Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (2)

Пролог

Бандити

Мъжът се спускаше по стръмния планински склон в джунглата. Ботушите му се пързаляха по мръсния килим, образуван от влажни листа и хлъзгава кал. Гъвкави клони се опитваха да го уловят в прегръдките си, а дълги остри тръни — да го задържат, но не успяваха да го забавят нито за миг.

Не трябва да спирам…

На мястото, където пътеката правеше остър завой, той едва успя да се задържи да не се претърколи през глава отвъд скалистия ръб. Размаха ръка, за да възстанови равновесието си, и се хлъзна в калта. Другата му ръка притискаше до гърдите му пакет, увит в хартия. Въпреки че едва не падна, той не забави крачка и дори затича още по-бързо. Погледна за миг през рамо.

По планинския хребет продължаваха да бушуват огньове.

Местните наричаха това място Монтаня де Хуесос — Планината на костите.

Прокълнато място, което всички избягваха. Върхът се извисяваше над тъмно изумрудените джунгли на полуостров Юкатан, където минаваше границата между Мексико и южния му съсед Белиз. Блата и дълбоки дерета посрещаха смелчаците, дръзнали да се появят тук, а комари и хапещи мухи преследваха всяко живо същество. Горите и лианите, покрили планинските склонове, растяха толкова нагъсто, че образуваха непроходима зелена маса, скрила истинската си същност от любопитни погледи. Върхът се оглеждаше в езеро, по чиито води се носеха крокодили с размерите на дървесни дънери. От короните на дърветата мълчаливо се взираха сиви маймуни с бели лица, наподобяващи призраци на старци джуджета. Далеч във вътрешността на джунглата се простираха поляни, по които се мяркаха, почти недоловими за човешкото око, сенки на ягуари. Завалеше ли дъжд, което се случваше често, по планинските склонове рукваха буйни потоци и водопади, които отдалеч приличаха на разтопено сребро.

Гледката си заслужаваше.

Но нямаше кой да ѝ се наслади.

Малцина бяха виждали огромната планина, а още по-малко бяха онези, чийто крак бе стъпвал по склоновете й. И само един човек знаеше тайната й.

Той бе разбрал истината.

Планината на костите не беше… планина.

Стиснал здраво пакета, мъжът продължаваше да тича по забулената в мрак пътека. Маймуните привидения посрещаха куцукането му с приглушени крясъци, сякаш го окуражаваха да тича по-бързо. От едното му бедро стърчеше счупена стрела. Изгаряща болка пронизваше левия му крак при всяка стъпка, но той не биваше да спира. Преследвачите бяха по петите му.

Името му бе Хенри Бетел.

Доктор Хенри Бетел.

Професор по археология в Оксфордския университет.

Заедно с близките си приятели и колеги, Пенелопе и Ричард Ренсъм, той беше прекарал последните три месеца от дъждовния сезон в разкопки на върха на Планината на костите. Бяха открили безброй древни артефакти: сребърна маска на ягуар, корона от нефрит и опал, миниатюрни статуетки от оникс и малахит, златна змия с извита снага и две глави и много други безценни предмети от класическия период на цивилизацията на маите.

Бяха открили всичко това в каменна гробница на върха на планината. Дори сега, докато тичаше през джунглата, Хенри си спомни мига, в който за първи път спуснаха с въже Пенелопе Ренсъм в гробницата. Фенерът ѝ бе осветил подземната крипта и огромния саркофаг в нея. Върху капака на саркофага, издялан от варовик и украсен с барелефи, се намираше най-внушителният артефакт — златна пирамида, висока шейсетина сантиметра, увенчана с късче нефрит, с формата на навита на спирала змия с разперени крила като дракон. Фигурката пресъздаваше митично същество.

Кукулкан — пернатото драконоподобно божество на маите.

Гробницата беше откритие, каквото се прави веднъж на сто години.

Новината се разпространи мълниеносно.

Бандитите, привлечени от приказки за златни съкровища, ги бяха нападнали преди два часа, по залез-слънце. Под прикритието на мрака, лагерът на археолозите бе превзет на бърза ръка с помощта на пушки, мачете и груби заплахи. В самото начало на атаката Хенри се втурна към палатката на семейство Ренсъм, но я завари празна. Нямаше представа какво се е случило с Пенелопе и Ричард.

И продължаваше да няма.

Знаеше само, че трябва да отнесе пакета на сигурно място.

В това отношение инструкциите на Ренсъмови бяха изключително ясни.

Рискува и хвърли още един поглед назад. Пламъците, които се издигаха доскоро над горящия лагер, вече не се виждаха. Нападателите го бяха опожарили изцяло, бяха взривили дори резервоара с бензин за генератора.

