махна с ръка и ги поведе. Тунелът, който започваше след входа, се спускаше стръмно надолу към центъра на пирамидата. Беше тъмно, но в края на коридора проблесваше светлина.

Нямаха друг избор, освен да стигнат до края му.