Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (32)

30.
Времето, отново времето

Новият съвет на старейшините изпълваше двете банки на по-високия подиум. Джейк и Кейди отново се озоваха в центъра на вниманието и в тях бяха вперени шест чифта очи. На горния ред седяха същите трима старейшини — Тиберий, Улфсдотир и Ву — само че покрити с кръв и рани и видимо остарели.

Бяха изминали три дни от мига, в който Джейк бе успял да възстанови защитното поле над долината. Три дни, изпълнени с въпроси и още въпроси. Жителите на Калипсос трябваше да проумеят суровата истина. Макар засега долината да бе в безопасност, тя не можеше да бъде вечна и неизменна. В бъдеще трябваше да проявяват повече бдителност.

Балам се изправи от мястото си в средата на долния ред. От дясната му страна седеше Захур, а от лявата бе новият магистър.

Балам започна тържествено.

— Нашият нов магистър — каза и посочи с ръка вляво от себе си, — пожела да организираме тази скромна церемония, за да отдадем почит на петимата, които защитиха нашия град и нашия храм.

Най-новият член на съвета на старейшините се изправи на крака с помощта на своя жезъл. Бронзовите гривни, украсили дървения жезъл, затанцуваха на светлината на лампите, а висулките им запяха като камбанки. Старейшината на ур кимна на петимата, застанали в подножието на банките.

Зад Джейк и Кейди се бяха наредели Марика, Пиндор и Ба’чук. Стояха сковано, облечени в най-хубавите си дрехи. Джейк и Кейди бяха в костюмите си за сафари, изпрани и изгладени. Бяха се облекли толкова официално, колкото можеха, предвид обстоятелствата. Никой от тях не знаеше какво да очаква.

Старейшината от племето ур — името му бе Ме’рук — стана от мястото си и слезе бавно при петимата. Възрастният неандерталец бе първият представител на своето племе, удостоен с титлата магистър и с място в съвета на старейшините. Високият пост бе отплата за участието на ур в спасяването на Калипсос и признание, което жителите на града отдавна дължаха на това племе. Гражданите на Калипсос не можеха повече да се преструват, че не забелязват съществуването на ур и обратното. Не и ако искаха да оцелеят. Калверум Рекс щеше да ги нападне отново и когато това се случеше, цялата долина трябваше да бъде обединена.

Ме’рук махна на петимата да се строят в редица. След миг на суматоха, старейшината започна от противоположния на Джейк край. Протегна ръка, хвана лявата китка на Пиндор и запретна ръкава на тогата му. Вдигна високо гривна от сребрист метал, така че всички да я видят.

— Този метал дойде от нощното небе и падна на тази земя сред ослепителни пламъци — занарежда старейшината ур. — Той притежава рядка и мощна алхимия, алхимията на обвързването. Той ще ви обедини в едно.

Ме’рук пристъпи напред и щракна гривната около китката на Пиндор, сетне продължи по редицата. Застана пред Ба’чук и сложи на китката на малкия неандерталец друга гривна.

Марика бе застанала до Джейк. Тя наблюдаваше как Ме’рук поставя третата гривна на лявата китка на Кейди. Гривните изглеждаха абсолютно еднакви. Миг по-късно самата тя се сдоби със собствена гривна, която завъртя около китката си.

— Трябва да е направена от магнетит — прошепна.

Някога тази дума е означавала и магнит. Джейк също предположи, че гривните са изработени от магнетит, който притежаваше естествени магнитни свойства.

Той протегна ръка и нави ръкава си. Ме’рук извади петата гривна. Тя бе откопчана и двете й половини висяха на миниатюрните панти. Старейшината се наведе и я закопча около китката на Джейк.

— Обвързването е приключено — заяви Ме’рук. — Сега всички сте едно.

Джейк огледа гривната. Завъртя я около китката си и се намръщи. Не успя да открие нито пантички, нито дори спойка или следа от мястото, където се бяха съединили двете половини. Повърхността на гривната бе идеално гладка, сякаш бе изкована направо върху ръката му. Огледа я по-отблизо. Не откри нищо, което да нарушава идеално гладката повърхност, но забеляза нещо друго. По външната й окръжност бяха изписани непознати букви. Разпозна символите. Това беше същият език, на който бяха изписани надписите в пирамидата.

