Серия
Джейк Ренсъм
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jake Ransom and the Skull King’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 12 гласа)

9.
Съветът на старейшините

— … и така преминахме през Рухналата порта — завърши Марика.

Членовете на съвета потънаха в мълчание. Бяха разпитали Марика и Пиндор надълго и нашироко, бяха чули коментарите и на Херонид. До момента не бяха обърнали никакво внимание на Джейк и Кейди.

Най-накрая бащата на Марика каза:

— Бих искал да видя демонстрация на тази необикновена алхимия, която е прогонила гръмогущер.

Монахът до него кимна.

— Съгласен съм с магистър Балам. И аз бих искал да я видя в действие.

Третият магистър просто впери поглед в Джейк.

Бащата на Пиндор им махна с ръка от горния ред, знак, който означаваше, че трябва да се подчинят.

Джейк извади кучешката свирка от джоба си.

— Не зная дали ще чуете нещо.

Поднесе свирката до устата си и я наду.

Звукът, който се чу, бе не по-силен от шепот. Старейшините не доловиха дори и това. Поклатиха глави и свиха рамене.

— И това е прогонило гръмогущер? — попита бащата на Пиндор, без да прикрива съмнението в гласа си.

— Да, старейшина Тиберий, — заяви Марика. — То притежава необикновена тиха алхимия.

Джейк вдигна свирката в ръка и се обърна към старейшините.

— Това не е плод на алхимия. Това е плод на онова, което ние наричаме алхимия.

Джейк се намръщи недоволно. Искаше да каже наука, но думата, изплъзнала се от устата му, бе алхимия.

Мъжете, седнали зад масите, се спогледаха объркано. С изключение на египтянина, чието изражение не трепна.

Джейк допря пръсти до гърлото си и си припомни обяснението на Марика. Някаква загадъчна сила му помагаше да превежда думите си на общия език. Да не би този универсален преводач да смяташе, че алхимия и наука е едно и също? Възможно е да е така. Нима древните алхимици не са изучавали химия и физика? Дори Исак Нютон е смятал себе си за алхимик.

Джейк направи нов опит, като този път съсредоточи мисълта си върху думите, които изрича.

— Свирката не е плод на алхимия, а на наука.

Този път изрече това, което трябваше, но му бе необходима силна концентрация. Езикът му с мъка оформи думата. Все едно се опитваше да говори, след като зъболекарят му го е лекувал под упойка.

На-ука? — повтори бащата на Марика.

Джейк се зачуди как да им демонстрира какво представлява науката. Обърна се към Кейди и посочи предния джоб на елека й.

— Покажи им айпода си.

— Моят айпод?

— Пусни им го, нека го чуят.

Тя се намръщи, но се подчини.

Когато сестра му извади айпода от джоба си, Джейк обясни:

— Там, откъдето идваме, използваме различен вид алхимия, наречен наука.

Кейди постави една от слушалките на място и включи музикалния плейър. Веждите й подскочиха.

— О, това е „Усмирителна риза“! — шумно възкликна тя. Когато всички погледи се впериха в нея, тя поясни кротко и смирено — Това… това е една от любимите ми песни.

Джейк я подкани с ръка.

— Дай им да послушат.

Кейди пристъпи към банката на долния ред. Старейшините и магистратите се събраха и един след друг взимаха слушалките, за да чуят музиката. Облещваха очи от изненада, но не проявиха страх, както бе очаквал Джейк. След това тримата магистрати сближиха глави и започнаха да обсъждат нещо.

Джейк долови няколко думи, произнесени от бащата на Марика:

— … някакъв рупор… комбинация от зелени кристали, може би…

Не чу останалото, тъй като бащата на Пиндор удари с юмрук по банката.

— Достатъчно! Искам да науча повече за гракила, който се е опитал да ви нападне край Рухналата порта. Сигурни ли сте, че е бил някой от слугите на Краля на черепите?

— Аз съм сигурен, татко — отговори Пиндор.

Жената с рогатия шлем — най-вероятно викингски по произход — взе думата.

— С всеки изминал сезон Калверум Рекс става все по-дързък. Ако думите на децата са верни, той вече чука на портите ни.

