Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (26)

24.
Сенки в кристалното сърце

Докато Джейк се придвижваше по тунела, прокара пръст по една от стените. Камъните бяха напаснати идеално, но не бяха наредени както се редят тухли например, а по-скоро като парчета от огромен пъзел, тъй като всички каменни блокове бяха с неправилна форма. Въпреки това, те бяха толкова гладки и наредени толкова плътно един до друг, че Джейк се съмняваше, че ще успее да пъхне острие на нож между които и да било два камъка.

Светлината пред тях ставаше все по-ярка. Джейк усети във въздуха да пулсира някакво напрежение, сякаш нещо притискаше гърдите му, сетне ги отпускаше, после пак ги притискаше. С всяка измината крачка усещането ставаше все по-осезаемо.

Пиндор потри стомаха си, явно изпитваше същото. Въпреки опасността, веждите на Марика подскочиха нагоре в знак, че момичето е по-скоро любопитно, отколкото уплашено. Единствено Ба’чук изглеждаше невъзмутим, но той бе идвал тук и преди.

Тунелът продължаваше да се спуска надолу, но краят му наближаваше. Пулсирането ставаше все по-интензивно, а светлината — по-ярка, докато накрая коридорът преля в просторна зала, наподобяваща пещера, но увенчана с купол като Астромикона.

Джейк спря, смаян от разкрилата се пред тях гледка.

В центъра на залата висеше във въздуха съвършена кристална сфера. Тя се въртеше бавно точно под самия купол. Светеше с постоянна светлина, но Джейк усети пулсиращата енергия, която изпращаше сферата при всяко свое завъртане.

Кристалното сърце на Кукулкан!

Пулсирането всъщност бе ритъмът, в който биеше то!

Когато очите на Джейк се приспособиха към светлината, той забеляза още нещо, което го изненада. Сферата не бе една, това всъщност бяха три сфери, разположени една в друга, като онези руски дървени кукли, които се пъхат една в друга. Две от сферите се въртяха в противоположни орбити — едната се движеше отляво надясно, другата — отдясно наляво. Третата се въртеше отдолу нагоре. Върху повърхността и на трите сфери бяха изписани странни букви, които при въртенето им изписваха най-различни комбинации, сякаш това бе някакъв кристален компютър.

Марика пристъпи напред и застана между Пиндор и Ба’чук. Беше облещила смаяно очи. Подът се спускаше надолу и образуваше нещо като купа под кристалното сърце. Под голямата въртяща се сфера бяха разположени три нейни умалени копия. Една изумрудена, една рубинена и една сапфирено синя.

Трите основни цвята на светлината.

Джейк сведе поглед към значката си на чирак. Същите три камъка образуваха триъгълник около диаманта. Осъзна, че това трябва да е миниатюрна версия на сферите пред него. Диамантът символизираше кристалното сърце, а трите цветни камъка бяха трите по-малки сфери.

Очарован от гледката, Джейк се взря в центъра на помещението.

Малките сфери, разположени под огромното кристално сърце, се въртяха на място като малки луни, уловени в орбитата на по-голяма планета. Всъщност само две от тях се въртяха.

Изумруденият кристал като че ли потрепваше и се поклащаше във въздуха и докато останалите излъчваха своя собствена вътрешна светлина, зелената сфера бе потънала в мрак. Нещо определено не беше наред.

Причината за това стана очевидна, когато в коридора, който продължаваше от другата страна на залата, се появиха черни сенки. Сенките пърхаха във въздуха, образувайки почти човешка форма, но толкова замъглена, че не се виждаха никакви детайли. Те напълно забулваха фигурата и потрепваха около нея като върховете на пламъци.

Това трябва да бе убиецът, който Ба’чук бе видял да бяга от Калакрис.

Джейк отстъпи в устието на тунела, като хвана Марика за ръка, за да го последва. Човекът сянка — ако това изобщо беше човек — коленичи край зеления кристал и постави двете си длани върху него. От пръстите му изскочиха черни флуиди, които потънаха в изумрудената сфера. Тя завибрира още по-силно.

Убиецът бе сторил нещо, което бе неутрализирало или унищожило една от сферите. Но защо? С каква цел? Джейк се сети, че Марика му бе споменала нещо за даровете на Кукулкан, за защитното поле, излъчвано от пирамидата, за това как то позволявало на всички да се разбират на един език, за закрилата, която осигурявало на долината срещу опасности, за енергията, с която зареждало останалите кристали.