Озадачен, Джейк свали ръката си и вдигна поглед. Ме’рук стоеше пред него и на устните му играеше едва забележима усмивка. Съсухреният старейшина се приближи и прошепна в ухото му:

— За да откриеш истината, трябва да престанеш да живееш в краткото време.

След като изрече тези загадъчни думи, той се изправи и се върна, топуркайки със своя жезъл, на мястото си на пейката.

Докато петимата очакваха какво друго ще последва, Джейк огледа своите приятели. Всичките носеха еднакви гривни. Сега всички сте едно, бе казал Ме’рук.

А какво означаваха последните му думи, онези, които бе прошепнал в ухото му?_ За да откриеш истината, трябва да престанеш да живееш в краткото време._

Думата взе Тиберий.

— Имате ли други желания, преди да закрием това заседание?

Въпросът бе отправен към останалите старейшини, но Джейк пристъпи напред и вдигна ръка. Думите на Ме’рук продължаваха да отекват в главата му. Особено думата време. Тя му напомняше за златния часовник на баща му в джоба. И за мястото, на което го бе намерил — между колелата на огромния маянски календар, който бавно отброяваше дните.

Всички загадки на това място, се свеждаха до едно-единствено нещо.

Времето.

Тиберий кимна.

— Желаеш ли да вземеш думата, Джейкъб Ренсъм?

— Бих искал да помоля за услуга. Ако е възможно.

Тиберий му даде знак да продължи.

— Бих искал отново да посетя пирамидата — каза Джейк. — Да се върна на мястото, където намерих часовника на баща ми.

Кейди се присъедини към него.

— Аз също.

Двамата вече го бяха обсъждали. Кейди искаше да види залата в храма, а Джейк чувстваше, че е пропуснал нещо при предишното си трескаво прекосяване на тунелите и залите на пирамидата.

Тиберий се намръщи.

— Оценявам всичко, което направихте за Калипсос, но влизането в храма остава забранено. Особено сега. Все пак, нека магистрите вземат решение.

Балам вдигна ръка.

— От гледна точка на нашите закони, само магистрите имат право да влизат в големия храм. Законът е недвусмислен и ние няма да го нарушим.

Джейк усети как угасва и последната искрица надежда.

— Все пак — продължи Балам, — нищо не ограничава броя на магистрите и не е необходимо те да бъдат само трима. Предлагам на съвета да вземе решение чрез гласуване дали е възможно да присъди на тези двама младежи титлата младши магистри, която да бъде валидна точно един ден. Моля ви да гласувате с вдигане на ръка.

Шест ръце се вдигнаха във въздуха.

Балам удари с юмрук по масата и намигна тайничко на Джейк.

— Значи въпросът е решен.

 

 

Два часа по-късно Джейк и Кейди вече стояха на върха на пирамидата. Каменният дракон над главите им продължаваше да стои на своя пост. Балам, който бе на стъпалото над тях, протегна двете си длани срещу невидимото защитно поле, запечатало кръглия отвор.

— Все така силно е — каза с въздишка на облекчение.

Джейк усещаше въздействието му дори от мястото, на което бе застанал. Някаква сила, наподобяваща порив на вятър, се опита да го отблъсне назад. Той само намести раницата си на рамо, изгарящ от нетърпение да влезе вътре.

— Първо трябва да се хванем за ръце — каза Балам, — за да мога да вкарам и двама ви вътре.

Кейди хвана магистъра за ръката, сетне протегна своята на Джейк. Вместо да я улови, той се обърна.

Марика, Пиндор и Ба’чук ги очакваха едно стъпало по-надолу. Не им бе позволено да влязат в пирамидата, но въпреки това бяха дошли. Приятелите му знаеха колко важно е това за Джейк.

Той скочи и улови ръката на Пиндор между китката и лакътя според римския обичай.

— Благодаря ти, че дойде — каза Джейк. — Ако не беше ти, ако не бяхте всички вие, не зная къде щях да бъда сега.

Пиндор се изчерви силно. Не бе свикнал да получава комплименти, но Джейк подозираше, че оттук насетне ще трябва да свикне с тях.

Джейк разтърси десницата на Ба’чук по същия начин, но когато се опита да направи същото и с Марика, тя отмести ръката му и го прегърна.