— Това наистина е тревожно, Астрид. Какви са последните новини от твоите ловджийки?

Тя поклати глава.

— Все още нямаме вести от онези, които навлязоха в дълбоката джунгла. Молим се на Один при всеки лунен изгрев да се завърнат живи и здрави.

— Ще добавим и нашите молитви към твоите — увери я азиатецът. Сетне се обърна към Джейк и Кейди. — Преди да решим какво да правим с новодошлите, бих искал да науча повече за страната, от която идват. И за това как всъщност са се озовали тук?

Джейк почувства тежестта на своята половина от монетата, окачена около врата му. Покашля се първо, тъй като се опасяваше да не би Кейди да разкаже истината за монетите. Това не биваше да се случва. Монетите вероятно бяха единственият им път към дома. Ако им ги отнемеха, можеха да останат тук завинаги. Освен това, Джейк просто не желаеше да се разделя с тях. Те бяха последният подарък от родителите им.

— Нямаме представа как се озовахме тук — започна колебливо и предпазливо той. — Бяхме в голямата… голямата зала. По време на силна гръмотевична буря.

Обърна се към Кейди, която кимна.

— В следващия миг проблесна светкавица и… бам… светът потъна в мрак. Струваше ни се, че пропадаме… и, хоп… озовахме се в джунглата.

Старейшините посрещаха думите му с кимвания. Джейк чу от горния ред да повтарят думата светкавица. Може би част от техните хора се бяха озовали тук по същия начин.

— Идваме от град, наречен Норт Хемпшир — продължи Джейк. — От страна на име Америка.

— А-Мерика? — попита бащата на Пиндор и сбърчи чело. — Това племе не ни е известно.

Джейк повиши леко глас, за да го чуят по-добре.

— Не знаем как или защо се озовахме тук. Не знаем нищо и за този Крал на черепите и със сигурност не сме ничии шпиони. Кълна се в това. — Джейк вдигна дясната си ръка като бойскаут — макар никога да не бе бил бойскаут.

Старейшина Тиберий го изгледа продължително. Джейк не свали ръката си и отвърна на напрегнатия му поглед. Най-накрая римлянинът махна с ръка на центуриона.

— Отведете тези двамата на някое по-изолирано място, докато обсъдим чутото.

Гай удари гърдите си с юмрук и направи знак на Джейк и Кейди да го последват.

Тиберий се провикна подире им.

— Нека момчето остави раницата си, а момичето — странния музикален инструмент. Ще бъдат изучени от магистрите за евентуални следи от алхимиите на Краля на черепите.

 

 

Импровизираната им килия нямаше прозорци и едва ли бе по-голяма от килер за дрехи. Подът бе застлан със слама. Стената в дъното цялата бе покрита с лавици, отрупани с буркани от зелено стъкло, запечатани с восък, които криеха мътното си съдържание. Покрай друга от стените бяха наредени бъчви и високи до кръста глинени делви. Помещението миришеше на мускус и пипер.

Трябва да е кухненски килер, реши Джейк, и мисълта за храна предизвика недоволно къркорене в стомаха му. Кога се хранихме за последен път? Лондон му се струваше отдалечен на милиони километри и милиони години. А може би наистина бе така.

Кейди крачеше напред-назад в тясното помещение, скръстила ръце пред гърдите си.

Джейк прекоси килера и застана пред стената, от която грееше единствената светлинка в килията им. В камъка, с помощта на винтове, бе закрепен железен фенер, увенчан с един от онези блещукащи кристали. Беше прекалено високо, за да успее да го достигне, затова Джейк се огледа за жици или кабели, които да го захранват. Не видя нищо подобно, но въпреки това искаше да го огледа по-отблизо.

Може би ако домъкна тук някоя от онези бъчви…

Кейди изрита една от глинените делви и се обърна към Джейк.

— Как се озовахме на това ненормално място?

В погледа й се четеше ужас. Джейк сви рамене, почувствал, че сестра му се нуждае от отговор, от какъвто и да било отговор.

— Вероятно сме задействали някаква… не знам, може би квантова дупка.

— Каква дупка?

— Пробив във времето и пространството. Пространствена аномалия.

Кейди завъртя очи.

— С други думи… нямаш представа.