Три безценни дара… три цветни сфери.

Два от даровете все още действаха — езикът и силата на кристалите, — но не и третият. Бариерата беше паднала. Джейк проумя как силите на Калверум Рекс са успели да преодолеят защитата на долината. Причината бе пред очите му. Това същество бе отслабило самия източник на защитното поле, беше отровило изумрудената сфера.

То трябваше да бъде спряно, преди цялата долина да загине.

Джейк пристъпи напред. Извади фенерчето и застана нащрек. Ако успеше да се придвижи тихичко, може би щеше да успее да изненада човека сянка. А и не се налагаше да се приближава кой знае колко, важното бе онзи да попадне в обсега на лъча. Рискът си заслужаваше.

Джейк вдигна ръка, за да предупреди останалите да не помръдват. Направи няколко крачки, преди отвън да долети пронизителен писък, издаден от някой гракил от противната орда, събрала се край входа. Джейк трепна, тъй като това бе вик на тържество, а не на болка. Изпита страх, знаеше какво може да означава това за жителите на долината. В този миг обаче, викът предвещаваше големи неприятности за Джейк.

Човекът сянка, подтикнат вероятно от любопитство какъв ли е този шум, погледна към входа. Обърна забуленото си в сенки лице право към Джейк. Момчето замръзна, сякаш бе поразено от светлината на собственото си фенерче. Съществото подскочи, понесено във въздуха от сенките. Насочи се право към Джейк.

Той най-сетне реагира и вдигна фенерчето. Насочи го право към сенките, които скриваха лицето на фигурата. Леденостудената светлина ги прониза. Мракът побягна от светлината, разтвори се пред нея като вода, която бяга надолу по склона.

Създанието опита да се прикрие. Още миг и Джейк щеше да зърне лицето, скрито зад маската, но тъкмо тогава светлината от фенерчето премигна и угасна.

Уплашен, Джейк го разтърси. Накара го да светне за още секунда-две, сетне то отново угасна. Сенките отново покриха лицето на създанието и размазаха очертанията му.

Черната фигура протегна ръце и от тях полетяха сенки, които покриха долната половина от тялото на Джейк. Студ запълзя по краката му. Сенките започнаха да се сгъстяват и скоро станаха плътни като катран. Джейк не можеше да помръдне.

— Джейк! — извика Марика.

— Остани на място! — отвърна той. Или всички ще попаднем в този капан.

Създанието очевидно не изпитваше никакви затруднения да се придвижва сред сенките и да приближи към Джейк. Макар фигурата да нямаше лице, той си представи злокобната й усмивка.

Съществото заговори, а думите му бяха приглушени от сенките.

— Оцеля значи, измъкна се от капана, който ти бях заложил. Господарят ми ще остане доволен. Той има големи планове за теб.

Джейк нямаше представа какво има предвид човекът сянка. Разтърси енергично фенерчето си, но батериите бяха напълно изтощени.

Джейк чу тропот зад гърба си. Извърна се и видя Марика, Пиндор и Ба’чук да тичат към него или по-скоро към облака от сенки, в които плуваше той. Не го бяха послушали. В душата му бушуваше водовъртеж от емоции. Изпита някакво егоистично облекчение, но заедно с това и страх за новите си приятели.

Пиндор първи навлезе в обсега на сенките и краката му се подкосиха. Падна по лице в черния облак. Ба’чук и Марика използваха тялото му като мост. Ба’чук вървеше първи и когато стъпи върху раменете на Пиндор, се извърна, сграбчи Марика през кръста и я подхвърли към Джейк. Тя прелетя над облака от сенки и се приземи на две стъпки зад него, сетне потъна в мрака до кръста. Опита се да направи поне една крачка, да придвижи горната половина на тялото си, но не можеше да помръдне. Напъните й само забавляваха човека сянка. Той издаде приглушен кикот, но в смеха му нямаше топлина, а мразовит студ.

— Дъщерята на магистъра и синът на старейшината. И един млад урлинг. Вие ли смятахте да осуетите плановете на Калверум Рекс?

Разнесе се злокобен смях.

— Джейк… — каза Марика зад гърба му.

