Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (29)

27.
Змийският проход

Лунната светлина озаряваше източната порта. За разлика от Рухналата порта, която се издигаше в западния край на долината, тази бе оцеляла непокътната. Между двете й кули се извисяваше каменна скулптура, черна и страховита. Изобразяваше навита на осморка змия с две глави — едната обърната на юг, другата — на север. Джейк бе виждал същото изображение в картата, която бе открил в библиотеката на магистър Балам, беше го виждал и като златна фигурка, изложена в Британския музей.

Джейк вървеше забързано по пътеката, следвайки римлянката и воина Копат от племето ур. Марика крачеше след него, заедно с Пиндор и Ба’чук. Зад тях се проточваше дълга редица от неандерталци, понесли оръжия: копия от подострени клони, каменни брадви, метателни боли, направени от камъни, завързани с кожени върви.

Джейк заобиколи едър камък, който препречваше пътеката. В едно дере пред тях се бяха скупчили дузина бързоноги, които не криеха тревогата си. Ездачите им бяха млади мъже и жени, съвсем малко по-възрастни от Джейк. А страхът ги караше да изглеждат още по-млади.

Копат кривна от пътеката и събра неандерталците около себе си. Римската съгледвачка поведе Джейк и останалите към своята група от бързоноги.

— Къде е центурион Порций? — попита един от ездачите.

Жената отвърна със спокоен глас:

— Кракът му е счупен. Не е в състояние да язди. Ур ще се погрижат за него.

— Кой ще ни води тогава? — попита друг. Явно не разчиташе кой знае колко на Копат и хората му с техните груби оръжия. Подобно на повечето жители на Калипсос, като че ли не смяташе, че ур са способни на нещо повече от това да изпълняват най-елементарни задачи.

Римлянката се обърна към Пиндор.

— След като центурион Порций не е сред нас, имаме едно празно седло.

Ездачите зашепнаха.

— Това е синът на Тиберий…

— Не, не Херон, другият…

— Обречени сме…

Пиндор се престори, че не ги чува.

Жената отиде до един бързоног. Груб белег покриваше едното му око и му придаваше страховит вид. Той стоеше встрани от останалите и риеше с крак в калта.

Джейк отстъпи назад. Ако това бе бързоногът на центуриона, нищо чудно, че кракът му бе счупен. Въпреки тъмнината, всеки можеше да прочете киселото изражение на лицето му.

Преди да направи и крачка — било напред към самотното животно, било по-далеч от него — някъде зад тях прозвуча рог. Сигналът му прониза Джейк до мозъка на костите.

Той се обърна и видя ур да се събира в долната. Наброяваха над петдесет души. Не бяха малко, но на практика бяха нищожна частица от населението на неандерталското село.

Къде са останалите?

Копат стоеше широко разкрачен върху един камък, поднесъл към устните си закривена раковина. Наду я отново и протяжният звук се понесе умолително към луната.

Този път сигналът му получи отговор. От тъмната гора, високо над върховете на дърветата, се надигна голяма змиевидна глава. Когато луната я огря, стана ясно, че тя се издига на височината на десететажна сграда. Джейк разпозна дългия врат и дебелата къса глава. Това беше бронтозавър, един от най-големите гиганти в страната на гигантите. Огромният звяр се затътри към тях.

В гората зад него се показа още една глава… и още една… и още една. Те стърчаха над дърветата като глухарчета на поляна. Бяха седем! И всичките потеглиха напред. Първият бронтозавър излезе от гората и се насочи към пътеката, която минаваше през прохода.

Тялото му беше отрупано с воини от племето ур, които го яздеха или пък висяха по хълбоците му, хванати за въжета, преметнати през гърба му. Приличаха на бълхи по козината на куче. Един смел неандерталец се бе настанил на седло, разположено точно зад главата на звяра, и боравеше ловко с поводите.

Римлянката извика на останалите ездачи:

— Качвайте се!

Неколцина все пак реагираха, подтикнати от острия й тон, но останалите изглеждаха разколебани, страхуваха се да се върнат в долината.

