Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (18)

16.
Денят на игрите

Когато на следващата сутрин Джейк слезе по стълбите, видя, че Марика и баща й вече са в дневната. Те се движеха като добре смазана машина: поставяха купички на масата, проверяваха с пръст дали шоколадът в каната е достатъчно топъл, режеха розов пъпеш на парчета. Балам прошепна нещо в ухото на Марика, в отговор момичето се ухили глуповато. Разсмя се, когато баща й откри, че шоколадът е прекалено горещ и засмука опарения си пръст. Движенията им носеха белега на дълбока привързаност и любов. Това бе безгрижен и щастлив утринен танц, споделян от баща и дъщеря.

Джейк спря по средата на стълбището; припомни си подобна сутрин в имението Рейвънсгейт: как майка му помага на леля Матилда да изпържи яйцата и бекона, как баща му седи край масата по халат и чорапи, заровил нос в своите списания. Спомни си смеха, прегръдките и топлите усмивки.

— О, някой най-сетне се е наканил да се присъедини към нас!

Джейк се отърси от спомена и неохотно прогони образите на своите родители. Вдигна ръка за поздрав към бащата на Марика и продължи надолу по стълбите.

През нощта Джейк състави план, дълго време лежа в мрака, обмисляйки своите ходове и комбинации. Стегна се и се подготви за първата стъпка от замисъла, която изискваше известна доза актьорско майсторство.

Джейк прескочи последното стъпало, изохка от престорена болка и си придаде нещастно изражение на лицето. Изпитваше дълбоки угризения, че се налага да излъже Марика и баща й, но нямаше друг избор. Закуцука към масата.

— Какво има? — попита го момичето.

Джейк се наведе и разтърка десния си крак.

— Като се събудих, кракът ми се схвана. И… и… — при тези думи той постави ръка на челото си. — Не мисля, че съм добре.

Балам отиде при него начаса, провери челото му, накара го да седне.

— Дай да видя крака ти. Ужилването от отровна опашка не е шега работа.

Джейк нави крачола на панталона си. Балам огледа зарасналата драскотина на прасеца му.

— Няма зачервяване. Няма оток — каза с облекчение възрастният мъж. — Изглежда добре. Явно отровата все пак е засегнала мускулите и е предизвикала този спазъм.

Джейк кимна. Прозвуча му логично и пасваше идеално на плановете му. Трябваше да остане самичък, докато всички останали са на стадиона, за да наблюдават голямата надпревара. След като останеше сам, щеше да се възползва от шанса си да проникне в големия храм.

— Мисля, че е най-добре да останеш още един ден в кулата — каза Балам. — Жалко, че ще пропуснеш олимпиадата.

Джейк си придаде изражение на разочарование.

— Ще полежа малко. Може вечерта да се почувствам по-добре и да отида на празненствата по случай равноденствието.

Марика докосна ръката на баща си.

— Татко, мога да остана с Джейк. Не бива да го оставяме сам. Ами ако се нуждае от нещо… или състоянието му се влоши.

Джейк се изправи на стола си.

— Не, ще се оправя. Настина. Ще бъда разочарован, ако пропуснеш олимпиадата. Ще се почувствам виновен.

Балам сбърчи чело. Преди да успее да отговори, тясната врата за прислугата се отвори. В стаята влезе нечия дребна фигурка. Беше Ба’чук, който едва носеше огромна купа в ръце.

— А, кашата… — възкликна Балам. — Остави я на масата, Ба’чук. Благодаря.

След което бащата на Марика отново насочи вниманието си към Джейк.

Докато Ба’чук оставяше купата на масата, на Марика изведнъж й хрумна нещо.

— Какво ще кажеш Ба’чук да остане с теб, Джейк? Той и без друго няма да ходи на игрите. Така няма да се чувстваш виновен за нищо.

Преди Джейк да успее да отговори, Марика каза:

— Ба’чук, Джейк не се чувства добре. Имаш ли нещо против да останеш с него, докато ние се върнем от олимпиадата?

— Мога да го направя — отговори Ба’чук. Той впери в Джейк напрегнат поглед.

Джек се изправи. Определено не се нуждаеше от бавачка, не и от това момче с надвиснали вежди. Джейк не бе забравил предишните си подозрения относно това кой би могъл да остави отровната опашка в стаята му. Ба’чук би могъл да се прокрадне в спалнята с лекота.

Бащата на Марика каза:

— Ако има някакъв проблем, Ба’чук може да изтича долу до подземията на магистър Захур. Магистърът ще остане в кулата, за да се грижи за ловджийката Ливия.

Стомахът на Джейк се сви на топка. Планът му се разпадаше пред очите му. Не само че щеше да бъде поверен на грижите на това странно момче, ами единственият друг човек, останал в кулата, щеше да бъде онзи, който бе позволил на отровната си опашка да избяга. Ако направеха нов опит да го убият?

Прецени бързо ситуацията. Може би щеше да има по-голям шанс, ако отидеше с тях на стадиона. Сред това гъмжило от хора и хаоса лесно можеше да се отдели от останалите и пак да се промъкне сам до храма на Кукулкан. Може би в крайна сметка щеше да успее да реализира плана си.

Джейк протегна десния си крак и направи няколко крачки из стаята.

— Мисля, че не е необходимо. Сега като се пораздвижих, чувствам крака си много по-добре. — Обиколи около масата, за да им покаже. — Може би да се излежавам цял ден, не е чак толкова добра идея. По-добре да се движа. Да поупражнявам крака си. И… аз също не бих искал да пропусна игрите.