Джейк се намръщи, но всъщност тя беше права. Посочи блещукащия артефакт.

— Добре, сигурен съм, че има нещо общо със счупената монета, която ни подариха мама и татко.

Кейди посегна към врата си.

— Защо тогава са ни изпратили такова глупаво нещо?

Джейк седна върху една от бъчвите.

— Мисля… мисля, че за да го скрият на сигурно място. Но не зная…

Гласът му потрепери накрая. Единственото, в което бе сигурен, бе, че тревогата му нарастваше с всяка изминала минута. Ами ако съветът вземеше решение да прогонят двамата със сестра му обратно в джунглата? Никога нямаше да оцелеят сами.

Кейди отиде при него и седна на съседната бъчва.

— Може би си прав, Джейк — каза тихо тя. — Мама и татко не биха могли да знаят, че ще пъхнем монетите в онази пирамида.

Тя кръстоса ръце на гърдите. Изглеждаше притеснена.

Джейк си представи озарения от пламъци артефакт в Британския музей. Спомни си и как Морган Дръмонд се бе втурнал към тях, опитвайки се да ги предупреди. Дали пък той не знаеше нещо? Или просто се опасяваше да не повредят това безценно съкровище от древността, докато се намират под неговата опека? Джейк поклати глава и се опита да сложи някакъв ред във въпросите, които го измъчваха.

— Със сигурност знаем, че не сме единствените, озовали се тук — започна най-накрая Джейк, съсредоточавайки се върху известните им факти. — Някой или нещо събира късчета от древни цивилизации от Земята — от различни епохи и различни континенти — и ги пренася в този свят.

— Цяло щастие е, че тези племена не са се избили помежду си, когато са се озовали тук — каза Кейди.

— Трябвало е да обединят усилия, за да оцелеят. На това опасно място врагът на твоя враг е твой приятел.

— Джейк докосна гърлото си. — Плюс ефекта на универсалния преводач. Възможността всички да разговарят помежду си и да се разбират е средство, което гарантира дълготраен мир тук. Където и да се намира това тук.

— Но къде сме?

Джейк поклати глава.

— Може да е друг свят, друго измерение. Ако успеем да разберем това, може би ще открием и начин как да се измъкнем.

Кейди въздъхна шумно, сякаш я очакваше много работа.

— Не е важно как сме се озовали тук. Важното е как ще се приберем у дома.

Джейк отново забеляза надигащата се у сестра му истерия. Преди това състояние да обхване и него, той заговори на висок глас, за да заангажира съзнанието си и да не позволи на страха да проникне в него.

— Тези две загадки са свързани помежду си. Как сме се озовали тук и как да се приберем у дома. Няма да успеем да разрешим едната, без да разрешим другата.

Кейди протегна ръка и стисна дланта му.

— Интересуваш се от археология и древна история. Ако някой може да разреши загадките, това си ти.

Джейк поклати глава. Представи си каменния дракон да лети над близката гора. Пирамидата сигурно криеше някои отговори. Трябваше да намери начин да влезе вътре. Спомни си обаче предупреждението на Марика.

Забранено е да се ходи там. Само тримата магистри на алхимията имат право да влизат в храма и да виждат кристалното сърце на Кукулкан.

Джейк вдигна поглед към кристала с размер на юмрук, който блещукаше на върха на железния факел, и започна да съставя план.

— Първо трябва да… — прошепна той.

Кейди се намести по-близо до него и заслуша внимателно.

Джейк продължи с по-уверен глас.

— Първо трябва да съберем информация.

— Информация?

— Да разберем колкото се може повече. За да направим това обаче, трябва да изпълняваме разпорежданията им и да не предизвикваме подозрения, докато проучваме това място.

Кейди сбърчи чело.

— Значи трябва да правим това, в което ни обвиняват. Трябва да шпионираме тези хора.

Джейк кимна, беше напълно наясно с рисковете.

— Държим ли се един за друг, всичко ще бъде наред. Би трябвало да можем…

Силен трясък накара и двамата да подскочат стреснато. Вратата на килера се отвори със скърцане и на прага се появи Гай. Гласът му бе твърд и безмилостен.

— Последвайте ме — нареди им той. — Съветът на старейшините реши съдбата ви.