Марика дръпна Пиндор и Джейк настрани.

— Можете ли да повярвате на очите си? — ахкаше Пиндор, който не можеше да откъсне поглед от пристъпващите тежко-тежко бронтозаври.

Марика ги дръпна още една крачка.

— Изненадващата ни атака сигурно ще разколебае гракилската орда, но за колко дълго? Калверум Рекс ще призове и други демони. По-страшни от гракилите.

— Но какво друго можем да направим? — попита Пиндор.

Марика погледна Джейк.

— Единственият ни шанс за успех е да успеем да възстановим защитното поле на храма. Без него сме обречени.

Джейк си представи изумрудения камък, отровен от сенките, проникнали в сърцевината му.

— Но как?

— Не може ли твоята на-ука да излекува камъка? Да прогони сенките от сърцето му? Не можеш ли да призовеш силата на твоето електричество?

Джейк поклати глава.

— Нямам повече батерии. Няма как да генерирам електричество. А дори да можех, не съм сигурен, че това ще излекува камъка.

Въпреки всичко, той съвсем не смяташе да се предава. Обмисли всевъзможни начини за производството на електричество: вятър, пара, въглища, геотермални извори, соларни панели. Построяването на подобна инсталация надхвърляше възможностите му и определено надхвърляше нивото на технологичното развитие в Калипсос.

И все пак трябваше да има решение. Пъхна ръка в джоба си и докосна часовника. Ако баща му беше тук, сигурно щеше да знае какво трябва да се направи. Да, но него го нямаше.

Пръстите на Джейк обхванаха златния корпус. Дали родителите му бяха живи? Нямаше как да разбере, но знаеше, че за да запази искрица надежда, че ще открие отговора на този въпрос, първо трябва да оцелее.

— Трябва да има начин да прогоним сенките от камъка — повтори Марика.

Джейк почти не я слушаше. И все пак някакво ъгълче от съзнанието му улови думите й. Те сякаш пронизаха мозъчните му клетки — да прогоним сенките — докато в същото време продължаваше да обмисля вариантите за генериране на електричество.

Въглища, вятър, пара, ядрена енергия…

Изведнъж се сети. Напрегна се достатъчно силно, та Марика да забележи.

— Джейк, какво има?

Страхуваше се да отговори, за да не изгуби нишката на мисълта си. Отново обмисли идеята си. Представи си бронзовите гривни върху жезлите на старейшините на ур, танцуващите отражения върху изпъстрената със стенописи пещера.

— Джейк? — настоя Марика.

Той пресметна всичко необходимо — наклона, ъгъла, разстоянието.

— Ще трябва да отидем и тримата. — Най-сетне беше взел решение и го изрече на глас.

— Къде трябва да отидем? — попита Пиндор.

Джейк се обърна към приятелите си.

— Трябва да се върнем в пирамидата.

В този момент към тях се присъедини и Ба’чук. Той бе наблюдавал приближаването на воините от своето племе с блеснали от гордост очи.

— Ба’чук, можеш ли да ни отведеш обратно в пирамидата?

Той кимна.

— Ако желаете.

— Преди да тръгнем обаче — каза Джейк, — трябва да вземем няколко брони.

Марика го хвана за ръката.

— Какво си намислил, Джейк? Наистина ли ще излекуваш изумрудения кристал?

— Може би.

Не бе сигурен дали планът му ще успее, но ако беше прав, това щеше да обясни защо Калверум Рекс бе изчакал именно нощта, за да предприеме атаката си срещу Калипсос. Калверум Рекс не оставяше нищо на случайността.

— И как ще го излекуваш? — попита Пиндор. — С какво?

— С помощта на най-старата и най-голямата батерия на света — отвърна Джейк.

Когато изложи плана си, очите на Пиндор блеснаха.

— Мислиш ли, че ще проработи? — попита Марика.

Джейк не виждаше причина да я излъже.

— Не зная.