Той се обърна. Марика повдигна ръка към гърлото си и почука с пръст под брадичката си, сякаш се опитваше да му даде някакъв знак. Той нямаше представа какво означава това. Момичето протегна другата си ръка, която до този момент криеше зад гърба си. В нея държеше дълга тънка пръчица, увенчана с кристал на върха. С нея баща й гасеше кристалите.

Марика протегна ръка към Джейк, така че човекът сянка да не може да я види. Тя отново докосна гърлото си с пръст.

Едва тогава Джейк се досети. Ба’чук бе описал една характерна особеност, която острият му поглед бе забелязал у убиеца, избягал от Калакрис. На врата си носел нещо като брошка или катарама, инкрустирана с кръвен камък.

Джейк се обърна лице в лице с човека сянка. Марика пъхна пръчицата в ръката, която той криеше зад гърба си. Вдигна брадичка и не отмести поглед, докато сенчестата фигура го приближаваше.

— Макар господарят да иска теб — просъска тя, — това не означава, че не мога да те накарам да страдаш заради проблемите, които ми създаде. А какъв по-добър начин от това някой от приятелите ти да умре пред очите ти?

Съществото вдигна ръка. Джейк рискува да хвърли поглед назад и видя, че Пиндор се опитва да се измъкне от черния облак. Бе повдигнал главата си и се мъчеше да си поеме дъх. Сетне сенките покриха цялото му тяло, изпълниха носа и устата му, оставяйки свободни само очите му. Пиндор потрепери от ужас. Устата му се разкриви в безмълвен вик, докато се опитваше да си поеме въздух.

Джейк се извърна и погледна обвитото в сенки чудовище.

— Пусни го!

Това привлече вниманието му. Човекът сянка искаше да се наслади на болката му. Но когато обърна глава, Джейк забеляза блясъка на камъка, скрит сред сенките. Парче мрак, по-черен от всяка сянка. Брошката с кръвен камък.

Джейк протегна бързо ръка и го докосна с пръчицата на магистър Балам. Аленият кристал проряза сенките и докосна кръвния камък. При допира брошката като че ли подскочи. Когато от върха на пръчицата проблесна светлина, се чу тих писък. Джейк примигна, ослепен от блясъка й, сетне видя, че кръвният камък е побелял, лишен от цялата си сила.

— Не! — изохка създанието, стенанието прозвуча като ехо на вика, долетял от камъка.

Сенките се разтопиха като снежен човек при рязко затопляне. Джейк се измъкна от облака от сенки, който изгуби катранената си гъстота. Олюля се и се блъсна в Марика, но и двамата останаха на крака. Пиндор се закашля, давеше се, едва си поемаше дъх, но беше жив. Ба’чук му помогна да се изправи. Той вдигна сабята си и се хвърли напред, макар да се олюляваше. Опря върха й точно над сърцето на злодея.

След като кръвният камък бе изгубил силата си, сенките започнаха да се разтварят във въздуха и на тяхно място се появиха бледо лице и закръглен корем.

— Магистър Осуин! — ахна Марика.

Той не показа никакво разкаяние, изражението му излъчваше единствено презрение и отвращение.

— Защо? — попита го тя.

— Защо не? — присмя й се той и присви презрително устни.

— Но вие винаги сте служили на Калипсос.

Отвърна й Груб смях.

— Не. Винаги съм служил на Калверум Рекс, моя истински господар. Служа му откакто бях негов чирак. Още тогава оцених брилянтния му ум и способности. Това е човек, който не се бои да се посвети на алхимии, от които другите се страхуват. Той откри тъмната пътека към божественото и ми позволи да го следвам.

— Защо тогава не тръгнахте с него, когато бе прогонен? — попита го Марика пребледняла.

На лицето му разцъфна зловеща усмивка.

— Други получиха позволение да го последват, но мен убеди да остана тук. Да бъда неговите очи и уши. Да очаквам момента, когато ще се завърне отново!

— Значи ти си бил негов шпионин! — каза Пиндор и натисна върха на сабята достатъчно силно, за да накара магистъра да трепне.

— И саботьор — добави Джейк като кимна към помръкналата изумрудена сфера.

— През всичките тези години… — каза Марика.