— Ще те чакаме тук — прошепна в ухото му.

Дъхът й погъделичка врата му. Джейк усети, че се изчервява поне колкото Пиндор.

— Може да се забавим — измърмори той, когато отстъпи назад.

— Ще те чакаме колкото трябва — каза Пиндор. Той погледна Марика и Ба’чук, които кимнаха.

Джейк се усмихна, знаеше, че усмивката му е изкривена и глуповата, но поне беше искрена. Никога не бе имал приятели като тях. В този момент осъзна какво му е липсвало през целия му живот. През изминалите три години той бе съсредоточил вниманието си изцяло върху стремежа да следва стъпките на родителите си и бе забравил, че върви по път, който е най-добре да измине с приятели до себе си. Също както Пиндор трябваше да свиква с комплиментите, така и Джейк трябваше да свиква с приятелството.

— Идваш ли? — попита го Кейди с протяжна въздишка на отегчение.

Джейк скочи на горното стъпало, махна с ръка на приятелите си и улови сестра си за ръка. Балам премина първи през прага, а те го следваха по петите. Джейк усети познатия сърбеж и косъмчетата по цялото му тяло затанцуваха наелектризирани. След миг прекосиха защитното поле и тръгнаха по коридора, който водеше надолу.

Балам обясняваше нещо на Кейди, но Джейк не ги слушаше. Умът му бе заангажиран със залата с маянския календар. Сигурен бе, че е пропуснал нещо…, но какво?

Когато достигнаха сърцето на пирамидата, Кейди застана пред огромната кристална сфера. Тя се въртеше и въртеше, образувайки безброй комбинации от онези странни букви.

— Усещам го как бие! — възкликна удивено тя.

Джейк също го усещаше. Огромната сфера пулсираше и излъчваше мощна енергия. Трите сфери, разположени под нея, се въртяха безгрижно. Изумруденият кристал изглеждаше също толкова ярък, колкото рубинения или сапфирения.

Балам забеляза интереса на Джейк.

— Сенките не са успели да увредят кристала. Изключително умно от твоя страна е, че си се сетил да насочиш слънчевата светлина към него! Гениално!

Джейк отказа да си припише цялата заслуга.

— Мари ми даде идеята. А и вие ми казахте нещо.

Балам повдигна вежда.

Джейк му обясни и дори цитира първия урок на магистъра:

— Слънцето е в основата на цялата алхимия.

Балам се засмя.

— Значи все пак някой слуша какво говоря. Във всеки случай, планът ти е гениален. — Възрастният мъж разроши косата на момчето. Това беше бащински жест, който стопли сърцето на Джейк.

— Предполагам — продължи Балам, — че нямате търпение да отидем и в другата зала, която се намира по-долу.

— Да. А може ли ние с Кейди да отидем там сами?

Джейк искаше двамата със сестра си да останат сами, докато оглеждат помещението. Ако възникнеха някакви въпроси, винаги можеха да се върнат и да ги зададат.

Магистърът не възрази и ги подкани да тръгват.

— И без друго имам достатъчно работа тук. Когато приключите, върнете се пак.

Джейк едва се сдържа да не се затича по коридора. Поведе Кейди към отвора в другия край на залата и надолу по спираловидната стълба. Кръглата зала с маянския календар изглеждаше по същия начин и когато я бе напуснал миналия път. На пода лежаха двете големи зъбни колела, озарени от светлината на лампата.

Кейди отново ахна, но този път поради съвсем друга причина.

— Толкова много злато! Сигурно струва цяло състояние!

— Не сме дошли за това — каза ѝ Джейк.

Тя го погледна.

— Знам, но това не означава, че не мога да гледам.

— Не пипай нищо!

Джейк влезе във вътрешността на залата. Искаше да огледа всичко отново, но този път по-бавно, по-методично. Баща му често го бе предупреждавал да обръща внимание на детайлите. Дълг на всички учени е, когато се изправят пред някоя от загадките на живота, да бъдат изключително прилежни и усърдни.

Джейк извади джобния часовник.

Ето една загадка, която трябваше да разбули.

— Къде намери часовника на татко? — попита го Кейди.

Той посочи вътрешното колело.

— Лежеше на пода, ей там.

— Просто си лежеше?

— Да, не ти ли казах?

Кейди протегна ръка.