— Ами ако планът се провали? Ако си сбъркал?

— Тогава всички сме обречени. — Джейк сви рамене. — Но както ти сама каза, Мари, и без друго сме обречени.

— Ще престанете ли да говорите, че сме обречени, обречени? — смъмри ги Пиндор.

Джейк попита:

— Някой има ли по-добра идея?

Никой не му отговори и той започна да излага подробностите от своя план, но Пиндор го прекъсна:

— Това, което си намислил, е свързано с голяма прецизност, трябва да уцелиш подходящия момент, нали?

Джейк кимна.

— … и ще ти бъде от полза, ако някой отвлече вниманието на гракилите — добави Пиндор.

Преди Джейк да се съгласи, приятелят му погледна към събралите се римски ездачи, които неохотно се качваха по седлата си. Израженията на лицата им обхващаха целия спектър от надеждата, свързана с племето на ур, до отчаянието, свързано с онова, което ги очакваше в Калипсос.

Пиндор заговори с извърната към ездачите глава:

— Джейк, ти каза, че се нуждаеш от трима ни. Може ли Ба’чук да заеме моето място?

Марика го докосна по рамото.

— Пин, имаме нужда от теб.

Той отстъпи встрани.

— Имате нужда от трима души. Не от мен. Така ли е, Джейк?

Джейк долови напрежението в гласа на Пиндор. Знаеше, че то не е продиктувано от страх, а от решителност. Пиндор не се опитваше да се измъкне от тази опасна мисия. Той възнамеряваше да се изложи на още по-голяма опасност.

— Трима са достатъчни — отвърна Джейк.

Пиндор кимна. Стисна свирката, която Джейк му бе дал като талисман, и тръгна към ездачите.

— Пин! — извика подире му Марика.

Джейк я улови за лакътя.

— Той знае какво прави.

Спомни си колко добър стратег е техният приятел. Беше забелязал слабото място в плана на Джейк и бе открил начин да го компенсира. За да имаха някакъв шанс да успеят, трябваше да се движат по много прецизен график. Една маневра за отвличане на вниманието в нужния момент, можеше да се окаже решаваща за успеха им.

Ездачите вече бяха яхнали своите животни, само римлянката се опитваше все още да удържи огромния бързоног с белега през лицето. Когато Пиндор пристъпи към упорстващото животно, то го посрещна с подигравателно пръхтене. Бързоногът тропна с крак и едва не премаза пръстите на Пиндор. Момчето обаче не трепна. Вместо това вдигна длан и я постави на врата на животното. С другата си ръка прибра свирката в джоба.

— Направиш ли го още веднъж, Белязано око — предупреди го Пиндор, — следващия си чифт сандали ще направя от мръсната ти кожа.

Бързоногът извъртя масивната си глава и погледна Пиндор със здравото си око. Двамата впиха погледи един в друг. Огромният гущер премигна първи.

Пиндор подскочи, опря крак в стремето и се настани на седлото. Действаше уверено, сякаш го бе правил хиляди пъти, и Джейк си помисли, че приятелят му наистина е правил това хиляди пъти, само че в главата си.

Пиндор се извърна на седлото си и подвикна към останалите ездачи.

— Какво чакате! Трябва да спасим Калипсос!

Римската съгледвачка го зяпна смаяно, но миг по-късно се втурна към своето животно и го яхна.

Пиндор махна с ръка, подвикна окуражително и ездачите се понесоха по пътеката, а след тях потеглиха ур с техните бронтозаври. Върволицата от воини премина бавно под огромния свод с формата на двуглава змия.

Джейк се обърна към Марика и Ба’чук. Бяха останали само те тримата. Съмненията му се усилиха. Как можеха да се надяват да победят Калверум Рекс сам-самички?

В очите на Марика обаче блестеше надежда, а Ба’чук отвърна на погледа му с решимостта на стоик. Джейк почерпи от силата и куража на своите приятели. Вдигна ръка и посочи обратно към пътеката, която водеше към скалите.

— По-добре да побързаме.