Над планинския склон отекна изстрел от карабина.

Хенри се стресна и левият му крак се подхлъзна. Изгуби равновесие и падна. Силно удари гърба си и започна да се пързаля опасно по стръмния склон.

Заби пети, но калта се оказа прекалено хлъзгава от дъжда, валял цял ден. Мокри палмови листа го удряха през лицето, а гърбът му подскачаше върху полузарити в калта камъни. Клонка от някакъв храст, покрит с шипове, остави кървава диря по лицето му.

Въпреки това продължаваше да притиска пакета до гърдите си.

Планинският склон внезапно свърши и Хенри отскочи от края му. Извика от изненада, когато разбра, че лети във въздуха. Пропадаше право надолу и в крайна сметка се озова в кален гьол в подножието на планината. Беше плитък, водата стигаше до кръста му. Ботушите му се удариха в песъчливото дъно, а от сблъсъка зъбите му изтракаха силно. Но той продължаваше да притиска пакета към гърдите си. Вдигна го над главата си, за да го запази сух.

Още малко…

Езерото и лодката се намираха на не повече от осемстотин метра оттук.

Пое дълбоко дъх и направи опит да се измъкне от гьола, но краката му отказаха да се подчинят. Ботушите му бяха затънали до глезените в калното дъно. Завъртя се и дръпна силно, но от калния капан нямаше измъкване. В резултат на опитите му да се освободи, краката му затънаха още по-дълбоко. Усети как калта и пясъкът започват да се издигат, подминават прасците му и се устремяват към коленете.

Не…

Водата скоро достигна до гърдите му. Студът, който носеше тя, бързо проникна до костите му. Разбра каква опасност го грози.

Плаващи пясъци.

Вдигна пакета над главата си. Какво да стори? Сълзи на разочарование и страх замъглиха погледа му. В този миг рационалната част на съзнанието му като че ли изключи и на нейно място се появи първичен ужас.

Хенри вдигна поглед към прокълнатата планина.

Монтаня де Хуесос.

Планината на костите.

Сега и неговите кости щяха да се присъединят към тези на останалите.

Не беше изпълнил дълга си към Ренсъмови.

След изчезването на Пенелопе и Ричард единствен той знаеше истината. Погледна луната, която се издигаше над назъбения планински рид. Потръпна при гледката и дори това едва забележимо движение ускори потъването му в пясъка. Калта достигаше до кръста му, а водата — до врата му.

Тайната щеше да умре с него.

Предугадил съдбата си, той отново вдигна поглед към планината.

Планината, която не беше планина.

От това място в плаващите пясъци истината му изглеждаше толкова очевидна. Острите линии, стръмните склонове, притъпеният връх. Макар планината да приличаше на естествено образувание, той знаеше че вековете са погребали истинската й същност под дебели пластове кал, листа, лиани, коренища.

С помощта на въображението си, Хенри отстрани камарите пръст и непроходимите гъсталаци, за да разкрие скритото сърце на планината. Видя четирите страни, деветте гигантски стъпала, плоския връх, устремил се към изгряващото слънце.

Маянска пирамида.

Древната постройка лежеше погребана под изкуствена планина.

Но това не беше най-голямата ѝ тайна.

Съвсем не.

Хенри опипа канапа, увит здраво около пакета. Изпрати безмълвно извинение и молитва към Ричард и Пенелопе Ренсъм.

Водата достигна до устните му и той усети песъчливия й вкус. Изплю и се закашля. Погледът му се замъгли. Пред очите му затанцуваха светлини.

Не, не бяха какви да е светлини…

Съсредоточи се въпреки паниката.

Светлини от факли прорязваха мочурливата джунгла и приближаваха. Блещукаха пламъци. От тъмните сенки изникнаха дузина воини. Бяха полуголи, носеха единствено набедрени препаски. Лицата им бяха изрисувани с въглен и черна боя. Неколцина приближиха с опънати лъкове, кремъчните върхове на стрелите им сочеха право към него. Други носеха пушки през рамо.

Ловците бяха открили плячката си.

Една по-едра фигура си проправи път между тях. Главатарят на бандитите. Хенри обаче добре знаеше, че това съвсем не са бандити, както и Монтаня де Хеусос не е обикновена планина.

Нападателите също криеха страховита тайна.

Хенри чу познатото вум-вум в далечината. Към горящия лагер се бяха насочили хеликоптери — военни хеликоптери. Преди да избяга той бе успял да изпрати сигнал за помощ по радиостанцията.