— Дай да го видя.

Джейк се поколеба. Не се бе разделял с часовника нито за миг. Не искаше да го изпуска от поглед. Но пък Кейди не бе имала възможност да го разгледа както трябва.

Неохотно постави часовника в ръката й.

— Внимавай! — предупреди я той.

Тя отново извъртя очи и му обърна гръб. Отдалечи се от него и започна да разглежда залата сама.

Джейк насочи вниманието си върху стените, покрити с неизвестната писменост. Част от отговорите, които търсеше, сигурно се криеха в този непознат език. Беше попитал Балам, но никой в Калипсос не бе в състояние да го разчете.

Погледът на Джейк пробяга върху буквите, после се спря на барелефа върху стената, на който бяха изобразени трите карти. Нещо в тези карти…

Огледа ги внимателно, проследи как някога днешните континенти са били съединени — подобно на парченца от гигантски пъзел — в една огромна земна маса, наречена Пангея. Какво толкова имаше в тези карти, че не можеше да откъсне очи от тях?

Едва сега Джейк забеляза надписа под картите.

Предишния път бе толкова шокиран от откритието, че това е Пангея, че не бе обърнал внимание на изписаната отдолу дума. В края на краищата, това бе още една дума, изписана с онези странни букви.

Тя не му говореше нищо. Отново насочи вниманието си към кръглите карти. Погледът му се местеше напред-назад по тях. Седемте континента образуваха един суперконтинент. И все пак мисълта за необикновените символи не го напускаше. Те като че ли мержелееха в крайчеца на окото му. Само осем букви. Осем парченца от пъзела. Джейк отново погледна събраните в едно континента на Пангея, сетне буквите.

Ами ако…?

Представи си буквите наредени по-плътно една до друга.

Като че ли започна да се образува някаква дума. Нещо му изглеждаше познато. Мистерията накара мозъка му да заработи на по-високи обороти.

Джейк бръкна в джоба си и извади скицника на майка си. Откъсна една празна страница и измъкна молива, който държеше пъхнат между спиралите на скицника. Притисна листа към стената и започна да движи молива по повърхността му, така че да получи отпечатък на буквите.

Сега вече разполагаше с копие от надписа, нанесен върху хартията. Приклекна и нагъна листа като акордеон, така че буквите да могат да се залепят една за друга. Също като континентите, които образуваха Пангея.

Започна да приближава буквите изключително внимателно, докато те не образуваха една дума. Джейк погледна резултата.

Шокът го накара да скочи на крака. Листът хартия затрепери в ръцете му. Едва сега разбра какво го бе накарало да се върне тук. Подреди наум буквите, така че да заемат по-позната форма.

Изрече на глас получената дума.

— Атлантис… Атлантида!

Джейк отстъпи назад от стената. Възможно ли бе това? Нима пирамидата и знанието, скрито в нея, можеха да бъдат проследени чак до Атлантида, до митичния остров, управляван от високоразвита раса? Опита се да подреди знанията си за Атлантида. Най-ранните свидетелства за нея били записани от Платон, един от най-прочутите древногръцки философи. Той твърдеше, че е посещавал Атлантида, че е виждал нейните чудеса. Според неговата история, островът бил унищожен от страховит катаклизъм, който го разцепил на парчета и потопил в морето.

Джейк се върна при картата. Докосна повърхността на Пангея. Суперконтинентът наистина приличаше на остров. Дали Платон бе видял него? Дали древногръцкият философ не бе идвал тук… също като Джейк и Кейди? И дали не е бил настроен поетично, когато е заявил, че Атлантида е изчезнала в безбрежния океан? Може пък да е имал предвид, че цивилизацията на Атлантида е изчезнала в океана на времето.

Всичко това му дойде прекалено много. Джейк се отдръпна. Обърна се и огледа смаяно стените, представи си и кристалното сърце, разположено в залата над тази. Дали всичко това не бе построено от изгубената цивилизация на Атлантида? Дали тъкмо тяхната технология не бе върнала Изгубените племена назад във времето, в Пангея? Или пък самият народ на Атлантида е бил първото Изгубено племе? Те ли са поставили началото на всичко това? Ако е така, къде са изчезнали?

Въпрос след въпрос изпълваха главата му.

Джейк притисна ушите си с длани. Бе решил една загадка, но тя бе породила поне хиляда други.