— Ама че лековерна пасмина! — Той се изплю на пода. — Не знаете нищо за тази земя! Не знаете нищо за силите, които ви заобикалят! Нито дума! Нищичко!

— Магистърът внезапно потрепна и едва си пое дъх. Сведе поглед към краката си.

Там се бяха събрали сенки, които приличаха на черно наметало, паднало от раменете му. Те обаче не стояха неподвижно. Започнаха да кръжат около краката на магистъра.

— Не, господарю! — простена той.

Краката на Осуин започнаха да потъват в черния водовъртеж. Той изцъкли очи, изпълнени с паника. Лицето му се изкриви от болка. От гърлото му излезе писък. Този път това не бе вик за милост, а писък на болка. Осуин се опита да се измъкне от бушуващия черен облак, но се оказа уловен в него също така здраво, както Джейк преди малко. Магистър Осуин рухна на пода.

Четиримата отстъпиха назад.

Черният облак покри тялото, задърпа го надолу и надолу, буквално го засмука. Пръстите му се впиха в гладкия каменен под, но нямаше къде да се хванат. Лицето му се изкриви от болка и ужас.

— Не! Не по този начин!

Марика пристъпи към него, но Джейк я спря. Сенките можеха да повлекат и нея.

— Баща ми — изрече умоляващо тя, — какво стана с него?

Осуин като че ли изобщо не я чу или пък не го интересуваше. Пръстите му оставиха кървави следи по пода, докато черният водовъртеж го поглъщаше. Изчезна напълно с един последен писък на ужас.

Марика се обърна и зарови лице в рамото на Джейк. Той я прегърна. Черният облак продължи да се върти, но вече като вода, която изтича в канала. Скоро изчезна съвсем и остави след себе си чист и гладък каменен под.

Трябваше им време да дойдат на себе си. Пиндор мушна пода със сабята, сякаш за да проведи дали е плътен. Джейк продължи да прегръща Марика. Пристъпиха напред с неуверена крачка и застанаха под кристалното сърце на храма. Джейк коленичи край изумрудената сфера. Тя вече не трептеше. Вътре, в сърцевината на камъка, където останалите сфери излъчваха светлина, този кристал беше тъмен, не, не просто тъмен, а черен.

В сърцето на камъка се бе промъкнала сянка.

Джейк постави предпазливо длан върху повърхността му. Беше студен, но нищо повече. Постави и другата си ръка. Нямаше представа как да прочисти кристала от отровния мрак във вътрешността му. Не можеше да го достигне с пръчицата на Балам, нямаше как да преодолее и плътната повърхност на кристала. А фенерчето му бе с изтощени батерии. Дори не се опита да го разтърси.

Погледна Марика. Тя поклати глава. Кристалът се нуждаеше от истински магистър, а не от двама чираци.

Пиндор бе застанал на мястото, където бе изчезнал Осуин, повлечен от черния водовъртеж.

— Той предаде всички ни. Но предполагам, че в смъртта му има логика.

Марика му се сопна:

— Логика? Каква логика намираш във всичко това?

Пиндор обходи помещението с ръка.

— Калверум Рекс е имал нужда от магистър. Само един магистър може да премине през бариерата, която огражда храма и подхранва защитното поле около долината ни. Затова Калверум Рекс е приел толкова лесно прогонването си. Знаел е, че може да се върне, когато се подготви.

Джейк се изправи.

— Това не означава, че ще му позволим да го направи. — Той кимна към Ба’чук. — Дойдохме тук с план — с твоя план, Пин, — за да намерим място, където да прегрупираме силите си и да потърсим съюзници.

Марика го подкрепи:

— Няма да му позволим да спечели!

— Няма — обеща Джейк с надеждата да успее да изпълни тази клетва.

Канеха се да тръгват, когато край храма прозвуча остър крясък. Беше толкова силен, че ушите на Джейк го заболяха, макар да се намираше във вътрешността на пирамидата. Момчето бе готово да се закълне, че този вик разтресе пода под краката му.

Джейк си спомни триумфалните крясъци, които гракилската орда бе надала преди броени минути. Подозираше, че причината за това вълнение току-що се е появила пред храма.

— Дошъл ли е? — попита Марика и изрече на глас опасенията, които Джейк таеше в себе си. Не се нуждаеха от име. Всички знаеха кого има предвид тя.

— Да вървим — каза Джейк.