 

 

Когато влязоха в залата, всички погледи се впериха в тях. Никой не пророни нито дума. Тишината правеше атмосферата в залата още по-потискаща. Тиберий пристъпи напред, за да ги посрещне. Изражението му бе сурово и негостоприемно.

О-хо!

Първите думи на римлянина не предложиха никаква утеха на двете хлапета.

— Появихте се в Калипсос в трудни времена. Зловещи създания обикалят около границите ни. Носят се слухове за още по-страшни чудовища, които се крият във вътрешността на джунглата, за мрачни сили, които се надигат като буря срещу ни. Затова и появата ви бе посрещната с подозрения.

Стомахът на Джейк се сви на топка.

— В същото време, от основаването си насам Калипсос винаги е бил място, където всички са били добре дошли и са живели в мир и разбирателство. Ние не бива да нарушаваме тези принципи дори пред лицето на мрака. Освен това, с помощта на вашите необикновени алхимии, вие спасихте не просто едно от нашите деца — Тиберий посочи Марика, — но спасихте и моя син.

Раменете на Пиндор, и без друго провиснали унило, се смъкнаха още по-надолу.

Тиберий продължи:

— Дъщерята на магистър Балам свидетелства за ужаса по лицата ви при появата на гракила, един от слугите на Калверум Рекс. Тя вярва, че страхът ви е бил неподправен.

Джейк си спомни съществото, опитващо се да се измъкне от хватката на полето между двете кули. Страхът му бе съвсем истински. Джейк погледна крадешком към Марика и й благодари безмълвно за това, че е потвърдила разказа им. Тя бе свела смирено поглед и не откъсваше очи от пръстите на краката си.

Тиберий продължи и Джейк насочи вниманието си отново към него.

— Макар съветът да не взе решението си единодушно, мнозинството гласува да ви бъде позволено да останете в Калипсос. Засега.

Джейк въздъхна с облекчение. Това не бе най-топлият прием, с който можеше да го посрещне това необикновено място, но все пак вършеше работа.

Тиберий посочи бащата на Марика.

— Магистър Балам бе достатъчно любезен да отвори дома си за вас, млади Джейкъб. Той прояви желание да научи повече за вашата на-ука.

Джейк беше останал без думи, но все пак успя да каже нещичко.

— Б-б-благодаря. Няма да създаваме проблеми. Обещавам.

Тиберий вдигна ръка.

— Не ме разбра правилно. Сестра ти няма да отиде там заедно с теб.

— Какво? — заекна Джейк. — Почакайте. Смятах, че…

Тиберий смръщи чело и това накара Джейк да замълчи.

— Старейшина Астрид Улфсдотир помоли Катрин Ренсъм да се присъедини към нея в Борнхолм.

Високата жена кимна.

— Тя е здрава и силна. Сигурна съм, че от нея ще излезе добър воин.

Джейк се обърна към сестра си. Кейди беше пребледняла.

Тиберий продължи.

— Последното условие, свързано с престоя ви в Калипсос, е синовете ми да бъдат ваши… придружители. Няма да излизате на улиците без тях.

Джейк разбра значението на тези думи. Бяха се сдобили с пазачи.

— Пиндор ще се грижи за теб — Тиберий кимна към Джейк. — А Херонид ще се грижи за сестра ти. Поне за известно време.

Докато преценят, че могат да ни имат доверие, помисли си Джейк.

— А сега, вече е късно — завърши Тиберий. — Най-добре да отидете в новите си домове и да се настаните.

Жената от народа на викингите отиде при Кейди и я тупна с длан по раменете. Марика се втурна към Джейк. На лицето на момичето бяха изписани едновременно съжаление и вълнение.

Джейк обаче гледаше към Кейди. Погледите им се срещнаха. Знаеше какво си мисли сестра му. Тя му се доверяваше изцяло и вярваше, че ще намери начин да ги върне у дома. Думите, с които я бе успокоявал преди малко, отекнаха в главата му.

Държим ли се един за друг, всичко ще бъде наред.

Канеха се вече да потеглят, когато Джейк осъзна, че планът му — планът, който бе съставил преди броени минути — вече се проваля.

Как тогава щяха да намерят пътя към дома?