— Джейк!

Викът прониза бъркотията в главата му. Обърна се към Кейди. Тя стоеше в центъра на вътрешното колело, а в ръката си държеше джобния часовник. Беше отворила капака му, сякаш проверяваше колко е часът, но се бе намръщила, сякаш нещо в него я тревожеше.

Джейк беше доволен да се откъсне от загадката на Атлантида. Присъедини се към сестра си във вътрешния кръг.

— Какво има? — попита я той.

Тя завъртя часовника под ъгъл и посочи нещо под капака. Джейк се пресегна и нагласи часовника под светлината. Върху златната повърхност ясно бе очертан един символ.

Джейк го позна. Това беше анкх, египетският символ на живота. Бе един от най-важните символи в Древен Египет, носен от фараоните по време на най-важните церемонии.

— Погледни и това — каза Кейди. Тя придърпа часовника по-близо до себе си. — Секундната стрелка се върти назад!

Джейк отдавна го бе забелязал, но бе забравил да каже на Кейди. Това бе съвсем дребна загадка в сравнение с намирането на часовника на баща им.

Джейк придърпа часовника към себе си. Искаше да види по-отблизо египетския анкх.

Кейди обаче не го пусна.

— Не разбирам. Какво му има на часовника на татко? Може би трябва да го сверим.

Джейк, който продължаваше да се опитва да разгледа египетския символ по-отблизо, едва след секунда-две осъзна какво бе казала Кейди. И по-точно една нейна дума.

Да го сверим.

Реакцията му бе прекалено бавна. Пръстите на Кейди вече бяха издърпали венеца на часовника. Той служеше не само за навиване на пружинката, но и за сверяване.

— Недей! — предупреди я Джейк.

В този миг той си спомни съвета, който Балам бе дал на Марика: Огледай се два пъти, преди да направиш една стъпка. Мъдра поговорка, която учеше на въздържание и предпазливост.

Кейди обаче не се отличаваше с подобни качества. Тя просто дръпна венеца.

Мигом прозвуча скърцане и грохот на зъбни колела, които се завъртат тежко-тежко. Не часовникът обаче бе източникът на тези звуци, а големите златни колела. Зъбните колела на маянския календар, в центъра на който стояха Джейк и Кейди, започнаха да се въртят. Отначало движението им бе бавно, но постепенно започна да набира скорост и те се завъртяха толкова бързо, че една грешна стъпка на Джейк или Кейди можеше да им струва някой крак. Златните колела се въртяха толкова бързо, че очертанията им се размиха.

Джейк продължаваше да държи сестра си за ръка, а часовникът на баща им остана между тях. Докато колелата продължаваха шеметното си въртене, той усети под краката им да се надига някаква сила.

Понечи да предупреди сестра си.

— Дръж…

Избухна бяла светлина и ги погълна. Беше толкова ярка, че мигом го заслепи. Макар да не виждаше нищо, той усещаше, че силата ги издига нагоре, чувстваше се като в асансьор, на който е закрепен ракетен двигател. Всичко това продължи не повече от секунда.

После свърши.

Джейк премигна, опитвайки се да прогони остатъчния ефект от ослепителната светлина, а около него прогърмяха гръмотевици.

Гръмотевици?

Ослепителната светлина бе заменена от най-обикновени светкавици.

Когато зрението му се проясни, Джейк се огледа смаяно около себе си. Кейди се притисна към него, също толкова вцепенена от изненада. Бяха заобиколени от стъклени витрини и пиедестали, с разположени върху тях древни артефакти. На две педи от тях стоеше златната пирамида с нефритения дракон.

Бяха се върнали в Британския музей!

У дома.

Дали всичко това не бе сън?

Джейк продължаваше да държи ръцете на Кейди. Джобният часовник на баща им лежеше в дланите й. На левите си китки и двамата носеха метални гривни.

Преди да успее да осмисли случилото се, прозвуча гръмогласен вик, от който и двамата подскочиха.

— Не!

Джейк се обърна. Някакъв грамаден мъж тичаше към тях. Това беше Морган Дръмонд, телохранителят, осигурен им от корпорацията „Бледсуърт“. Миг преди да изчезнат, Дръмонд също се бе втурнал към тях с викове.

Също както сега.