Ех, ако бяха дошли по-рано…

Високият предводител на бандитите пристъпи напред и приклекна на едно коляно.

Хенри се опита да види лицето му, но то оставаше в сянката, извън обсега на факлите. Облечен в дълъг кожен шлифер и нахлупил широкопола шапка, той приличаше повече на призрачна сянка, отколкото на човек от плът и кръв.

Протегна дървен прът със стоманена кука накрая. Хенри знаеше, че непознатият не му предлага помощ, не се опитва да го измъкне от подвижните пясъци. Искаше пакета. Опита се да го скрие под водата, но движенията му бяха прекалено бавни. Мъжът протегна пръта и издърпа пакета от пръстите му.

Хенри се пресегна да го сграбчи, но вече не можеше да го достигне.

Предводителят на бандитите се изправи. Подхвърли ловко пакета, който се приземи в разтворената му длан. Хенри зърна за миг костеливите му пръсти, които завършваха с дълги, заострени нокти. Като на граблива птица.

Мъжът захвърли пръта и се накани да си тръгне.

— Благодаря ви, доктор Бетел — изрече той с дрезгав шепот с необичаен акцент. — Оказахте се изключително полезен.

Със сетни усилия Хенри задържа врата си изправен. Устните му се показаха и изплю водата от устата си.

— Никога няма да го получиш! — приглушените му думи бяха последвани от горчив смях на задоволство.

Водачът на бандитите се обърна рязко. Очите му проблеснаха в сянката, която хвърляше периферията на шапката му. Светеха ярко в заобикалящия ги мрак, видът им бе зловещ и неестествен.

Те се присвиха и се взряха в Хенри, който потъваше под повърхността на блатото. Водата сякаш стана още по-студена от погледа на мъжа.

Главата на Хенри започна да се покрива, но той отвърна безмълвно на най-мрачните подозрения на водача на бандитите. Закъсня.

Чу вика на главатаря. Представи си как мъжът разкъсва пакета, който бе пазил толкова самоотвержено. Знаеше какво ще намери в него — изсъхнали палмови листа, прегънати и вързани с канап.

Хенри потъваше във водата, но въпреки това чу гневния вик на предводителя на бандитите. Мъжът най-сетне бе осъзнал, че тук, в сянката на Планината на костите, нищо не е такова, каквото изглежда.

Нито бандитите, нито планината…, нито дори пакетът, овързан с канап.

Всичко бе измама.

Целта на бягството на Хенри бе да отведе преследвачите си по лъжлива следа, да ги отдалечи от верния път. Макар съзнанието му да потъваше в мрак, докато самият той се отпускаше в последната и вечна прегръдка на джунглата, на устните му се появи усмивка.

Тайната бе на сигурно място, запътила се там, където й беше мястото.

За да остане скрита, докато е необходимо.

 

 

Никой не обърна внимание на дребничкото момче, което изкачи двете стъпала пред входа на пощата в Белиз Сити. В ръцете си държеше пакет, завързан с канап. Зад него ярко блестеше океанът. Момчето и дядо му, индианци от племе, произлизащо от маите, бяха пътували цял месец, докато стигнат крайбрежието. Бяха се придвижвали внимателно, предпазливо, през цялото време бяха нащрек.

Дядото познаваше всички стари пътеки, използвани от древния му народ, дори най-тайните от тях. По време на дългия преход бе предал на момчето голяма част от своите знания — как да облекчи зъбобол с помощта на сок от дървото чикле, как да запали огън с кремък и прахан, как да се промъква в джунглата така, че никой да не го чуе.

Най-важният урок обаче бе останал неизречен.

Как да изпълниш даденото обещание.

Момчето повдигна пакета към гишето. Копнееше да надзърне в него, но обещанието си беше обещание. Вместо това се взря в адреса, изписан върху кафявата опаковъчна хартия. Произнесе го на глас.

Норт Хемпшир… Кънектикът…

Представи си дългия път, който пакетът щеше да измине. Искаше му се да го придружи, да отлети до някоя екзотична страна.

Момчето проследи с пръст името, изписано на най-горния ред: Джейкъб Бартоломю Ренсъм.

Толкова много имена за един човек. Детето поклати глава и плъзна пакета през отвора. Той падна тежко на другия плот.

След като изпълни даденото обещание, се обърна и се насочи към изхода. „Джейкъб Бартоломю Ренсъм“ прошепна то, докато слизаше по стъпалата пред пощата.

След като има толкова много имена, трябва да е някой важен човек.

Може би принц или поне благородник.

Един въпрос го измъчваше и щеше да го измъчва в продължение на много години.

Кой всъщност бе Джейкъб Бартоломю Ренсъм?