— Сигурен ли си? — попита го колебливо бащата на Марика.

— Наистина се чувствам по-добре. Сигурно е било най-обикновен мускулен спазъм.

Лицето на Балам светна от задоволство.

— Тогава трябва да тръгнем по-рано. Ще вървим бавно. Но ако се умориш или кракът ти отново се схване…

Джейк кимна енергично.

— Ще ви кажа, обещавам.

— Тогава да си изядем кашата, да вземем знамената и да потегляме към стадиона.

Марика се подчини охотно и подаде на всеки по една димяща купичка топла каша, в която плуваха парченца сушени плодове, канелени люспи и мед.

Забравен от останалите, но очевидно разбрал, че присъствието му не е необходимо вече, Ба’чук се оттегли през тясната врата.

Джейк го наблюдаваше с периферното си зрение. Разчете изражението на лицето му — разочарование… и мъничко гняв.

Джейк бе доволен, че Ба’чук си отива.

— Яжте! — подкани ги весело Балам. — Очаква ни вълнуващ ден!

Улиците отвъд портите на замъка вече бяха изпълнени с народ. Множеството размахваше знамена, пееше, а някои дори танцуваха и образуваха малки шествия.

Марика дръпна Джейк настрани, когато покрай тях притича тумба деца, които надуваха хорни и биеха цимбали, преследвани от китайски копринен дракон, понесен от развеселени възрастни. Джейк разпозна хлапетата, беше ги видял да репетират край своята пагода преди два дни.

Колкото повече се отдалечаваха от замъка, толкова по-гъста ставаше тълпата. Задачата да достигне пирамидата тегнеше над Джейк. Той трябваше да намери подходящия момент за бягство. Само че множеството около него бе толкова гъсто.

Имаше и още нещо.

Веднага след като преминаха портите на замъка, Марика го хвана за ръка. Явно се боеше да не го изгуби или пък се опасяваше да не му прилошее случайно. Освен това момичето често поглеждаше към него. Лицето й бе поруменяло от вълнение, докато слънцето танцуваше в очите й. В другата си ръка Марика стискаше аленочервено знаменце с изобразен върху него маянски глиф.

Марика улови погледа му.

— Това е знамето на отбора на маите. Изгубихме предишната надпревара, но това не се е отразило на гордостта ни.

Магистър Осуин пуфтеше и хриптеше подире им.

— Трябваше да остана при Захур — оплака се английският монах на Балам. — Ако ловджийката умре, бих искал да извадя парченцата кръвен камък от тялото й.

— Още първата нощ извадихме всички парчета, които видяхме — каза спокойно Балам. — Но тя продължава да отпада. Ако в нея са останали парченца от стрелата, те са прекалено малки, за да ги извадим, а и рискуваш да се отровиш, ако случайно докоснеш някое късче с голи ръце.

Балам потупа тежката кесия, която висеше на колана му.

— Взел съм кристала на Захур за разговори на далечни разстояния. Ако възникне проблем, ще ни уведоми. Дотогава нека не помрачаваме този прекрасен ден.

— Прав си — съгласи се Осуин и постави широката си длан върху закръгления си корем. — Пропуснах закуската, за да оставя място за вечерята в двореца на Тиберий. Римляните най-добре от всички ни знаят да пируват!

— Но първо трябва да спечелят — каза Балам с искрица надежда в гласа. — Шумерите ни победиха, без дори да загубят точка. Те са силен противник и са твърдо решени да спечелят Вечния факел за своето племе.

Групичката им вече бе достигнала края на града, а човешкият поток бе станал още по-гъст. Без да изпуска ръката на Марика, Джейк се понесе по течението, насочило се към северните градски порти.

От това място добре се виждаше градският стадион, който определено приличаше на римски колизей. Беше белосан целият, а тук-там бе украсен със златен бронз, в резултат на което блестеше ослепително под лъчите на обедното слънце.

Стадионът бе построен върху масивни арки, подслонили огромни каменни фигури. Докато следваше тълпата, Джейк забеляза статуя на Зевс, подпрял се на една гръмотевица. Раменете му като че ли носеха тежестта на цялата горна трибуна на стадиона. Джейк зърна и друга статуя — Один, върховният бог в скандинавската митология. Предположи, че всяко едно от Изгубените племена е поставило тук свой символ, издялан от камък.

Продължиха да крачат към стадиона, когато някой извика:

— Хей! Ето къде сте!

Пиндор махаше с ръка и приближаваше към тях. Когато се присъедини към групичката им, Марика най-сетне пусна ръката на Джейк. Той изтри длан в елека си, почувства облекчение, че вече е свободен, но и мъничко разочарование. Ако се съди по изражението на Марика, тя бе държала ръката му не само от страх да не го изгуби в тълпата.

Тази мисъл го ободри и придаде повече лекота на стъпките му, но дневниците на неговите родители в джоба на елека му напомняха за дълга. Не биваше да се разсейва. Днес трябваше да влезе в храма.

Джейк погледна назад към града, сетне огледа множеството около себе си. Може би щеше да успее да избяга, след като влезнеха на стадиона. Там натискът на тълпата щеше да му предостави добра възможност да се измъкне.

— Сестра ти Катрин е вече вътре — каза Пиндор и привлече вниманието му.

Джейк кимна. Може би щеше да е най-добре да изчака, да поговори с Кейди, преди да се опита да избяга. Тя трябваше да знае какво възнамерява да направи. Може би дори щеше да му помогне.

Джейк извърна очи при последната мисъл — да, явно се чувстваше доста отчаян.