— Дръпнете се назад! — сгълча ги Дръмонд. Той застана до тях, почеса се по главата, сетне огледа залата, сякаш чувстваше, че нещо не е наред. Миг по-късно спря погледа си върху Джейк и Кейди. Изражението му излъчваше смътно подозрение.

— Какво правехте вие двамата?

Джейк измъкна златния часовник от ръката на сестра си и го показа на Морган. Преди мъжът да успее да го разгледа добре, момчето го прибра в джоба си.

— Проверявахме колко е часът — каза и смушка тайничко Кейди.

Тя се стресна, сетне закима усърдно, тъй като не бе в състояние да произнесе и една дума.

— След като сте видели колко е часът — каза Дръмонд с обичайната нотка на безцеремонност в гласа си, — значи сте наясно, че прекарахте тук достатъчно време. Затъмнението свърши и спонсорите на музея искат да разгледат експозицията.

Джейк погледна към прозореца. Затъмнението? След като то бе свършило току-що, значи тук, в Лондон, не бяха изминали повече от минута или две. А в Пангея бяха прекарали повече от седмица… и се бяха върнали на мястото, където бе започнало всичко.

Бяха пътували в пространството и във времето.

Дръмонд огледа залата, сякаш търсеше нещо. Очите му останаха подозрително присвити, сетне погледна Джейк и Кейди.

— Пипали ли сте нещо тук?

— Разбира се, че не — престори се на обиден Джейк.

Кейди също поклати глава.

— И нищо необикновено не се е случвало?

— Имаше светкавици. И гръмотевици. После осветлението угасна. — Джейк сви рамене. — Но ние не се боим от тъмното.

Джейк запази невъзмутимото си изражение, но изгледа многозначително Дръмонд. Телохранителят им бе заявил, че са дошли в Лондон, за да привлекат вниманието на медиите към изложбата. Дали зад това обаче не се криеше друг мотив? Нещо далеч по-зловещо? Дали шефът на Дръмонд не се бе надявал, че те ще му отворят портала към Пангея? Това ли бе истинската причина да ги доведат тук и да ги оставят сами в музея?

Очите на Дръмонд блеснаха, изпълнени с подозрение, но суматохата около входната врата отвлече вниманието му. Прозвучаха възбудени гласове. В залата влязоха елегантно облечени мъже и жени.

Дръмонд се намръщи при появата им. Гласът му бе изпълнен с разочарование.

— Мисля, че е време да се връщате в хотела. Самолетът ви излита утре рано сутринта.

Джейк погледна Кейди. Той дръпна ръкава си, за да скрие металната гривна. Тя последва примера му и направи същото. Вече й бе казал за символа, който бе видял върху сабята на гракила и за подозренията си относно корпорацията „Бледсуърт“.

Когато Дръмонд се обърна с лице към приближаващите гости, сребрист отблясък привлече вниманието на Джейк към стоманената игла на вратовръзката му. Миниатюрният грифон, протегнал напред хищните си нокти, бе символът на „Бледсуърт Индъстриз“. Както и на Калверум Рекс, Краля на черепите.

Дръмонд се обърна отново към тях. Друг, по-малък отблясък, отново привлече вниманието на Джейк към стоманената игла. Със сигурност щеше да го пропусне, ако точно в този момент не гледаше към нея. Окото на грифона проблесна, сякаш в него гореше тъмен пламък. Джейк го бе забелязал, още докато прекосяваха Лондон с лимузината. Но тогава бе решил, че това е миниатюрен черен диамант.

Сега обаче знаеше истината.

Разпозна камъка, от който бе изработено черното око. Беше миниатюрно късче кръвен камък, кристалът, създаден от черната алхимия на Калверум Рекс.

Джейк едва успя да прикрие отвращението си. Това бе неоспоримото доказателство, че между миналото и настоящето съществуваше връзка. Но каква точно? Джейк отклони погледа си с усилие, за да запази в тайна откритието, което бе направил току-що.

— Значи сте приключили? — попита ги Дръмонд.

Джейк погледна Кейди. Шокът бе отминал и в очите й гореше огън. Прочете на лицето й отговора на въпроса. Той съвпадаше с неговия.

Дали са приключили?

Джейк и Кейди бяха категорични в своето решение както никога досега.

Не… едва сега започваха.